Георги Канев
Според някои известия (Йоакимовска летопис, XVII в.) св. Михаил Киевски, първият руски митрополит, е българин по произход. Неговото пристигане в руските земи се свързва с молба на св. княз Владимир (978 – 1015) до византийския император да изпрати човек за митрополит на руските земи. В отговор на молбата от Византия са изпратени св. Михаил, придружен от четирима епископи и множество свещенослужители, подготвени да проповядват на славянски и сами по произход славяни. Според същата летопис обаче още преди посочената мисия, богослужебни книги и свещеници са изпратени в Русия от българския цар Симеон (893 – 927), който от някои изследователи се отъждествява по-скоро с българския владетел цар Роман (977 – 997). По този начин евангелизацията на руските земи започва с действена българска помощ и продължава с византийска подкрепа в период, през който Византия постепенно успява да наложи доминацията си над българското царство и в крайна сметка да го завладее напълно.
Сведенията от Йоакимовската летопис се приемат неоднозначно от различните изследователи, но българският произход на св. Михаил и както и съпричастието на българите към покръстването и евангелизацията на руските земи не са нелогични и не бива да ни учудват. Св. Михаил несъмнено е образован книжовник, който е владеел съхранената и доразвита в България славянска писменост – продходяща за проповед и просвета и сред славянското население на Киевска Рус. В края на X в. славянското писмо по българските земи е вече утвърдено, допълнително кодифицирано и на него са преведени Св. Писание и богослужебните книги. Всичко това е улеснение за св. княз Владимир и новопокръстения руски народ. При това положение да се потърси помощ и съдействие от българите по отношение евангелизаторското дело по руските земи е естествено и обяснимо.
Конкретно за св. Михаил е трудно е да се посочи с точност дали е бил книжовник с български произход във византийските книжовни манастирски кръгове, след които е съхранено и продължено научно-книжовното дело на св св. Кирил и Методий или е български свещенослужител и книжовник в завладените от Византия североизточни български земи в края на 60-те и началото на 70-те години на X в. Най-вероятно византийската мисия се е състояла както от книжовници, подготвени в славянската писменост във Византия, така и от книжовници от завладените български области. Наред с това, освен пратеничествата на българи и византийци, вероятно много други книжовници по време на смутните времена, които започват от края на 60-те години, когато североизточните части на българската държава стават арена на сражения между българи, руси и византийци, дирят спасение от опустошенията на север от р. Дунав. Допустимо е към тях да фигурира и една допълнителна част книжовници, които попадат в групата на пленени от русите и насилствено отведени към земите им българи. Във тази връзка, според съхранинети извори, светите Борис и Глеб са синове на св. княз Владимир от „болгаринята”, неназована по име, която някои изледователи отъждествяват и с пленена от русите българка.
Свидетелство за българския принос, осъществен по силата – както може да се заключи – на различни по естество обстоятелства, е и констатацията за големия брой книги, преведени, компилирани и съставени в България, които са пренесени в руските земи през неспокойното за българите време от втората половина на X в. Ценни свидетелстви за този процес се явяват например Изборника от 1076 г., който е копие на съставен в Преслав сборник по заповед на цар Симеон Велики (893 – 927) както и въобще многото старобългарски произведения, запазени и разпространени в руски преписи. Налице са и известия за книжовници в руските земи, които са вероятно българи – такъв е например Григорий Философ, който придружавал митрополит Георгий (1054/55 – ок. 1065).
Всички тези фактически или предполагаеми обстоятелства около покръстването на св. княз Владимир и народа му разкриват ранните връзки между българите и русите в сферата на оформящата се византийска православна общност. В хода на тези отношения заемането на новосформирания киевски митрополитски трон от българин, образован в писмена, които са близки и разбираеми за неговото славянско паство е закономерно и не може да буди недоумение. Като българин, отдал своя живот на Христа в служба на друг единоверен народ, св. Михаил се прославя от Българската православна църква. Неговия български произход се приема за много вероятен и не се отрича и от прославата, която отдава на светителя Руската православна църква, въпреки че срещат издания на жития в които се посочва единствено, че е родом от Сирия. В изданието на Житията на светиите от св. Димитър Ростовски пише, че според някои източници св. Михаил е сириец, а според други – българин. В трети издания на житието, наред с изброените вероятности, се посочва и възможността св. Михаил да бъде сърбин, докато в четвърти издания се посочва единствено и само българския произход. Сред историците българският произход на св. Михаил се приема за вероятен, но съществува и становището на някои изследователи, които поставят светителството му пред IX в. и го свърват с мисионерското дело на св. патриарх Фотий.
Св. Михаил Киевски светителствувал кратко – едва ок. 4 г. в периода 988 – 992 г. Това обаче не му попречило да развие изключително дейна проповедническа и покръстителска дейност. Тези усилия на митрополита са засвидетелствани в руска Кормчая книга (славянското име на законовия свод Номоканон) от XVI в., която възхожда към източник от XIII в. През 1263 г. от по молба на установилия се в северозападните български земи деспот от руски произход, Яков Светослав, и с благословията на българския патриарх, от пазения в българската столица Търново Номоканон е извършен препис и изпратен за нуждите на руската архиепископия в Киев. От този първоначален препис произхождат размножените редица преписи на Номоканона по руските земи. Известието от спомената Кормачя книга (XVI в.) поставя дейността св. митрополит Михаил сред най-важните фактори, които улеснили покръстването на руските земи. Светителят кръстил семейството на св. княз Владимир и приближените му. На следващо място той насочил усилията си към покръстване на столицата и околностите й. В изготвената за негова прослава служба Руската църква го тачи като разпространител на Евангелската проповед и покръстител на Киев. С неговото име по предания се свързват и някои от манастирите около древната столица на св. княз Владимир.
Св. митрополит Михаил предприел пътувания из руските земи, придружени с разпространение на Христовото благовестие, богослужение, строене на храмове и ръкополагане на свещенослужители. През 990 г. той пристигнал в Новгород заедно с шест епископи, придружаван от чичото на св. княз Владимир – Добриня. Идолите били низвергнати, Новгород и околностите му обходени с проповед, мнозина приели кръщение, издигнати били много църкви и към тях били определени пастири. Преди да замине към Киев св. Михаил събрал новопоставените свещенослужители, благословил всички и в слово ги призовал към свято пазене на вярата и неуморно поучение и проповед сред народа. Започнатото дело в Новгород било утвърдено от първия местен епископ – Йоаким.
На следващата 991 г. св. Михаил предприел покръстителска мисия в Ростовска област и кръстил мнозина. Отново били издигнати били храмове, ръкоположени били свещеници и дякони. Въпреки тези успехи обаче езичеството още дълго щяло да създава множество проблеми на местните архипастири.
Св. Михаил благословил св. княз Владимир за строежа на храм в чест на Пресвета Богородица. Храмът станал известен като Десятъчен, понеже за негова издръжка била определен специален десятък. Св. Михаил не доживял да види издигането на храма, но по-късно в него били прибрани мощите му. След тяхното прославяне с нетление били изложени за поклонение в Киево-Печерската лавра и след време положени във Великата Успенска църква там. В чест на просиялия първи митрополит на Киев били изготвени житие и служба, а паметта му тържествено се отбелязвала в Църковния календар на 15 юни и 2 септември. Днес тя е установена на 30 септември.
Литература:
Гагова, Н. Царската библиотека в Преслав и нейната съдба, В: Владетели и книги, С., 2010, с. 44 – 79.
Голубински, Е. История Русской Церкви, т. 1, Москва, 1901.
Димитров, П. Владимир Покръстител и княгиня Ана, В: Годишник на СУ „Св. Климент Охридски”. Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дейчев”, т. 83 (3), с. 49 – 83.
Жития на българските светии, Манастир Св. ВМЧК Георги Зограф, Света Гора – Атон, 2002, с. 45 – 51.
Жития русских святых. Месяцеслов, Москва, 2009, с. 173.
Жития русских святых, Москва, 2011, т. 2, с. 197.
Макарий (Булгаков), Митрополит Московский и Коломенский. История Русской Церкви, Издательство Спасо-Преображенского Валаамского монастыря, 1994-1996
Карташев, А. И. Очерки по истории Русской Церкви, Москва, 2009, т. 1.
Петрушко, В. И. История Русской Церкви с древнейших времен до установления патриаршества, Москва, 2007.
Протопопов, Д. И. Жития святых. Месяц Сентябр, Москва, 1885, с. 537 – 538.
Святитель Димитрий Ростовский, Жития святых, т. 1, Месяц Сентябр (фототипно издание), Москва, 2007, с. 666 – 669.
Толстой, М. В. История Русской Церкви, Издательство Спасо-Преображенского Валаамского монастыря, 1991.
