Източник: Милен Илиев, Духовни размисли, С., 2021, с. 14 – 20.
…
Любовта е в основата на проповедта на нашия Господ Иисус Христос. Именно любовта стои в основата на Новия Завет. За нея непрекъснато говори Иисус Христос, както свидетелстват евангелистите, проявата на любов от човеците е главна Негова заповед: ,,възлюби ближния си като себе си“ (Мат. 22: 39).
Навсякъде и винаги, когато проповядва, Иисус Христос говори за любовта между хората. Той учи и показва, че чрез милосърдие и проява на любов към ближния човек всеки ще се доближи до небесното царство, тоест ще се усъвършенства и богоуподобява, а това е и основният смисъл и цел на човешкия живот. Нещо повече, с думите си Спасителят ясно казва, че чрез проявата на любов към ближния, човекът по най-категоричен начин изразява любовта си към Бога: „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най–малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25: 40).
И така любовта към Бога и любовта към ближния са същтността на християнската любов. Защото човек не може да обича Бога без да обича ближния, а също не може пълноценно, нелицемерно и от сърце да проявява внимание, любов и грижа към ближния, ако не обича Бога.
Сам Господ Иисус Христос принася Себе Си в жертва за изкупление на греха човешки, като по този начин дава пример за това как трябва да живеят хората, а именно да са самоотвержени един спрямо друг и да са готови да отдадат себе си за спасението и благото на ближния. Затова и ние християните казваме, че Бог е любов.
Кой е нашият ближен? Как да го обичаме истински? Как да проявим любовта си така, че делата ни да имат плодове. И също коя „любов“ е лицемерна и студена? Коя „любов“ е въплащение на фарисейщината, безплодна фраза и двулична маска? Ето над тези въпроси ще се опитам да поразсъждавам, доколкото ми позволяват скромните възможности в следващите няколко страници.
Достатъчен е дори и един бегъл прочит на евангелието, за да се разбере от читателя, кой е неговият ближен: „Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. Защото ако обикнете ония, които ви обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците? И тъй, бъдете съвършени както е съвършен и Небесният ваш Отец.“ (Мат. 5:43-48).
Тези думи на Иисус Христос по ясен и категоричен начин показват ,че нашият ближен това е всеки един човек, който живее на земята и още, че в любовта си към него ние трябва да подражаваме на Бога, като се стремим към съвършенство, тоест към богоуподобяване.
Как да обичаме хората, подражавайки на Бога, ни казва и Максим Изповедник: „Този, който върши милостиня, подръжавайки на Бога, не прави разлика между злия и добрия, между праведния и неправедния, по отношение на човешките им нужди, но разделя на всички по равно, съобразно нуждите, макар и да предпочита добродетелния, поради доброто му поведение пред порочния“.[1]
И така става ясно, че за да изявяваме любовта си към ближния подръжавайки Богу е необходимо въпреки предпочитанията си и пристрастията си да се отнасяме със всички еднакво и да им помагаме според нуждите им, разбира се, доколкото ни позволяват възможностите.
Значи оказва се, че да изявяваш на дело любовта към ближния така, както ни е завещал нашият Господ Иисус Христос, съвсем не е проста работа, а е дело свързано с изключителна вътрешна борба в душата на човека . Разбира се, става въпрос ако наистина човек смята да обича и да изразява любовта си чрез дела, а не е позьор и фразьор-лицемер. Може би проявата на такава любов е характерна за светците в най-голяма степен, като постоянна норма в техния живот, но като потенциал тя живее във всеки човек поради вложения в него Божи образ, макар и временно помрачен. И у най-злия и коравосърдечен човек поне един път в живота се пробужда стремежът да окаже някъде, някому безкористна помощ и подкрепа. И така, както няма праведник без грях, няма и злодей без нито едно добро дело. Много често проявата на добрина и човечност имат такова силно въздействие и благотворно влияние върху някой от заобикалящите ни, че целият им жизнен мироглед и душевен свят се преобразяват само в един миг.
Ето какъв пример ни дава Монахиня Валентина Друмева в написаното от нея „Православно вероучение за младежи“ за преобразяващата сила на проявените любов и милосърдие:
„Христовата любов поставя човека на такава висота, че той става способен да проявява милост и към тези, които му правят зло. Достигналите до такова духовно извисяване виждат свой брат във всеки изпаднал в беда. За тях той е пратеник на Христа, за да изпита вярата им и любовта им към ближния.
Когато милосърдието е насочено към душата, то има още по висока стойност. Млад човек израснал без родители и домашно възпитание. Сдружил се с лоши приятели и станал крадец. Една нощ нападнал дома на съседа си. Вързал го, обрал къщата му и избягал далече.
Разкрили се злодеянията му и попаднал в затвора. Като научил това, добрият съсед изпитал голяма жал към него. Отишъл да го посети. Затворникът се изненадал. Най-малко очаквал той да се смили над него. Като видял колко е тъжен и нещастен самотният младеж, съседът останал при него на приятелски разговор.
Разказал му за Христос, Който учи хората да обичат ближния като себе си.
‒ Но аз бях твой враг – прекъснал го затворникът.
Тогава той му разказал как Христос простил и на тези, които го измъчвали, хулели и разпънали на кръста, и с това ни е оставил пример за любов.За първи път ледът в сърцето на престъпника се стопил. Той видял какво значи добро и повярвал в него.
Когато излязъл от затвора, заживял по нов начин. Но съседът не спрял до тук. Приел го като свой син при себе си на работа, докато се устрои в живота.
Така се спасила една човешка душа. А една душа е по скъпа от всички съкровища на света!“[2]
Тук вече ства ясно, че проявата на любов и милосърдие се отнасят за конкретен ближен, за конкретна личност, тоест ближния не е абстрактно понятие, в противен случай и любовта става абстрактна и безплодна. Ако любовта не е оказване на помощ и подкрепа реално и на дело спрямо личност попаднала в нашето обкръжение, която се нуждае от милосърдния акт, то тя се превръща в показна благотворителност, в отбиване на номера и самоизмамване на собствена съвест. Такава любов е хладнокръвна, измамна, а плодовете и са горчиви. И тук вече става дума за любовта към далечния, която по същество се явява „антилюбов“.
Любовта към далечния е замяна на конкретната изява на любов към ближния с някаква високопарна и претендираща, но в същото време мъглява и измамна псевдолюбов. Това може да бъде любовта към бъдещия чоек, към модерния човек, към новия човек, към народа, нацията, групировката и какво ли още не. Общото и характерното за всичките тези видове любови е бездушието и абстрактноста, липсата на реалния, живия човешки елемент. Такава любов е някак си груба и административна, лицемерна и фарисейска. Плодовете на този вид любов за твърде горчиви. Историята на 19 в., 20 в. и 21 в. е изпълнена с примери за последиците от проявата на любов към нацията или народа. Резултатите са войни, смърт и разрушения, милиони унищожени човешки животи и то все в името на „висша любов“ към отечество, държава, партия и какво ли още не. И все пак днешните фарисеи, проповядващи и пропагандиращи своята любов към далечния, не успяват да вкусят, или поне привидно е така, от плодовете на своите дела. Горчивите резултати обикновено се стоварват върху главите на обектите на любовта им, народите, нациите и други.
Със сигурност обаче и тези гурута ще се насладят на заслугите си, разбира се само ако не се разкаят и не се преобразят, както и крадецът описан в учебното помагало. Затова и проявата на истинска любов и милосърдие се отнася и до такива хора, а плодовете им се вкусват от всички и от обгрижваните, и от обгрижващите.
Съотношението и разликата между любовта към ближния и любовта към далечния биха могли да се изразят в прост житейски сравнителен пример.
Ако Господ е установил брака и семейството за да може всеки човек да изявява заложената в него любов към близките си готов и на саможертва за своите любими съпруг и деца, подръжавайки на жертвата на Господ Иисус Христос, то и плодовете на тази любов са изключително сладки и добри. В семейството всеки обича всеки, а съпрузите много често са готови да отдадат живота си един за друг и особено за децата си, които пък с почит и уважение се отнасят към своите родители и всички полагат грижа един за друг, възрастни за деца и деца за възрастни. Получава се един сплотен семеен колектив, в който всеки проявява любов към конкретна личност. Ето това е и същтността на любовта към ближния и проявата и в ежедневието от всеки човек.
Да видим и как стои въпросът с любовта към далечния, пречупен през призмата на обикновения живот. Това означава да замениш любовта към съпругата с любовта към жените изобщо. И какво се получава, страстно преследване на неограничен брой контакти с жени, занемаряване на контактите с близките и игнориране на възрастните поради липса на време. Подобна любов е егоистична, не е склонна на саможертва, а непрекъснато изисква жертви от другите, плодовете са разврат, самота, неудоволетвореност и изолация. Няма сплотеност, няма колектив, няма разбирателство и взаимопомощ, с една дума няма любов. Разбира се, на нещастни хора изпаднали в такава ситуация трябва да се оказва помощ и подкрепа, за да събудят своя потенциал и да заживеят нормално. Защото истината е, че мнозина в определена възраст са склонни на такива прояви.
Не бива да се игнорира факта, че любовта към далечния се подхранва от гордостта и тщеславието, като в същото време и тя се явява храна за тези основни пороци. Защото колко просто и обикновено е да живееш скромно и никой да не забелязва мъничките ти прояви на любов към околните, колко скучно, старомодно и безинтересно е това. Съвсем друго е да се заемеш сериозно с грандиозно благотворително или политическо дело, да се впуснеш в авантюра, да проявиш свръхалтруизъм за дадена кауза, който да не остане незабелязан, а да предизвиква възхищение и завист у колкото се може по-голям брой хора, ако може и целият свят да разбере за гигантския проект. Да, но в цялата тази работа може и да не установиш нито един реален и нормален контакт с друг човек, резултатът да е временен, а да не забравяме, че подбудите са слава и подхранваето на собственото его, а не стремежът да окажеш помощ и подкрепа на изпадналия в нужда брат, приятел, другар, какъвто за нас трябва да се явява всеки един човек със заложения в него Божи образ.
И така, мисля, че в общи линии и твърде накратко се постарах да изложа някои мисли по въпроса за любовта. Личният пример е много важен, ненатрапчив и неналагащ се, но все пак според възможностите си да се опитваме да проявяваме заразяващо милосърдие и то не от излишъка си на време и средства да отдаваме, а по-малко дори, но от най-ценното, което имаме да отдаваме и на другите, да споделяме и най-малкото си благополучие с околните, да правим макар и минимални жертви от себе си за някого, било то с време храна, пари, добър съвет, топла дума или протегната ръка, не да изискваме, а повече да даваме, както учи Иисус Христос, Комуто поне малко искаме да подражаваме. И да не забравяме, че тия малки прояви на любов трябва да са насочени към конкретен човек, да се стремим към живия контакт, а не да правим нещата в името на прогреса или на бъдещия човек или в името на изграждането на „свободно и демократично общество“ например, все прояви на любовта към далечния, зад която наднича врагът на човека.
И накрая да не забравяме думите на Господ Иисус Христос, които за втори път тук ще цитирам: „доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най–малки братя, Мене сте го сторили“ (Мат. 25: 40) .
[1] Сливенски митрополит ЙОАНИКИЙ. Наставления за духовен живот (Преп. Максим Изповедник и Преп. Симеон Нови Богослов). С., 1985, 31
[2] МОНАХИНЯ ВАЛЕНТИНА ДРУМЕВА. Православно вероучение за младежи., Атон. 2007, 124-125
…
Свързани публикации:
