Георги Канев
Източник: Канев, Г. Войната според Православното Предание въз основа на българските публикации до 1944 г. – Свидетелство, служение и богослужение на Църквата. Сборник статии (Ив. Янев, съставител), С., 2021, с. 117 – 138.
Прегледът на българската литература по въпроса за мястото на войната според православното Свещено Предание през първата половина на XX в. разкрива сравнително изчерпателно разработване на тематиката от православна богословска и евангелско-просветна гледна точка. С оглед на развитието на съвременното религиознание, припомнянето на тези публикации и най-вече на привлечената в тях аргументация и поставянето им на по-широк интердисциплинарен фон е основната цел на настоящия материал. Повод за осветляването на тематиката през едновременно историческа, културологична и особено богословско-философска призма дава напредъкът на изследванията от различни разклонения на хуманитаристиката. Те не установяват безрелигиозен период в историята на нито едно общество и представят религиозните убеждения като фактор с редица функции – мирогледно-философски, научно-познавателни, социално-нормативни, етноинтегривни, педагого-психологически, и с дълбоки корени в човешкото съзнание.[1] В тази атмосфера хуманитаристи и теолози полагат усилия едновременно за примиряване, диференциране и съдействие между философия и теология. Полагат се наченки външният метод на описателното и извороведско обяснение да се съчетае с по-дълбоко запознаване, разбиране и осмисляне, включително чрез опита на изследваното изповедание. Тези възгледи към религиоведението се оформят постепенно посредством заключенията на изследователи и теолози като Е. Габелиери, Ж. Грейш, Рудолф Ото, Пол Рикьор, Карло Пранди и др. Представител на тези тенденции сред българските специалисти е например философът и културолог проф. Калин Янакиев.[2]
Първите публикации, които обясняват войната въз основата на православната традиция са кратки и с практическа насоченост за осведомяване и укрепяване на положилите клетва под знамената войници. Такъв е преводът от руски език на малката книжка Войник-християнин, който прави гарнизонният свещеник в Ловеч Евстати П. Стефанов през 1902 г. Този подход е продължен впоследствие от авторските разработки на свещ. И. Радевски, протойрей К. Георгиев и свещ. Хр. Филаретов.[3]
В началото на XX в. се появяват и първите публикации по темата в Църковен вестник. Първият материал е на свещ. Павел Лахотски, който е превод от руски език и е поместен в три последователни броя от 1904 г.[4] Още на следващата 1905 г. се появява и статията на йеромонах Макарий, която обогатява аргументацията.[5] През следващите години по-ограничено на темата се спират свещ. д-р Кр. Ценов, дякон Витан Кечев и Б. Свраков. Те разглеждат основно въпроса за пораждането на войната от греха и човешкото несъвършенство и необходимостта на християните да бъдат подготвени за война, ако се наложи.[6]
Задълбочено към темата пристъпват от 30-те години Ив. Марковски, Софийски митрополит Стефан и особено Михаил Калнев, които обогатяват и развиват приведената от предходниците си аргументация.[7] Венец на усилията и най-монументалното сред всички изследвания е трудът на Борис Попов „ Християнството и войната“, който излиза в Пловдив през 1943 г. Книгата на Б. Попов обобщава и надгражда постигнатото, и до днес е най-изчерпателното изследване на въпроса.[8] Важно влияние върху посочените български автори от първата половина на XX в. имат разработките и аргументациите на Владимир Соловьов, Николай Бердяев, Иван Илин и еп. Николай Велимирович, канонизиран от Сръбската православна църква през 1987 г. Трудовете на посочените личности са широко привлечени в българските изследвания, а част от тях са преведени на български още през първата половина на XX в.[9]
Трябва да се спомене и брошурата на Янко Тодоров, издадена през 1924 г. под заглавие „Отношението на първите християни към войната и военната служба”. Янко Тодоров не възприема понятието Св. Предание на Православието и отрича всички промени в отношението на християните спрямо военната служба, дори и след отпадането на езическия характер на държавата и свързаното с военната служба участие в обществени езически церемонии. Въпреки това, книгата трябва да бъде посочена поради непредставеното в други български изследвания богатство от примери из творби от периода I – IV в.[10]
Темата за войната е засегната от много други църковни автори, които обаче излизат извън по-тесния въпрос за войната според Православното предание и предлагат тълкувания и разсъждения с предимно конюнктурен характер според нуждите на деня, така както са били тълкувани от отделните автори. В по-ново време тези съчинения са обобщени и анализирани от Св. Елдъров и С. Явашчев, които обаче не си поставят като специална цел разграничаването между прeдставите за войната в Православната традиция и конюнктурните тълкувания и построения на авторите, съвременници на войните за национално обединение.[11]
Без да претендира за изчерпателност, представеният по-горе набор от публикации очертава цялостната картина за мястото на войната в светлината на православното Св. Предание и илюстрира опит за нейното представяне пред българстото общество. Аргументацията от изброените съчинения е последователно изложена като основа на изследването със съответно посочване в справочния апарат. Акцентът е поставен върху възстановяването на цялостния образ за мястото на войната според Православното Предание според публикациите и не се търси сравнителен анализ за отделния принос на конкретните публикации. На второ място се преследва поставянето на изградената цялостна картина на фона на българската военнопедагогическа мисъл от първата половина на XX в. и се търсят връзки с условията на съвремието.
Важно значение за правилното осветляване на въпроса за войната в православното Св. Предание има обяснението на самото понятие Св. Предание на Православието. В православната традиция под понятието Св. Предание се обединяват Божието писано слово, събрано в Св. Библия (Св. Писание) и делящо се на Нов и Стар Завет и устното предание, което се дели на писмено – запазено в множество творби на църковни православни писатели – догматически съчинения, богослужение, църковните правила, патерични разкази, жития, поучения и други писания и устно – незаписана, но утвърдена църковна практика и обичаи. Св. Писание намира своето осветление и разяснение в рамките на Св. Предание, като православната традиция наставлява, че двете са боговдъхновени и насочвани от Светия Дух, чрез Божиите светии.[12] По този начин за осветляване на мястото на войната в православното Св. Предание служат текстовете на Стария и Новия Завет, утвърдените правила от Църковните събори и тълкуванията им от Св. Отци и св. писатели на Православието.[13] На такава аргументация се позовават и вече посочените автори от първата половина на XX в., без обаче специално да обясняват понятието Св. Предание.
На второ място е необходимо да бъде изградена картина за православната представа за добро и зло и спасителното дело на Иисус Христос. Без подобно въведение е невъзможно православната представа за войната да бъде поставена в контекста на Св. Предание на Православието. В православната традиция понятията „зло” и „грях” се припокриват напълно. Християнството поучава за Божията воля, че е неизменно и съвършено добра, което означава, че Господ не желае и никога не извършва зло. Поради тази причина злото не съществува като отделна същност и не е било създавано от Бога, а е рожба единствено на злоупотреба с даруваната от Бога свободна воля.[14] Нещо повече – Господ е единственият Източник на всяко добро в неговата абсолютна пълнота, включително на живота, който може да съществува само в и чрез Бога. По този начин противенето на Божията воля е в действителност противене въобще на Доброто и Живота и съзнателно отделяне от тях.[15] Чрез свободно извършения грях на първия човек и носител на цялата човешка природа – Адам – човекът се отделя от Бога, отделя се от Живота и изпада в състояние на омраченост, тление и разпад, които продължават във вечността – това е адът.[16] За да го спаси, Господ става зачатък на обновената човешка природа като става Човек и се въплъщава като такъв, но без помощта на заразеното с тление и смърт Адамово семе. Въплъщението на Господ се извършва по чудесен начин, а Пресвета Богородица остава девица и след като зачева. Бидейки всемогъщ, Господ може да спаси човечеството само чрез силата си, но бидейки всесправедлив, Той не може да извърши спасение и да заличи доброволно приетата от човечеството смърт като тиранин, основавайки се единствено на всемогъществото си. Божието спасително дело е изключителен апотеоз едновременно на любовта, милосърдието и справедливостта. Чрез Своето невинно страдание, смърт и възкресение Бог сам въздава на Себе си за човешкото зло като на съвършен Съдия и освобождава хората от властта на греха и смъртта.[17] Редом с това, приемайки в Своето естество човешката природа Господ я обожествява и изличава тлението от нея. След Своето изкупително дело Иисус Христос пребъдва на Небесата едновременно като Бог и Човек и по този начин се явява нов Адам или нов зачатък на останалите човеци.[18] Все още раждайки се чрез тленното Адамово семе, хората получават възможност да заличат последиците от Адамовия грях чрез Св. Кръщение, което Църквата нарича «второ раждане», а обществото на обновилите своята човешка природа хора представлява Църквата. Осъществяването на заложеното в обновената човешка природа обожение (живот в живота на Самия Бог – живот в Рая) се извършва в Църквата посредством Божията съдействаща благодат, Църковните тайнства и служение, и съзнателно желание, воля и усилие на човека.[19]
В светлината на Божието спасително дело се вижда, че Господ от любов към човека поема върху Себе Си греховете му и дарява спасение в еднаква мяра на всички човеци. Едновременно с това обаче човечеството ненакърнено се ползва и с най-великия дар на Бога към човека – свободата.[20] Хората остават напълно свободни да отхвърлят Божията спасителна жертва и да изберат живот, съпътстван от грехове и неправди. В условията на общество или общества от хора, побеждавани от греха (разнообразните лични слабости, страсти и съпътстващите ги дела на отделните членове на обществото) войната е неизбежна, тя може да бъде премахната само при пълен отказ на човечеството от греха. По този начин войната се явява зло (грях), което е следствие от други злини – грехове.[21] Войната засяга както отделни личности, така и цели общества, които се опитват да изградят своя живот (чрез лична вътрешна борба, Църквата, възпитание и законови разпоредби) въз основа на Божия закон и се стремят да живеят в състояние на борба и себеизправление към добро.[22] Такова общество е принудено да се съобрази с войната като реален факт в света и да я приобщи към своя стремеж за себепоправяне. Такива общества се опитват да придадат на войната черти, които да поправят злината от нейното наличие. Важна разделителна линия в този стремеж става любовта към Бога и по Негов пример любовта към човека, като Божий образ и подобие. Христовите думи: «Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.” (Йоан 15:13)[23] задават мотива пред християните-войници, а описаната по-горе Христова кръстна и спасителна жертва, извършена от любов към всички човеци, илюстрира на дело Божиите думи и спомага за ограничаване на проявите на сила или жестокост.[24] Това, в светлината на Св. Предание, се извършва чрез прецизиране на причините и целите на войните и приемането на водене на война като средство за предотвратяване на по-голямо зло (грях).[25]
В православната традиция може да се допусне необходимостта от водене отбранителна война – всеки народ е длъжен да съхрани даруваните му от Бога живот, свобода и независимост и има право да се защити при агресия. Нападателната война е допустима единствено като друга форма на отбранителната война. Към нея се прибягва в случаи на явно несправедливо третиране и целенасочено ощетяване на даден народ чрез икономически, политически, военни, териториални и други фактори, които затрудняват просперитета и развитието на този народ. Третата форма на война, която намира допускане в Православната традиция, е справедливата – защитаваща или освободителна – война. Тя се допуска в случаи, когато даден народ или част от него търпи чуждо владичество, гнет, опит за народностна асимилация и обезличаване. В такива случаи трета страна, независимо дали е съвсем друг народ и сънародници на хората, които са подложени на издевателство, има право да прибегне до употреба на сила, за да помогне.[26]
На фона на това разбиране за войната е видно защо в християнството както чрез извадки от Св. Писание, така и чрез Църковните канони и творбите на св. православни писатели, наличието на войска и възможността да бъде водена война се приема за нещо естествено за земния порядък, а готовността да бъде водена отбранителна или справедлива война се приема като положителна проява на разсъдливост.[27] В тази връзка в Св. Писание важен пример е случаят, когато св. Йоан Кръстител започва своята проповед с призив за покаяние. Тогава към него с въпроси се обръщат много хора. Сред тях има и войници: „Питаха го тъй също и войници и казваха: а ние какво да правим? И рече им: никого не притеснявайте, не клеветете, и задоволявайте се с вашите заплати” (Лук.3:14). По този начин св. Йоан Кръстител не забранява на войниците да изпълняват своята служба на войници, но ги съветва единствено да я изпълняват честно и съвестно.[28] Военната служба обаче е позволена, както и получаването на възнаграждение за нея. Иисус Христос не отказва помощ на римски стотник, който е благосклонно разположен към юдеите и вярва в Бога. Нещо повече, именно за този военен командир Господ се изказва така: „казвам ви, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра”(Лук.7:1-9). Иисус оказва помощ на стотника без да поставя условия да смени службата си като някакво непристойно занятие.[29] Така това, че е военен началник не пречи на друг стотник – Корнилий – да бъде „мъж благочестив и богобоязлив с целия си дом” (Деян.10:2.) и да бъде първият човек, от когото св. ап. Петър започва своята проповед извън юдеите.[30] На друго място в Св. Евангелие от думите на Господ Иисус Христос се установява, че наличието на слуги (войска), която да служи на владетелите се приема като нещо естествено за реда на земята: „Иисус отговори: Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството Ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на иудеите; но сега царството Ми не е оттук.”(Йоан 18:36).[31] Войската като нещо обичайно и необходимо се възприема и от Христовите апостоли. Така например в редица случаи св. ап. Павел говори: Кой войник служи някога на свои разноски? Кой сади лозе, и не яде от плода му? Или кой пасе стадо, и не яде от млякото на стадото? (1 Кор.9:7)[32]; Никой воин се не заплита в житейски работи; и това прави, за да угоди на военачалника.(2. Тим. 2:4)[33]; И какво още да кажа? Защото време не ще ми стигне, да разказвам за Гедеона, Варака, Самсона и Иефтая, за Давида и Самуила и за другите пророци, които чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища (Евр.11:32-34)[34]; Защото началниците не са страшни за добрите дела, а за лошите. Искаш ли пък да се не боиш от властта, прави добро, и ще получиш похвала от нея; защото началникът е Божий служител, теб за добро. Ако пък правиш зло, бой се, защото той не напразно носи меч: той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло (Рим. 13:3-4).[35]
Св. Предание различава убийството по време на военно сражение от убийството, извършено по користни и егоистични подбуди или невнимание. По този въпрос се изказват някои от Св. Отци на Църквата и свързаните с тях Църковни канони (правила) на Църквата, утвърдени и приети на Църковните събори. Така, в своето послание до монаха Амун, св. Атанасий казва: „не е позволително да се убива, но да се убиват неприятелите в боя е и законно и за похвала достойно. Тъй с велики почести се удостояват доблестните в боя, и издигат им паметници, които разгласяват превъзходните им дела.”[36]. Св. Василий Велики в своето каноническо послание до Амфилохий (13-то правило на св. Василий Велики) също пише: „Убиването на война нашите Отци не считали за убийство, извинявайки, както ми се струва, поборниците на целомъдрието и благочестието. Но, може би, добре би било да се съветват, щото те, като имащи нечисти ръце, три години да се удържат само от причащение със светите Тайни”.[37]В тази връзка, св. Августин Блажени в глава 21 от първа книга на съчинието си „За Божия град“ посочва, че лишаването от живот по Божия повеля или по справедливи ред и закон не спадат под забраната на Божията заповед „Не убивай“, което включва и военната служба.[38] Тълкувателната традиция на Св. Църква разглежда написаното от св. Атанасий и св. Василий и приема, че убийството на война е зло, но не го приравнява с убийствата извършени от користни подбуди или невнимание. На убийството по време на война, спрямо останалите случаи, е отредена най-малката наказателна мярка – препоръчаното от св. Василий тригодишно въздържание от св. Причастие.[39] Още средновековните канонисти Йоан Зонара и Теодор Валсамон (XII в.) обаче посочват, че в практиката правилото за три годишно въздържание от Св. Причастие за войници не е било спазвано. Основание това поведение намира в казаното от св. Атанасий Велики и практическите затруднения по отчетност, рекрутиране и поддържане на бойния състав на войските.[40]
Църковните канони обаче ясно разграничават военното служение от Божието служение на свещенослужителите по време на молитвени събрания и извършване на Св. Тайнства на Църквата. Така Правилата на св. Апостоли забраняват на свещенослужител да свещенодейства и да се занимава и с военно дело: „Епископ, или презвитер, или дякон, който се упражнява във военно дело и иска да задържи и двете, т. е. римското началство и свещеническата длъжност, да бъде изхвърлен от свещения чин, защото „кесаревото е на кесаря, а Божието на Бога”(прав. № 83).[41] В случая войната като следствие на греха е несъвместима със свещеническото служение пред Бога, но като реален факт в света не е отречена, а е свързана с грижите на земните царе, които са длъжни да осигурят защита на населението от външни насилствени посегателства: „кесаревото е на кесаря”. Трябва да се има предвид, че на клириците не се позволява да съчетават Божието служение не само с военните, но и въобще с всякакви граждански служби и постове.[42] Такива ограничения пред миряните обаче правилата на Църквата не поставят. В тази връзка църковният събор в град Арл, състоял се през 314 г., осъжда християните, които под предлог на любов към враговете отказват да служат в римската армия. Християни, които „хвърлят оръжието си в мирно време” и дезертирали не са били допускани до Св. Причастие. В по-късни преписи текстът е променен на „във време на сражение” или „на война”.[43]
Отношението към войната разкрива трезвата оценка, която се изисква от християните спрямо заобикалящият ги свят. Разсъдливостта като основна добродетел на християнина може да наложи употребата на сила за възпиране на зло. Липсата на трезва оценка, както и несъобразяването с двухилядолетната традиция на Св. Предание, води някои мислители до грешни тълкувания на Св. Писание и създаване на по същество еретични учения. Такъв е примерът на Л. Н. Толстой, който развива сантиментална и нереалистична представа за пълна несъпротива на злото като черпи основания от неправилно тълкувание на Св. Евангелие. Сред цитатите, на които са опират толстоистите са: „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата” (Мат. 5:39); „не въздавайте никому зло за зло” (Рим.12:17); надвивай злото с добро (Рим.12:21); Любовта не прави зло на ближния (Рим. 13:10); всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада (1 Кор.13:7-8) и др.[44] Л. Толстой обаче пропуска важни ключове в самите Евангелски примери, което му пречи да изтълкува правилно духа на текстовете. Така например Господ, Който дава горните наставления, не обръща и другата Си страна, когато един от слугите при еврейските стареи Му удря плесница, а аргументирано изтъква незаконността на извършената постъпка: „Иисус му отвърна ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?” (Йоан 18:23).[45] На друго място в Евангелието Господ изтъква, че е допустимо гневът на човек спрямо човек да има оправдателна причина: „Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда” (Мат.5:22)[46]. В тази връзка е налице и пример на Иисус Христос за справедлив гняв спрямо ожесточението на фарисеите и книжниците: „И, като ги изгледа с гняв, нажален поради ожесточението на сърцата им”(Марк.3:5).[47] Внимание привлича и случаят, когато Христос със сила прогонва търговците от храма, като употребява за целта бич, който сплита от върви: „и намери в храма продавачи на волове, овци и гълъби, и менячи на пари седнали. И като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овците и воловете; и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури; и на гълъбопродавците рече: вземете това оттук и дома на Отца Ми не правете дом за търговия.”(Йоан 2:14-16 и срв. Мат. 21:12-13).[48] Друг важен евангелски пример ни дава случаят, когато апостолите молят Господ да бъде наказано едно самарянско село, което им отказва гостоприемство, Иисус не само отказва, но и ги смъмря: „Като видяха това учениците Му Иаков и Иоан, рекоха: Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да го изтреби, както и Илия направи? Но Той, като се обърна към тях, смъмри ги и рече: не знаете, от какъв дух сте вие; защото Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси. И отидоха в друго село. (Лук. 9:54-56).[49] В тази връзка могат да се приведат думите на св. апостол Павел, онагледени с примера на Иисус Христос от случая със самаряните: „Гневете се, но не грешете: слънце да ви не залязва гневни”(Ефес. 4:26).[50]
От посочените примери се вижда, че когато се налага зло да бъде възпрепятствано със сила, Господ не се колебае да го направи и като всесправедлив съдия Той не прилага повече от необходимата сила – за малкото оскърбление на самаряните Той отказва да ги погуби и мъмри учениците Си, че искат такова нещо. Ключ към разбиране евангелските поучения е Божията спасителна жертва в светлината на Православното предание – Господ е на земята от любов към човека, за да спаси души, а не да погуби. За целите на Божието спасително дело по-полезна е проявата на любов, която предразполага към себе си и спасителната прегръдка на Църквата, нежели употребата на сила, която е краен вариант за възпиране на злото в човека. Изкупуването на човека и опразването на ада дава на любовта простор за борба в душите на човеците, защото Господ е любов, а любовта никого не привлича към Себе си насила. Човек не би могъл да се обърне към плодовете на Божията спасителна жертва ако не пожелае това свободно в сърцето си, а човешките сърца се предразполагат единствено от проявата на любов. Цитатите, които привежда Л.Толстой дават предимство на проявата на любов за победа над злото и обръщане на поразени от греха души, но не дават простор на злото, отричайки необходимостта при някои случаи то да бъде спряно чрез употреба на сила. Трябва да бъде взето предвид и обстоятелството, че в Новия Завет, моралният императив от епохата на Стария Завет е развит, благодарение на спасителното Божие дело. То не само не отхвърля добродетелните повели в Стария Завет, а ги изпълнява във висота, която в старозаветното писание е само загатната. Тази нова висота на добродетелта става достъпна едва с изкупуването на човека и възстановяване на благодатната възможност за обожение (живот в живота на Бога – живот в Рая) за човека. По тази причина Деветте блаженства надграждат Десетте заповеди от Стария Завет и без да ги отричат разкриват пътя на постепенно възрастване в добродетелите, според думите на Иисус Христос: Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня (Мат.5:17). [51] Цитатите, на които се уповават толстоистите отразяват, както любовта като път за обръщане на душите, така и свързаното с това възможно възрастване в добродетелите, което има личен характер за всеки човек. Неразбирането на изброените особености води до механично възприемане на цитатите и крайностите, до които достигат Л. Толстой и последователите му.[52]
Независимо от особеностите на старозаветвата епоха обаче Господ и тогава категорично изисква от евреите да бъдат на страната на моралния императив, което важи и за войната. Причината, поради която евреите прогонват или избиват населението на обещаната им от Господ земя (т. нар. „херем“ – предаване на заклятие или унищожение) е, че те, като избран народ, трябва да запазят почитанието на Бога като създател на всичко и източник на живота. Смесването им със заварените езичници крие опасност от развращаване на вярата в Бога, което Господ изисква от евреите като от Негов народ и предопределен за въплъщението на Божия Син и Спасител, никога да не допускат. Поради тази причина същото наказание се прилага и спрямо еврейски градове, които са отстъпили от Бога.[53] От историята на евреите и отношенията им с околните народи се установява, че Господ дарявал победи на еврейския народ, когато последният спазвал Божията правда – да отдава почит единство Богу, да се въздържа от телесно блудство, да не търси война с цел грабежи и плячка и да не се предава на ламтежи за такива при вече започнали военни действия. По този начин още в Стария Завет се установява, че причина за войните е грехът и от евреите се изисквало да подготвят първенците и войнството си и водят войните си по определени правила в съответствие с Божията правда.[54] Красноречив пример за това, че войната в дълбоката си същност е зло в Стария Завет е забраната на Господ към св. цар Давид да построи Божия еврейски храм в Йерусалим с думите: „ти си пролял много кръв и си водил големи войни; ти не бива да градиш дом на името Ми, защото си пролял много кръв на земята пред лицето Ми. Ето, ще ти се роди син: той ще бъде мирен човек” (1. Пар. 22:7-9).[55] Впоследствие е разкрито, че с увеличаването на греха, ще се увеличава и поражданото от него зло, част от което е и войната: Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове (Мат.24:6-8, срв. и Откр. 6:4).[56]
На представения до момента фон се разкрива, че войната в светлината на Св. Предание на Православието безспорно е зло и е породена от човешката греховност. Обективната наличност на войната и въпросите за самозащита и защита, които повдига стават част от регионалните приноси на отделните народи към православната традиция. Българският православен народ не прави изключение. Така например св. Константин – Кирил защитава в спор с арабски философи правото на християните да бранят своите събратя с оръжие (Пространното житие на св. Константин – Кирил); св. Йоан Рилски връща дареното му злато от св. цар Петър със съвет да се употреби за войската и народа (Пространно житие на св. Йоан Рилски от св. патриарх Евтимий); самият св. цар Петър впоследствие е възпят като „застъпник от видимите ни врагове противни“ (Средновековна Служба на св. цар Петър); през XIV в. българският книжовник Ефрем пише специален молебен канон в молитвена подкрепа на цар Иван Шишман (1371 – 1395) по време на войните му против османския нашественик (Канон молебен за царя) и др.[57]
В светлината на представените примери стават разбираеми и църковните служби, ритуали и освещавания, извършвани в православните армии, включително и в българската. Бойните знамена и въоръженията се освещават, за да бъдат, с Божия помощ, употребявани справедливо и победоносно само при самозащита и при защита на по-слаб народ и никога в други случаи. Трябва да се обърне внимание, че молитвите в тези служби са отправени на първо време за мир и възможността въобще да не се стига до войни, и едва след това за благополучен изход от евентуална война.[58]
Православното схващане за същината на войната като зло, чиито прояви трябва да бъдат ограничавани до самозащита и защита на по-слаби в своите принципни положения съвпада със стремежа на човечеството да постави граници на войната и да я установи в определени рамки. В продължение на векове мислители още от епохата на Аристотел насам развиват идеята за необходимостта от справедливост при започване и водене на война. Достиженията в тази област в по-ново време намират място в редица международни документи и актове. Най-важните принципи, върху които се постига теоретично съгласие са: а) справедливи причини – самозащита или защита на друга държава или население; б) водене на войната в съответствие със справедливите причини, които са я породили; в) започване на войната от легитимната власт в дадена държава; г) до война се прибягва след изчерпване на всички други средства; д) употребяваната сила и военните средства да бъдат съразмерни на вече нанесените щети и на злото, което би се допуснало, ако не се започне война; е) започване на войната при разумно преценяване съотношението на силите; ж) гражданското население е неприкосновено – да се прави разлика между бойни и небойни действия.[59]
Водещата концепция за войната в българската военноетическа мисъл от края на XIX и първата половина на XX в. възприема войната като зло, но и като необходимост, когато стане нужда за самозащита и защита. Представителите на военната интелигенция защитават в българското общество тезата за несъстоятелността на абсолютния пацифизъм и антимилитаризъм като идеи от сферата на утопичните социални теории.[60] В тази връзка е налице принципна близост между православната представа за войната въобще и водещото течение в българска военноетична мисъл. Това положение допринася в края на XIX и началото на XX в. теоретиците на българската военна педагогическа мисъл да обърнат сериозно внимание на възможността упованието в Бога да служи и като опора на морала у войниците.[61] Учебниците за войници очертават взаимовръзката, че добрият християнин е добър човек и добър гражданин на своето отечество и съответно – добър негов защитник, и обратното – добрият войник е редно и трябва винаги да бъде добър гражданин и добър човек, а стъпки за възрастването в добродетелите очертава Христовата вяра. Така изложената връзка може да се открие в учебните пособия за войници през първата половина на XX в., каквото е например многократно преиздаваното, редактирано и допълвано издание „Войнишки другар”. Неизменна част от същите учебници стават разделите, посветени на вярата на българския народ. Вероучителните глави съдържат основни положения на вярата, исторически справки за българската православна вяра, запознаване със Символа на вярата, основни молитви (Отче наш, Възкресен тропар, молитви за Царя и Отечеството, преди и след хранене, преди битка и други), пояснение за кръста, иконите, справки за основните инославни и нехристиянски религии по света и др. Религиозният отдел в учебниците винаги е във връзка с нравствените отдели и има за задача да служи като опора при изграждането на добрия гражданин и войник.[62] В тази връзка добрите и достойни личности, като цел на православния духовен живот, са и добри граждани и съответно – обичащи своето отечество негови защитници. [63] Нещо повече, укрепяваните от вярата си в Бога войници са както предани изпълнители на положената войнишка клетва, така и хора, които воюват с жестокостта и проявите на първичните и груби страсти, които войната провокира и изважда на показ.[64]
Приведените примери и направените констатации въз основа на българските публикации до 1944 г. очертават заключението, че пред българската общественост православната представа за войната е в общи линии представена. Връхна точка в това отношение е книгата на Борис Попов. В неговото съчинение, както и в останалите преди него, войната в православното Св. Предание е разкрита като безспорно зло, родено от човешките грехове (злини). Тя може да бъде премахната само след пълен отказ на човечеството, на отделните личности, от греха. Подобно развитие в самата православна традиция обаче не се предвижда. Напротив, думите на Иисус Христос и последната книга от Новия завет, Откровение (Апокалипсис) на св. Йоан Богослов свидетелстват, че човечеството ще става все по-покварено, побеждавано от личните страсти на всеки отделен негов член, а враждата между хората и войните между народите не само няма да намаляват, но и ще се увеличават. Поради това, както в Стария, така и в Новия Завет, е засвидетелствано, че избухването на война е нещо възможно, а поддържането на войска е нещо необходимо за защита на населението от посегателства. В тази връзка православната традиция приема възможността да бъде водена война, породена от справедливи причини (защита на по-слаб или самозащита). С такава насоченост е цялостното отношение на Православието към войната, което се отразява в неговото духовно културно наследство, привлечено като аргумент в българските публикации до 1944 г. Православната представа се съгласува с опитите на човечеството, неспособно да изкорени войната, да ограничи нейното зло посредством опити за изграждане на рамки за воденето на справедливи военни действия. Тази близост в позициите и православният призив за личностно духовно израстване и нравствено себепоправяне, в съчетание с любов към Бога и по Божий пример любов към човека, благоприятстват привличането на религията като опора на войнишкия морал. Вярата в Бога едновременно утвърждава готовността за саможертва и задава ограничаване на проявите на жестокост или малодушие: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците. (Мат. 22:37-40); «Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.” (Йоан 15:13).
На тази основа в края на XIX и началото на XX в. започва привличането на Православието в българските учебни военни пособия. На фона на съвременната „криза на модерността“ или „глобална криза на съвремието.”, чиято основна характеристика е „усъмняването във валидността на всички и всякакви норми, на всякакви идеали”, припомнянето на тези педагогически традиции не е излишно.[65] Нещо повече, това припомняне е в тона, с който учени като Одо Марквард, както посочва Д. Гинев, посрещат съвременната криза: „Единственият начин на смъртния човек да се противопостави на преходността на своето съществуване е да интерпретира онова, което културно-исторически остава непреходно”[66] Със своята двухилядолетна история, запазила образа на своите духовни корени и сърцевина непроменени, Православната традиция с нейните ценности и добродетели е предмет, който изисква философското си осмисляне и поставяне както в исторически, така и в съвременен контекст.
[1] Йорданов, Ст. Въведение в историята на религиите, Курс лекции. Част I, Религията като културно-исторически феномен, Велико Търново, 2008, с. 69 и сл.; Стефанов, Ив. Природата на културата, С., 1998, с. 199 и сл
[2] Богомилова, Н. Религията и човешката същност. Класически идеи, С., 2010, с. 5 и сл.
[3] Войник – християнин. Прев от руски Евстати П. Стефанов (Ловчански гарнизонен свещеник), Ловеч, 1902; Радевски, свещеник Инок. Няколко думи за войната и военната служба, Велико Търново, 1912; Георгиев, К. протойерей. Святост, произход и значение на военната служба, Стара Загора, 1926; Филаретов, свещ. Хр. Свещеното Писание и войната, С., 1940.
[4] Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, В: Църковен вестник, 1904, бр. 14-15, 9 апр., с. 177 – 178; бр. 16, 16 апр., с. 194 – 195, бр. 17, 23 апр., с. 205 – 207.
[5] Макарий, йером. Войната и християнството, В: Църковен вестник, 45, 11 ноем., 1905, с. 534 – 538.
[6] Ценов, свещ. д-р Кр. Християнството и войната, В: Църковен вестник, 43, 20 юл. 1913, с. 701 – 704; Кечев, дякон Витан, Войната от християнска гледна точка, В: Църковен вестник, 3, 12 ян., 1940, с. 24; Свраков, Б. Несъвместими понятия, В: Църковен вестник, 11, 8 март, 1940, с. 129 – 130.
[7] Калнев, М. Позволена ли е войната, С., 1931; Същият, За противенето на злото със сила, С., 1931. Същите текстове в Калнев, М. А. Щит на вярата. Мисионерско ръководство за беседи с католици, протестанти и най-новите сектанти: толстоисти, теософи, спиритисти, дъновисти и др, С., 1931, съответно с. 240 – 267, 267 – 290.; Марковски, Ив.. Войната и мирът според Библията, В: Духовна култура, 80, 1937, с. 740 – 745; Стефан, митроп. Софийски, Църквата, войната и мирът, В: Духовна култура, 3-4, 1940, с. 65 – 88.
[8] Попов, Б. Християнството и войната, Пловдив, 1943.
[9] Към днешна дата са налични български преводи на всички от посочените автори – Велимирович, еп. Николай, Войната и Библията, Стара Загора, 1934; Велимирович, епископ Николай, Войната в светлината на Библията, Славянобългарски манастир „Св. Вмчк. Георги Зограф”, Св. Гора – Атон, 2003; Соловьов, Вл. Оправдание на доброто, С., 1999, с. 525 – 551; Бердяев, Н. За войната, В: Духовна култура, 24-25, 1925, с. 53 – 64; Същият, Философия на неравенството, С, 1997, с. 172 – 183; .Илин, Ив. За съпротивата на злото със сила, Храм „Св. цар Борис”, Варна, 2016.
[10] Тодоров, Я. Отношението на първите християни към войната и военната служба, С., 1924. В Увода Янко Тодоров уточнява, че книгата е изложение „накратко и в общодостъпна форма историческите изучавания на английския учен D-r G. John Cadoux” от книгата „The Early Christian Attitude to War” (Раннохристиянското отношение към войната) – пак там, с. 6.
[11] Елдъров, Св. Християнската доктрина на войната по опитана Българската православна църква през първата половина на XX в. В: Сб. 90 години организирано военноисторически изследвания в България, С., 2004, с. 154 – 176; Същият, Православието на война, С., 2004, с. 163 – 175; Явашчев. С. Военноисторическото наследство: духовният живот в българската армия 1878 – 1945, С., 2015, с. 343 – 351 и цитираните там съчинения. Изследванията на двамата автори представляват своеобразен компендиум във връзка със съчиненията из църковните среди, посветени на войната и Църквата от първата половина на XX в. За съжаление, част от привлечените от С. Явашчев и Св. Елдъров творби не ми бяха достъпни.
[12] Стаматова, К. Въведение в православното догматическо богословие, С., 2007, с. 13 – 15; Алипий, архим. и архим. Поликарп. Догматическо богословие. Курс лекции, Славянобългарски манастир Св.Вмчк Георги Зограф, Света Гора, Атон, 2003, с. 41 – 48; Помазанский, протопресв. Михаил, Православное Догматическое Богословие, Holy Trinity Orthodox Mission, 2001, с. 5 – 8. Относно оформянето на православното Св. Предание вж. Тенекеджиев, Л. Богословската мисъл през първите три века. т. I, Утвърждаване на апостолското предание през II в.; т. II, Учението на Църквата от края на II до средата на III в., С., 2008 и срв. Флоровски, Г. Източните отци от IV в., С. 2000; Същият, Източните отци от V – VIII в., С, 2000; . Цоневски, И. Патрология, т. I, С., 2008 и т. II, С., 2010.
[13] Св Отци са онези от ранните християнски писатели, до които оставят след себе си писмено наследство, което обяснява и разяснява вярата – вж. Цоневски, И. Патрология, т. I, с. 23 – 32.
[14] Алипий, архим. и арихм. Поликарп Догматическо богословие, с. 100 и сл.
[15] Срв. Стаматова, Кл. Въведение…, с. 178 и сл.; Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, Толкования на Евангелия от Матфея и от Марка, Москва, 2010, с. 98 и 193.
[16] Иванов, М. С., Ад, В: Православная энциклопедия, т. I, Москва, 2000, с. 274 – 277.
[17] Попович, преп. Иустин, Собрание творений, Том II, Догматика Православной Церкви, ч. I и II, 2006, с. 241 – 252.
[18] Стаматова, К. Въведение…, с. 122 – 223.
[19] Пак там, с. 268 и сл.
[20] Вж. за свободата Преподобный Иоанн Дамаскин, Точное изложение православной веры, М., 2003, с. 81 – 82, срв. Мандзаридис, Г. Християнска етика, С., 2011, с. 131 – 137.
[21] Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 194 – 195; Макарий, йером. Войната и християнството, с. 535; Радевски, свещеник Инок. Няколко думи за войната и военната служба, с. 7 – 9, 14 – 15; Ценов, свещ. д-р Кр. Християнството и войната, с. 701 – 704; Кечев, дякон Витан, Войната от християнска гледна точка, с. 24; Филаретов, свещ. Хр. Сещеното Писание и войната, с. 6 – 8, 17 – 18; Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 4 – 9; Марковски, Ив.. Войната и мирът според Библията, с. 740; Стефан, митроп. Софийски, Църквата, войната и мирът, с. 80 – 81; Попов, Б. Християнството и войната, с. 20 и сл. Срв. и Стефан, йером., свещ. Н. Иванов, Национализъм, космополитизъм, война и християнство, Велико Търново, 1937 и Антим, Траянополски епископ, Религия, наука, култура и война, С., 1937, които поставят акцента не конкретно върху войната в светлината на Църковното предание, а върху взаимедйствието между неизбежни за света фактори, сред които войната, и християнството. За войната като средство, чрез които върху обширни територии се установява мир, ред и законност в границите на отделните империи срв. Соловьов, Вл. Оправдание на доброто, с. 530 – 542, и Бердяев, Н. Философия на неравенството, с. 172 – 183.
[22] Православната традиция възприема държавата като обстоятелство, възникнало във връзка с нуждата от борба с греха и проявите на злото чрез установени закони и съблюдаване за тяхното спазване, и същевременно като средство за създаване на условия за развитието на всички положителни сили в обществото – Попов, Б. Християнството и войната, с. 60 – 68 и посочените там примери, също Макарий, йером. Войната и християнството, с. 535 – 536; Георгиев, К. протойерей. Святост, произход и значение на военната служба, с. 7 – 9; Стефан, митроп. Софийски, Църквата, войната и мирът, с. 81 – 82, и бележките на Соловьов, Вл., Оправдание на доброто, с. 546 – 549; Антим, Траянополски епископ, Религия, наука, култура и война, с. 41 – 42, 50 – 53. Срв. и Св. Серафим (Соболев), Православната монархия, С., 2019.
[23] Цитатите от Св. Писание са по Книгите на Свещеното Писание на Вехтия и Новия Завет издаден на хартия от Св. Синод на Българската църква, София, 1992 (ел. ресурс: http://pravoslavi.com/bible/index.htm ,посетен: 26.06.2019 ). Срв. тълкуванието на този текст у Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. II, Толкования на Евангелия от Луки и от Йоанна, Москва, 2010, с. 316 – 317.
[24] Калнев, М. За съпротивата на злото със сила, с. 8 – 9; Съшият, Позволена ли е войната, с. 10 – 12 и особено 17 – 22, 24 – 26. Срв. също Георгиев, Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 206; К. протойерей. Святост, произход и значение на военната служба, с. 9 – 10; Кечев, дякон Витан, Войната от християнска гледна точка, с. 24; Илин, Ив. За съпротивата на злото със сила, с. 132 – 140, 156 – 158.
[25] Попов, Б. Християнството и войната, с. 22 – 23 и сл.; Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 3 – 4. Срв. Радевски, свещеник Инок. Няколко думи за войната и военната служба, с. 10 – 13, 16; Ценов, свещ. д-р Кр. Християнството и войната, с. 703; Антим, Траянополски епископ, Религия, наука, култура и война, с. 27 – 28; Стефан, митроп. Софийски, Църквата, войната и мирът, с. 76 – 77.
[26] Св. Августин Блажени посочва, че войната и завоеванията са хубаво нещо само за лоши и покварени хора, но също, че войната може да бъде необходимост, за да се предотврати власт на лоши и несправедливи хора над добри и справедливи такива – Блаженный Августин. Творения, т. III, О граде Божием, Санкт-Петербург – Киев, 1998, с. 164 – 165, срв. Попов, Хр. Християнството и войната, с. 23 – 24; Макарий, йером. Войната и християнството, с. 535; Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 16 – 19; Марковски, Ив.. Войната и мирът според Библията, с. 743 – 744; Стефан, митроп. Църквата, войната и мирът, с. 77;
[27] За разсъдливостта като една от най-важните и насочващи християнски добродетели вж. някои посочвания у Миланов, Р. Църква и общество в Българя днес, Велико Търново, 2016, с. 18 – 20.
[28] Срв. Попов, Б. Християнството и войната, с. 82; Калнев, М., Позволена ли е войната, с. 8, също: Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 205; Макарий, йером. Войната и християнството, с. 536.; Георгиев, К. протойерей. Святост, произход и значение на военната служба, с. 15 – 16. Срв. и Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. II, с. 23.
[29] Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 205; Макарий, йером. Войната и християнството, с. 536; Калнев, Позволена ли е войната, с. 17; Стефан, митроп. Софийски, Църквата, войната и мирът, с. 76; Попов, Б. Християнството и войната, с. 83. Срв. Заозерский Н.А. Отношение Святой Православной Церкви к миру и войне по учению её канонического права, Сергиев Посад, 1896, с. 11 и Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. II, с. 39.
[30] Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 8 – 9; Макарий, йером. Войната и християнството, с. 536; Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский. Толкование на деяния и послания святых апостолов, т. 1, Москва, 2009, с. 63.
[31] Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 8 – 9;Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 205 – 206; Макарий, йером. Войната и християнството, с. 536. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. II, с. 338 – 339; Иоанн Златоуст, Беседы на евангелие святого апостола и евангелиста Иоанна Богослова, Часть II, Санкт Петербург, 1862, с. 474 – 480.
[32] Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский. Толкование на деяния и послания святых апостолов, т. 2, Москва, 2009, с. 129.
[33] Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский. Толкование на деяния и послания святых апостолов, т. 3, Москва, 2009, с. 168.
[34] Пак там, с. 269 – 270.
[35] Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 206; Георгиев, К. протойерей. Святост, произход и значение на военната служба, с. 16 и 18; Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 9; Попов, Б. Християнството и войната, с. 84. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский. Толкование на деяния и послания святых апостолов, т. 2, с. 70;
[36] Цит. по Калнев, Позволена ли е войната, с. 11, срв. пак там, с. 22 – 23 и Макарий, йером. Войната и християнството, с. 536; Попов, Б. Християнството и войната, с. 87; Стефан, митроп. Църквата, войната и мирът, с. 77. Срв. и Правила православной Церкви с толкованиями Никодима, еп. Далматинско-Истрийскаго, т. II, Москва, 2001, с. 355 и Заозерский Н.А. Отношение…, с. 32 – 33 и сл.
[37] Цит. по Калнев, Позволена ли е войната, с. 16; срв. Макарий, йером. Войната и християнството, с. 536; Стефан, митроп. Църквата, войната и мирът, с. 79. Срв. и Правила православной Церкви …, т. II, с. 394 и Заозерский Н.А. Отношение…, с. 31 – 32 и сл. .
[38] Блаженный Августин. Творения, т. III, О граде Божием, с. 35 – 36, срв. Попов, Б. Християнството и войната, с. 87.
[39] Стефан, митроп. Църквата, войната и мирът, с. 75 и особено 78 – 80, също Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 16; Попов, Б. Християнство и война, с. 86 – 87.
[40] Правила православной Церкви …, т. II, с. 394 – 395
[41] Цит по Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 16, срв. пак там, с. 23. Срв. Правила православной Церкви с толкованиями Никодима, еп. Далматинско-Истрийскаго, т. I, Москва, 2001, с. 168 – 169.
[42] Срв. Правила православной Церкви с толкованиями Никодима, еп. Далматинско-Истрийскаго, т. I, Москва, 2001, с. 165 – 167, 168 – 169, 345 – 347.
[43] Цит. по Калнев, Позволена ли е войната, с. 23. Трябва да се обърне внимание, че съборът в Арл е свикан много скоро след като християнството става равноправна и непреследвана вяра в Римската империя (313 г.) и се изказва по въпрос, който е бил поставян сред християните от предходните десетилетия. Било е разпространено мнението, че в условията на враждебната и преследваща християните езическа Римска държава, Христовите последователи е редно да отбягват службата в римската армия и свързаното с нея възможно кръвопролитие и обществени езически церемонии. Впоследствие, необходимостта за защита на християнската държава и мирния живот на нейното население довежда до отпадане на ранните предписания в светлината на Св. Предание. Нещо повече, някои от най-отявлените противници на военната служба – Ориген и Тертулиан – в крайна сметка попадат в плен на еретически възгледи, официално осъдени като неправилни на Църковните събори. – срв. Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 206; Георгиев, К. протойерей. Святост, произход и значение на военната служба, с. 18 – 20; Попов, Б. Християнството и войната, с. 85 – 86 и Тодоров, Я. Отношението…, с. 7 и сл.
[44] Калнев, М. За противене на злото чрез сила, с. 3 – 4, 11 – 12, за допълнителни цитати на толстоистите от Св. Писание – срв. пак там с. 15 – 16, 19, 25. За тълкувание на цитатите срв.Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, с. 41; Същият, Толкование на деяния и послания святых апостолов, т. 2, с. 68 – 69, 71 – 72, 153; и особено Святитель Иоанн Златоуст, Толкование на Евангелие от Матфея. кн. 1, М., 2010, с. 135 – 142.
[45] Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. II, с. 336.
[46] Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 10; Попов, Б. Християнството и войната, с. 69. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, с. 38 – 39.
[47] Срв. Попов, Б. Християнството и войната, с. 69 и сл.,; Стефан, митроп. Софийски, Църквата, войната и мирът, с. 76. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, с. 165 – тълкувателят не се спира конкретно върху Божия гняв, но изтъква, че всяка добродетел е средина – в нея няма прекаленост или излишество.
[48] Макарий, йером. Войната и християнството, с. 537; Попов, Б. Християнството и войната, с. 55 – 56. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, с. 104; т. II., с. 195 – 196; Иоанн Златоуст, Беседы на евангелие святого апостола и евангелиста Иоанна Богослова, Часть I, Санкт Петербург, 1862, с. 266 – 269; Святитель Иоанн Златоуст, Толкование на Евангелие от Матфея. Книга 2, М., 2010, с. 143 – 148.
[49] Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 13 – 14. Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, с. 55 – 56.
[50] Срв. Блаженный Феофилакт Болгарский. Толкование на деяния и послания святых апостолов, т. 3, с. 28 – 29.
[51] За Божията жертвена любов и проявите в духовния живот на човека по неин пример особено показателни са Беседите на св. Йоан Златоуст върху Евангелие от Матея – Иоанн Златоуст, Толкование на Евангелие от Матфея. кн. 1 и 2, М., 2010 (цялостен български превод излиза в четири части през 1934 – 1937 и през 2007 г. – беседите от 1 до 44); срв. също Серафим, архим. Нашата любов. Беседи върху десетте Божи заповеди, С., 2012; Същият, Нашата надежда. Беседи върху блаженствата, С., 2011. В тази връзка характерни за православната традиция са постоянните моления за мир, включително при молитвените последования в подкрепа на православното войнство – вж. Заозерский Н.А. Отношение …, с. 18 – 20.
[52] Подробно разглеждане на учението на Толстой за пълна несъпротива против злото и аргументирано посочване на допуснатите от него грешки с допълнителни примери у Калнев, М. За съпротивата на злото със сила, С., 1931; Илин, Ив. За съпротивата на злото със сила, Варна, 2016. И двамата автори обръщат подробно внимание на необходимостта съпротивата срещу злото със сила да става от любов към Бога и по Негов пример – от любов към човека, и да бъде съпровождана с упорита вътрешна борба, без която съпротивата срещу злото може да прелее в неоправдан гняв, трудно преодолима омраза и ненавист, лична отмъстителност и жестокост, и да се превърне в продължение на злото, срещу което е започнала борбата.
[53] Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 6 – 8; Марковски, Ив. Войната и мирът според Библията, с. 741, 744, Същият. Библейски археология, С., 1948, с. 311 – 312; Шиваров, протопрезв. Николай, Библейска археология, С., 1992, с. 381 – 382.
[54] Подробно войната в светлината на Стария Завет е разгледана от Епископ Николай Велимирович, Войната в светлината на Библията, с. 28 – 127; Попов, Хр. Християнството и войната, с. 35 – 53. Срв. също Филаретов, свещ. Хр. Свещеното писание и войната, с. 11 – 16 и Марковски, Ив. Войната и мирът според Библията, с. 741 – 745.
[55] Калнев, М. Позволена ли е войната, с. 6 – 7; Стефан, митроп. Софийски, Църквата, войната и мирът, с. 75, 80;
[56] Срв. Лахотски, свещ. Павел, Войната от християнско гледище, с. 206; Святитель Иоанн Златоуст, Толкование на Евангелие от Матфея. Книга 2, с. 191 – 192; Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского, т. I, с. 119.
[57] Срв. Стара българска литература, т. IV, Житиеписни творби, С., 1986, с. 43 (Пространно житие на св. Константин – Кирил) и 144 – 145 (Пространно житие на св. Йоан Рилски от св. патриарх Евтимий); Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина, т. I, С, 1943, с. 99; Матеич, П. Българският книжовник Ефрем от XIV в., С. 1986. Особено интересен е Канон молебен за царя, в който може да се открие синтезирана православната представа за войната като зло, породено от човешките грехове, което се лекува с покаяние, молитвено обръщение към Бога за победа и благодатен мир след това – новобългарски превод на Канон молебен за царя, пак там, с. 196 – 205.
[58] Срв. описанието на православния обред по освещаване на бойните знамена у Заозерский Н.А. Отношение…, с. 18 – 20 и срв. Недев, Св. Църковните ритуали в българската войска, В: Известия на НВИМ, т. XIII, С., 1999, с. 68 – 74.
[59] Явашчев, С. Българската военноетическа мисъл 1878 – 1844, С., 2011, с. 133 – 141.
[60] Пак там, с. 141 и сл; Българската армия 1877 – 1919, С., 1988, с. 118.
[61] Елдъров, Св. Православието на война, с. 35 – 48; Гарена, П. отец. Военното духовенство на България., т. I История, дейност и военно-пастирско служение, С., 2008, с. 375 – 384; Българската армия 1877 – 1919, с. 120 – 121; Явашчев. С. Военноисторическото наследство, с. 351 и сл.
[62] Срв. Канев, Г. „За героите на нашето време” – бележки върху моралните качества на войника по свещеническа беседа от Първата световна война, В: Сб. Зов български. Български исторически четения 2019, Варна, 2019, с. 89 – 100 и цитираните там военни пособия и учебници.
[63] Общо за православния духовен живот вж. Мандзаридис, Г. Православен духовен живот, С., 2011; Влахос, архим. Неротерос, Православната духовност. Кратко въведение, Велико Търново, 2005; Чиликов, С. Православна вяра и живот, С., 2012.
[64] Срв. например Войник – християнин, където войникът се поучава така: „Във военно време войникът – християнин е длъжен да се отличава: 1) с неустрашимост и храброст, които са въоръжени и воюват, да се въодушевява с вяра в Бога и с надежда на всесилната Негова помощ, и всякога да съдържа в сърцето си думите на Спасителя: „Няма по-голяма любов от тая да положиш душата си за своя приятел” (Йоан 15:13) и 2) с милосърдие към неприятелите, които са победени и обезоръжени, толкова повече към мирните жители на неприятелската земя, като помни всякога, че той е християнин и че всичките човеци са наши ближни, които Господ е нам заповядал да обичаме” – Войник – християнин, с. 10.
[65] Цитатът е от З. Краснодембски, Кризата на модерността и жизнения свят, В: З. Краснодембски, Постмодерните дилеми на културата, С., 2004, с. 18.
[66] Д. Гинев, Одо Маркуард, В: Homo culturalis. Идеи в културологията, Т 3, (съст. Д. Гинев) с. 338 – 342, цит. от с. 341. Срв. О. Марквард, Философска антропология и философия на историята, В: Пак там, с. 343 – 348.
…
War according to the Otrhodox Tradition on the Basis of the Bulgarian Publications untill 1944
Georgi Kanev
Summary: The article recalls the conclusions in Bulgarian publications from the first half of the twentieth century, which outline the view of the war in the Orthodox St. Tradition. The study does not seek a comparative analysis in the contributions of individual publications on the topic, but it tries to illustrate the overall presentation of the subject until 1944 and the arguments presented, which are placed on a broader interdisciplinary culturological and theological background.The author concludes that until 1944 in Bulgarian publications the topic of the war according to the Orthodox St. Tradition is comparatively well developed from a theological and enlightenment-evangelical point of view. War is presented as an indisputable evil caused by other human sins (evils). War, as a part of the depravity in the world, is allowed only as an instrument of avoiding greater evil – for self-defense or protection of a weaker side endangered by enslavement or violence. Attention is drawn to the similarity between the Orthodox idea of war and the Bulgarian military ethical thought in the end of nineteenth and first half of the twentieth century, according to which war is evil, but also a necessity when it comes to military protection and self-defense. The similarity between the two views facilitates the approach in the Bulgarian military pedagogical publications of the period, according to which a virtuous person is a good citizen and a devoted defender of the homeland and vice versa: a good soldier is a good citizen and a virtuous person. In the mentioned military pedagogical publications the Orthodoxy and the faith in God are important moral factors which support both the human and military virtues. The author notes that the pictured pedagogical correlation is relevant to the present and should be sought today.
Key words: Orthodoxy, christianity, war, tradition, publications.
…
Снимки и анотации към тях: https://www.lostbulgaria.com/ и Сага за Балканската война. Дневник на свещеник Иван Дочев (съставител, предговор, коментар и бележки Л. Любенова), София, 2012
…
Свързани публикации:
