Източник: Георги Канев, Известия на Националния военноисторически музей, т. XIX, 2025, с. 40 – 53 (достъп в PDF ТУК).
…
През 2023 г. Националният военноисторически музей – София се сдоби с копие от „Животопис“ – автобиографичен очерк на свещеник Василий Топузлиев, което постъпи към Научно-спомагателния фонд на музея[i]. Отец Василий е човек с принос за развитието на с. Гледка, Кърджалийско (понастоящем квартал на гр. Кърджали), където прекарва живота си в духовна служба, става част от духовенството, което отдава служение Богу в Българската армия и е основоположник на род, който и до днес свещенодейства в лоното на Българската православна църква. Конкретно военната служба на отец Василий е през военните месеци на 1944 – 1945 г., когато е полкови свещеник на 10-и родопски пехотен полк. Полкът активно участва в завършващия етап на Втората световна война като част от Първа българска армия, която настъпва през Югославия и Унгария. Пребиваването във войската отец Василий включва в своя „Животопис“, който е ценна семейна реликва за рода Топузлиеви.
Настоящото публикуване на военната част от автобиографията допълва обнародваните неотдавна сведения за неговото военно служение. Доскоро, като се изключат някои посочвания в популярния новинарски поток, единствената публикация, която предоставя сведения за свещ. Топузлиев бе издаденият през 2012 г. по повод 80-годишнината от рождението и 25-годишнината от избора на владика Дометиан (1932 – 2017) за Видински митрополит юбилеен сборник. В изданието юбилярят разказва подробно за живота на своя баща[ii]. Впоследствие, през 2022 г., бе публикувана и статия, която изследва документите, които се съхраняват в НВИМ и са свързани със службата на свещеник Василий Топузлиев на фронта. Проученото архивно наследство включва общо 13 скици на гробища и пълни или частични списъци на погребани български военнослужещи във военните гробища на Лабод и Шомодчичо (Унгария), с. Прелог и гр. Лютимер (дн. Хърватия) и с. Средище (дн. Словения); два списъка със загинали бойци, в които са намерени пари, заедно с отчет на откритите средства; 9 служебни писма и бележки; една тържествена заповед за отбелязване на 1-ви май; една скица на надгробен кръст и една скица на мюсюлмански надгробен паметник. Заедно с тях в музея се съхраняват още копие на негова бюстова снимка във военна униформа и употребено от отец Василий на фронта богослужебно облекло (епитрахил и фелон). Всички вещи и документи са подарени на военния музей от отец Василий с входящ номер от 1982 г.[iii]
Ставрофорен свещеноиконом Василий Топузлиев (1902 – 1993) e роден и кръстен с името Вълчо в с. Хасовица, дн. Смолянско (през 1902 г. в границите на Османската империя). Начално образование получава в родното си село, а прогимназиално – в с. Райково. Чиракува при баща си, който е дюлгерин (зидар), а впоследствие постъпва като доброволец в частите за охрана на държавната граница и служи в периода 1922 – 1924 г. През 1925 – 1926 г. временно работи като строител в Турция, а след това намира работа в чуждестранни компании, които се занимават с търговия на шевни машини. През 1927 г. Вълчо се жени за Руси Димитрова Карамитева. В периода на световната икономическа криза (1929 – 1933) той губи работата си, но с помощта на роднини успява да заработи като стражар. След като завършва няколкомесечен курс в полицейска школа в София, Вълчо става началник на полицейското управление в с. Мост (дн. Перперик), Кърджалийско. През 1935 г. съветът на селото обсъжда необходимостта да има свой енорийски свещеник и се обръща към Вълчо Топузлиев с молба да приеме служението като такъв. В крайна сметка младият мъж действително решава да насочи своя живот към духовно служение. Вълчо завършва духовно училище, най-вероятно в манастира „Св. св. Кирик и Юлита“, Асеновградско и през 1937 г. е ръкоположен за свещеник, като приема името Василий. Неговият житейски път се подрежда така, че вместо в с. Мост, отец Василий получава възможност да служи в с. Гледка, Кърджалийско, където остава с малки прекъсвания над шест десетилетия. Още в началото на този период отец Василий има водеща заслуга за организацията по събирането на средствата и издигането на местния храм „Успение на Пресвета Богородица“. Впоследствие той се превръща в основоположник на род, който и до днес служи в лоното на Българската православна църква. Сред неговите наследници са Димитър (род. 1932) – бъдещият Видински митрополит Дометиан, Благой (род. 1946), бъдещ свещеник и дисидент и Милко (род. 1941 г.), понастоящем свещенослужител в гр. Банкя и дарител на „Животопис“ на отец Василий на НВИМ[iv]. Останалите деца на отец Василий са Теодора (род. 1928 г.) и Делян (род. 1939 г.)[v]. Активното включване на България в завършващия етап на Втората световна война (1944 – 1945) като противник на Германия е обстоятелството, което изпраща Василий Топузлиев като военен свещеник в 10-и Родопски пехотен полк.
Споменатият по-горе „Животоопис“ е автобиографичен очерк на отец Василий за неговия живот, включително и служението на фронта с българската армия през 1944 – 1945 г. Оригиналът се съхранява в наследниците на свещеник Василий. Ксерокопието на хартиен и дигитален носител (оптичен диск – CD-R) бе предоставено на Националния военноисторически музей от свещ. Милко Топузлиев (син на В. Топузлиев) посредством неговия син, свещ. Василий Топузлиев – едноименен внук на ставрофорен свещеноиконом Василий Топузлиев[vi]. Хартиеното копие е във формат А4 и е подвързано с твърди сини корици със заглавие „Ставрофорен Свещеноиконом Василий Топузлиев Животопис“. Между кориците се съдържат 63 страници (номерирани и две неномерирани), като първата е заглавна и представлява снимка на свещеник Василий на фона на манифестация, облечен с расо, подрасник и калимавка и носи своите отличия и медали. Горе вляво е изписано същото заглавие като на предната корица. Текстът е изписан ръкописно и е съпроводен от общо 88 изображения (1 икона и 87 фотографии), които допълват смислово текста. И текстът, и изображенията в копието са черно-бели и не са с твърде високо качество. От четвъртата страница, откъдето започва същинският текст на „Животопис“, започва номерация на страниците от 1 до 58. Номерата са изписани в горната средна част на всяка страница, като до с. 30 номерата се изписват с римски цифри. Следват няколко страници едновременно с римски и арабски цифри, след което от страница 36 номерацията продължава и завършва в арабски цифри. Страница 32 е номерирана само с арабски цифри, а страниците между 35 и 36 и 36 и 37 са прескочени и са оставени без номера.
На втората страница има посвещение „На от. Милко ик. В. Топузлиев 1 V 1986“. На третата страница е поместено изображение на икона на Пресвета Богородица „Достойно ест“ и молитва към Божията майка за подкрепа и закрила. Разказът започна от рождението на отец Василий и достига до 70-те години на XX в. Частта, която е посветена специално на неговото служение и пребиваване в армията е поместен на общо седем страници от текста (с. XXV – XXXI/31). Текстът се предава със следване на авторовия правопис и пунктуация, като на места са добавени липсващи съюзи или предлози, затворени в квадратни скоби. Поради непоставяне или поради неотпечатване вследствие на копирането, често липсват точки в края на изреченията и не се открояват ясно главни букви в началото на новото изречение. За по-добра смислова ориентация точките са поставени и са обозначени с квадратни скоби, след което се поставя главна буква на следващото изречение. Страниците се предават с цифрите, според както са изписани в оригинала, а ако са употребени и римски, и арабски цифри, изписването е както следва: XXXI/31.
Публикацията на автобиографичния „Животопис“ се явява продължение на съхраняваните в НВИМ и обнародваните свидетелства за военното служение на отец Василий. Автобиографичният очерк потвърждава заключенията от архивното наследство на свещ. Топузлиев за предимно административно отчетната (брой на загинали войници и отчет на откритото в тях имущество) и санитарна (прибиране на ранените и препращането им към медицинските пунктове) служба на военния свещеник през периода 1944 – 1945 г. Не се съдържат сведения за духовната страна в служението на отец Василий, освен че опява загиналите бойци и взима богослужебно участие в богослужението при завръщането на войската в Кърджали. Установява се също, че разказът за живота на свещеник В. Топузлиев в цитирания юбилеен сборник, посветен на митрополит Дометиан, почти дословно следва описанието по „Животоопис“ на отец Василий. Откриват се и някои детайли, които липсват в юбилейния сборник – изпращането на руска реактивна артилерия (катюши) в помощ на българските войски по време на Дравската отбранителна операция, името на загиналия боен другар на отец Василий при приближаването на гр. Чурго в Унгария или участието на отец Василий в благодарственото богослужение в Кърджали (благодарение на прикачените към „Животоопис“ фотографски изображения). Автобиграфичният очерк предлага обаче и докосване до вътрешния свят на свещеник Василий и поглед върху войната през неговите очи. Публикуването на частта, посветена на военните действия обогатява информацията за служението и положението на военните свещеници в завършващия етап на Втората световна война, чието изследване не е изчерпано.[vii]
…
Ставрофорен свещеноиконом Василий Топузлиев. Животопис (с. XXV – XXXI/31)
с. XXV
През м. ноември 1944 година бe свикана окръжна конференция в гр. Хасково за назначаване полкови свещеници на 10-ти родопски 44 тунджански и 47 ардински полкове, които се готвеха да заминат на фронта в Унгария в състава на Първа българска армия за втората фаза.[viii] Аз пожелах доброволно да бъда представен за назначаване за полкови свещеник на 10-ти Родопски полк. Яви се обаче и друг кандидат свещеника от гара Надежда[ix]о. Тодор. Македонец вдовец без семейство, който ме помоли аз да отстъпя на него защото имам семейство и аз се съгласих. Но когато той тръгнал с дружината от град Хасково за Кърджали където се сформираше полка, бил на кон и при с. Стремци конят се подплашил и той паднал като си счупил крака[.] Връщат го в Хасковската болница за лечение и тогава аз бях назначен за полкови свещеник на 10-ти боен родопски полк[.]
На 24 декември 1944 год. на гара Кърджали бяхме изпратени тържествено от близки и познати и приятели [и] звуци военна музика[x]. Песни и ура огласяват гарата ентусиазмът у войниците беше голям. Пееха викаха като че отиваха на сватба а не на война всички бяхме сигурни в победата над фашизма и вярвахме, че всички ще се върнем живи и здрави.[xi]
с. XXVI
Влакът потегли. Осъмнахме на гара София. Тук бяхме посрещнати от членове на правителството и военачалници които ни поздравиха пожелаха ни добър път и победа над враговете. Минахме границата на Югославия и пред Белград на гара Топчидере влакът спря. От тук нататък ще пътуваме пеша понеже ж. п. линия[та] е развалена. Минахме тържествено през Белград начело с военната музика и вечерта стигнахме гр. Земун където пренощувахме. На другия ден потеглихме пътищата бяха заледени [и това правеше] пътуването много трудно минахме села и градове и стигнахме гр. Нови Сад. Тук престояхме два дена след което продължихме на запад на няколко места минахме река Дунав със салове и понтони мостове понеже мостовете бяха разрушени[.] Минахме унгаро-югославската граница пътуването ставаше нощно време понеже германски самолети кръжаха и ни дебнеха. Към 20 януари стигнахме с. Лабод където бяхме разквартирувани[xii][.] 44 и 47 полкове заеха предните позиции и смениха руските войски, които имаха за задача да продължат към Берлин. Позициите оставаха на 5 – 6 км. от селото[xiii]. Поверително получих заповед от Щаба на полка да избера място за почетно място за гробища тъй като на война без жертви не може. Избрах такова в двора на църквата. До края на м. февруари нашият полк остана в резерв[xiv] но при постоянните разузнавания и схватки по бойната линия ние дадохме десетина убити които погребахме в двора на църквата в с. Лабод[xv].
с. XXVII
с. XXVIII
На 9 III 945 г. от позицията над село Лабод германците ни предупредиха със високоговорител: братя българи предайте се за да дочакате края на войната живи и здрави в противен случай след три дни ще ви обкръжим и ликвидираме[xvii]. И на 11 III те започнаха обкръжаването на I ва българска армия[xviii][.] На левия фланг при река Драва ние граничахме с сръбската армия където германците направиха пробив[.] На десния фланг граничахме с руските войски и тук с голяма колона от бойни машини пробиха фронта с цел да ни обкръжат[.] Техните танкове напреднаха обаче нашите войски подкрепени с руски катюши[xix] ги поразиха и заставиха да отстъпят и ние тръгнахме да ги преследваме[.] Стигнахме до с. Шомотчичо[xx] където беше фтората укрепителна линия Маргит[xxi][.] Тук бяхме посрещнати от голям минофъргачен огън където дадохме 96 убити войници и много ранени[xxii]. Убитите погребахме в гробището на Шомотчичо с помоща на местното население[xxiii] след което продължихме към гр. Чурго[xxiv] и Ястребец[xxv] където беше третата укрепителна линия на германците и където се водеха тежки боеве.
с. XXIX
При гр. Чурго германците бяха затворили пътищата с тежки дървени греди под които бяха поставили тежки противотанкови мини[.] Населението беше евакуирано. Нашият 10 родопски полк атакува [за] превземането на града[xxvi][.] Аз като командир на санитарен взвод трябваше да следваме полка с санитарна линейка за да прибираме най напред ранените за да ги придадем на превързочните пунктове и след това да събираме убитите и [да] ги пренасяме на определени за гробища места където се извършваше погребението с музика и опело от свещеника[xxvii]. Преди да влезнем в гр. Чурго изправихме се през противотанково препядствие[.] Аз слезнах от линейката и отидох да разбера от събралите се при него войници откъде трябва да минем за да следваме полка[.] Млад[xxviii] офицер който е бил натоварен да обезвреди препятствието заповяда на войниците да отстранят гредите и веднага избухнаха сложените под тях мини [със] страшна детонация. Аз бях отхвърлен на няколко метра паднах по лице и усетих силен удар в левия крак и върху мене пръст камъни [и] дървета ме покриха не мога да мръдна. След малко усетих че ме разкриват и двама руски войници ме изправят
с. XXX
и ме питат къде съм ранен[.] Аз си погледнах крака и като видях че ботуша ми е здрав [и] не е разкъсан казах че не съм ранен[.] Те се учудиха много защото всички войници които се намираха на близо бяха разкъсани на парчета[.] Един от моите хора подофицера Бою Нанев дошъл след мене [беше] паднал тежко ранен от парче от мина в гърдите сгорен в очите и единия крак[.] Веднага го закарах в 6та лека хирургическа болница при град Чурго[xxix][.] Оставих го а аз веднага се върнах да търся линейката. Бою починал в болницата[xxx]. Другите били далече от експлозията и не били засегнати но като видели че всички войници намиращи се около препядствието са избити съобщили в щаба на полка и аз [че] съм убит но Бог ме запази[xxxi][.] След това продължихме към с. Дравско Средище където на 9 V ни свари капитолацията на Германия[xxxii]. Беше голямо тържество[.] Радвахме се всички останали живи и очаквахме заповед от щаба на I-ва българска армия за връщането ни в България[.] Придвижихме се към град Капошвар откъдето с влак се отправихме за България оставяйки в Унгария много убити наши другари паднали за родината.
с. XXXI/31
След завръщането ни от фронта в Кърджали на площада бе извършена панахида за падналите на полесражението наши другари и благодарствен молебен за останалите живи[xxxiii]. Срещата ни в Кърджали беше много трогателна[.] Едни се радваха че посрещат своите синове живи други плачеха за своите убити синове. За доброто изпълнение на служебните си обязаности като полкови свещеник съм награден със български медал за участие в отечествената война[xxxiv] и съветски за победу над Германия[xxxv] и орден за храброст[xxxvi].
[i] НВИМ, колекция „Научно-спомагателен фонд“ 012 318/2023.
[ii] Дометиан, митрополит Видински. Юбилеен сборник, посветен на 80-годишнината от рождението на архиерея и 25-годишнината от избора му за митрополит. Съст. Б. Цацов. С., 2012.
[iii] Срв. Канев, Г. Военният свещеник Василий Топузлиев и неговото наследство във фондовете на НВИМ – Известия на НВИМ, т. 18, 2022, с. 18 – 38.
[iv] Милко Топузлиев става свещеник и служи в храм „Св. св. Кирик и Юлита“ в гр. Банкя. На 15 ноем. 2020 г. БНТ1 излъчи епизод от предаването „Домът на вярата“, посветен на живота и свещеническото служение на отец Милко Топузлиев. Предаването е достъпно тук: <https://bnt.bg/news/carkvata-sveti-kirik-i-yulita-v-bankya-286240news.html> (03 апр. 2025 г.).
[v] Общо за живота на отец Василий Топузлиев вж. Канев, Г. Цит. съч, с. 21. Срв. Дометиан, митрополит Видински, Цит. съч., с. 25 – 47.
[vi] Ксерокопието и дигиталният носител са предадени с приемо-предавателен протокол, в който е уточнено, че Националният военноисторически музей може да употребява текста на „Животописа“ във всички свои дейности: научноизследователски, културно-възпитателни, образователни, информационни и стопански.
[vii] Вж. Елдъров, Св. Православието на война, С., 2004, с. 199 и сл.; Гарена, К. Военното духовенство на България. Т. 1. С., 2007, с. 280 – 290, 391 – 395.
[viii] За участието на България във войната против Германия и действията на българските войски през 1944 г. – 1945 г. срв. Атанасов, А. и др. История на Отечествената война на България 1944 – 1945. Т. 2. С., 1982 и Т. 3, 1983; Калонкин, М. България във Втората световна война. С., 2010, с. 233 – 306.
[ix] Вероятно дн. с. Нова Надежда, Хасковско.
[x] Според изследователите на полковата история и мемоари на участници в събитията, частите на 10-и пехотен родопски полк заминават в дните от 21 до 23 декември 1944 г., а по-конкретно на 23 декември от Кърджали отпътува за фронта трета дружина на полка и отец Топузлиев вероятно пътува с нея – Кременаров, Г. Десети Родопски полк и войните за национално обединение на България. Пловдив, 2011, с. 182; Желязков, Ж. Дневникът на един войник от 10-и Родопски полк – В: България във Втората световна война и следвоенна Европа. Сборник доклади. Кръгла маса – Хасково, 18 – 19 юни 2015, с. 172; Вълков, В., В. Иванов. Родопци в настъпление, С., 1973, с. 37 – 38; Бабаков, П. Записки на помощник-командира. С., 1957, с. 52.
[xi] На страница XXV е поместена бюстова снимка на отец Василий Тапузлиев във военна униформа и надслов: „Снимката преди заминаването за фронта 21 декември 1944 год.“. Копие от същата снимка се съхранява в НВИМ и е публикувана от Канев, Г. Цит. съч., с. 22, с анотация: „Свещ. Василий Топузлиев на фронта“. Същото изображение е публикувано в сборника, посветен на митрополит Дометиан с анотация: „Отец Василий като военен свещеник на 10-ти Родопски полк, 1944 – 1945 г.“ – Дометиан, митрополит Видински, Цит. съч., с. 131.
[xii] Описаният от отец Топузлиев път на полка в общи линии съвпада с описанието на В. Вълков и В. Иванов. Има и различия – например митрополит Дометиан пише, че предвижването на частта, с която е свещеник Топузлиев, след унгаро-югославската граница става само нощем. В. Вълков и В. Иванов пишат, че пътуването от Дубошевица до Лабод става с дневни преходи и нощувки в Немет бол, Печ и Сегешвар – Вълков, В., В. Иванов. Цит. съч., с. 38 – 45. Вж. и Бабаков, П. Цит. съч., с. 52 – 65.
[xiii] На страница XXVI е поместена снимка на отец Василий Топузлиев във военна униформа, заедно с трима свои бойни другари. Надсловът към снимката гласи: „Снимано на позицията над село Лабод февруари 1945“ – срв. в приложението по-долу.
[xiv] На 17 февруари е формиран Трети корпус на Първа българска армия, към който се числи и 10-а пехотна дивизия с 10-и родопски полк в своя състав. Запланувано е активното участие на 10-а дивизия в предстоящите сражения, а 10-и полк със заповед от 20 февруари преминава в първи ешелон на позициите при р. Риня Патак срещу укрепения от немците град Надятад – срв. Кременаров, Г. Цит. съч., с. 182; Пенкова, С., Цанкова-Ганчева, Д., Д. Иванова. Алманах на сухопътните войски на България. Българска пехота. Т. 1. С., 2012, с. 206.
[xv] В архивното наследство на отец В. Топузлиев в НВИМ се съхраняват списъци на убитите и погребани във военното гробище в Лабод български войници. Най-завършен вид има списъкът в тетрадка, онасловена: „Именен списък на безследно изчезналите“. Конкретно списъкът с погребаните в с. Лабод е със заглавие: „Списък. На офицерите, подофицерите и войниците, паднали при гр. Натятат, погребани в с. Лабод, Унгария, от 20 януари до 29 март“ и съдържа 26 имена на бойци. Наред с тетрадката са съхранени още три списъка на погребаните в с. Лабод, които явно имат работен предварителен характер. Два от работните списъци са съответно с 21 и 15 имена. Третият е изписан с молив, написаното е много бледо и почти не се чете, но съвпаденията на някои имена подсказват отново, че се касае за гробището в с. Лабод. Списъкът, който съдържа 21 имена е придружен и от схема на гробището – вж. Канев, Г. Цит. съч., с. 22 – 23. По запазените сведения в църковния двор на село Лабод първоначално са погребани 83 бойци, сред които трябва да се включат и опятите и документирани от свещеник Топузлиев. Броят на погребаните в с. Лабод се запазва до 1950 г., когато там са пренесени костите на български воини от други по-малки близки военни гробища и днес в обща градска могила в двора при църквата почиват общо 312 военнослужещи. През 1970 г. над могилата е поставена паметна плоча, а по инициатива на делегация от Кърджалийски окръг около могилата са поставени паметни плочи на 28 бойци от Кърджалийско – Ташев, Т. В. Паметници и военни гробища на загиналите в Югославия и Унгария български воини през войната против хитлеристка Германия. – Известия на НВИМ, т. 11, 1996, с. 95 – 96; Гюров, А. Барутна пролет. Първа българска армия в Южна Унгария през 1945 г. Пълен списък и данни за загиналите на унгарска земя. С., 2005, с. 37.
[xvi] Цялата XXVII страница е заета от общо 4 снимки, разположени кръстообразно. Анотацията над най-горната снимка гласи: „Гробището в с. Лабод, Унгария 1945 год.“. Под същата снимка с по-дребен и по-трудно четим шрифт е написано „(не се чете). В. гробище с. Лабод Унгария“. Под посочената снимка са поместени две други снимки, една до друга. И на двете отец Василий е с епитрахил (на едната държи кадилница) по повод богослужение за упокой на загинали български воини. На лявата от снимките съслужва със свой събрат свещеник в присъствието на две жени, а на дясната снимка е край гроб на загинал боец заедно с трима войници. Най-вероятно отново се касае за гробището в с. Лабод, а зад персонажите на снимките се вижда и католическата църква, в чийто двор е гробният парцел. На първата от двете фотографии, зад свещениците, се вижда и обозначителният знак на българското военно гробище – голям кръст с надпис: „ТУК ПОЧИВАТ БЪЛГАРСКИ ГЕРОИ ПАДНАЛИ ЗА РОДИНАТА“. Анотацията към снимките е една обща и за двете: „Последна панахида за прощаване с убитите наши другари“. На последната снимка, разположена под всички останали, отец Василий е с епатрихил и кадилница край отворения ковчег на загинал боец, заедно със седем войника. Надписът към снимката гласи: „Извършване опелото на убит войник от 10 Артилерийски полк“ – срв. в приложението по-долу.
[xvii] Това изглежда е опит да се въздейства психологически на българите, които са принудени да преодоляват фактори като рязката политическа промяна, смяната на съюзниците и активното включване във военните действия против доскорошния съюзник Германия – срв. за тези проблеми Пеев, И., Л. Аврамов. Проблеми, свързани с психиката и бойния морал в българската армия през войната срещу хитлерофашизма (1944 – 1945 г.). – Военноисторически сборник, 1998, № 6, с. 199 – 206.
[xviii] В действителност немското настъпление започва на 6 март 1945 г. и поставя началото на Дравската отбранителна операция. Немските войски започват настъпление срещу левия фланг на Трети украински фронт, където опитват да обкръжат и разбият основните сили на 57-а съветска армия и разположената южно от нея 1-ва българска армия. На 6 март започнат и сраженията по фронта на 10-и родопски полк, който обаче е встрани от основния немски удар и сраженията с него имат по-скоро за цел да приковат силите на полка, отколкото постигане на решителен пробив. Независимо от това е извършено допълнително укрепяване на позициите. Същевременно, след боевете между 6 и 10 март, незадоволителните резултати принуждават немското командване да прегрупира силите си и да нанесе силен удар в направление Кишбийом – Нардкорпад – в тил и фланг на 10-а дивизия, като почти обкръжава 960-и съветски полк западно от с. Сабаш. В помощ на застрашения участък от с. Лабод спешно е прехвърлен 44-ти тунджански полк от 10-а родопска дивизия, който с цената на много жертви допринася за отблокирането на 960-и съветски полк и спиране на немското настъпление. Особено тежки са сраженията на 11 март, когато в лечебницата на 10-и Родопски полк по необходимост са евакуирани и обгрижени 150 души от 44-ти тунджански полк и 18 съветски бойци. По време на гореописаните събития, на 10-и март 10-и родопски полк получава заповед за демонстративно настъпление с цел смекчаване на немския натиск и отвличане на част от настъпващите в направление Кадаркут противникови части. Въпреки началните ограничени успехи, които германските армия постига, настъплението ѝ е спряно и през втората половина на март българските и съветските войски провеждат подготовка и поставят началото на Мурската настъпателна операция. Вероятно застрашеният фланг и тил на 10-а родопска дивизия, интензивните предислокации и бойни действия, достигнали връхна точка на 11 март, допринасят за допусната от отец Топузлиев неточност – срв. Годо, А. От Драва до Мур. С., 1971, с. 54 и сл., конкретно за събитията около 10 и 11 март – с. 68; Хаджииванов, П. До Алпите с Първа българска армия. С., 1975, с. 75 и сл., конкретно за действията на 44-ти Тунджански полк – с. 85 – 86; Вълков, В., В. Иванов. Цит. съч., с. 74 и сл. Желязков, Ж. Цит. съч., с. 173 – 174. Общо за Дравската отбранителна операция – Калонкин, М. България във Втората световна война. С., 2010, с. с. 276 – 306; История на Отечествената война на България 1944 – 1945. Т. 3. С., 1983.
[xix] Думата не се чете добре, но най-вероятно става дума за съветската система за реактивен залпов огън БМ-13, известна с умалителното име „Катюша“, доказала своята ефективност в хода на войната. Срещат се и варианти БМ-8 и БМ-30 и 31 – срв. Bishop, Chris. The Encyclopedia of Weapons of World War II, London, 1998, pp, 173 – 174.
[xx] Шомодчичо, Унгария.
[xxi] Атаката на 10-и полк срещу линията „Маргит“ край Шомодчичо започва на 31 март. Сражението е тежко. Като отчитат упоритостта на противника, трудностите и българския героизъм по отбиването с минимално отстъпление на контраатаките, през които 3-та дружина е обкръжена, а 1-ва и 2-ра дружина отблъскват танкове и щурмови оръдия при продължителна липса на достатъчна бронеизтребителна огнева поддръжка, В. Вълков и В. Иванов заключават, че битката при Шомодчичо е най-трудната битка на 10-и родопски полк и заслужава да бъде запомнена като негова епопея. В сражението полкът се превръща в първата част, която постига пробив в немската укрепителна линия – Вълков, В., В. Иванов. Цит. съч., с. 140 – 141, 150. Подробно за бойните действия при Шомодчичо – пак там, с. 110 – 152; Бабаков, П. Цит. съч., с. 134 – 179. За отличаването на 10-и полк срв. Годо, А. Цит. съч., с. 127 – 128 и Хаджииванов, П. Цит. съч., с. 107.
[xxii] Списъците на погребаните там са най-дългите измежду запазените в НВИМ подобни списъци, които изготвя свещеник Топузлиев. Подобно на случая с гробищния списък при с. Лабод, във връзка с битката край Шомод Чичо са запазени три отделни списъка, като два от тях имат по-скоро работен характер. В първия работен списък на 17 места е посочено „незнаен воин“, общият брой на срещаните имена и трите списъка е 99 – по-подробно за списъците Канев, Г. Цит. съч., с. 25. В разказа на свещеник Василий е посочен брой на загиналите и погребани край Шомодчичо от отец Василий бойци – 96 души. Според В. Вълков и В. Иванов в сражението полкът губи 100 души и дава 161 ранени – срв. Дометиан, митрополит Видински, с. 45; Вълков, В., В. Иванов. Цит. съч., с. 138. По известните сведения в гробището на Шомодчичо през 1945 г. са погребани първоначално общо 95 български бойци, към които впоследствие са добавени още 90 воини, преместени от околни по-малки военни гробища. Според други изчисления общият брой на погребаните български военнослужещи (в отделни гробове и в братска могила с паметник) в Шомодчичо възлиза общо на 177 души – Срв. Ташев, Т. В. Цит. съч., с. 97; Гюров, А. Цит. съч., с. 38.
[xxiii] Местните хора сковават ковчезите за загиналите и участват в облагородяването на гробовете с цветни лехи – Вълков, В., В. Иванов. Цит. съч., с. 211.
[xxiv] При описанието на действията срещу немската укрепителна линия „Маргит“ се наблюдава смесване на две различни германски укрепителни линии. Според разказа на отец Василий с победното сражение край Шомодчичо линията е пробита и 10-ти полк достига унгарския гр. Чурго, който е описан като част от нова укрепителна линия. В действителност град Чурго е част от същата укрепителна линия „Маргит“ и атаката срещу града започва на 31 март, като се води от 12-и пехотен балкански полк на 8-а тунджанска дивизия с подкрепата на 47-и ардински полк на 10-а родопска дивизия. По същото време 10-и полк извършва пробива при Шомодчичо. Гр. Чурго е напълно овладян от 12-ти полк на 1-ви април, с което пробивът на линията „Маргит“ е завършен. След това 10-и родопски полк превзема селището Муракерестур (2 април), преминават на югославска територия (дн. Хърватия) и продължават към селата Ястребци, Шаловци и Хум, които действително са част от следваща немска защитна линия – срв. Желев, Ив. Тунджанци през Драва и Мур. С., 1978, с. 72 – 77; Вълков, В., Иванов, В. Цит. съч., с. 186; Дачев, Г. Цит. съч., с. 94; Отечествената война…, т. 3, с. 141 – 142.
[xxv] Укрепената линия край с. Ястребци (дн. Хърватия) е наричана още и линия „Ормож“ – Бабаков, П. Цит. съч, с. 189 – 197.
[xxvi] За сраженията на 10-и родопски полк край с. Шомодчичо и гр. Чурго срв. по-горе, бел. 21 и 24.
[xxvii] Сред съхранената документация на свещеник Василий в НВИМ е запазено писмо от 2 март, 1945 г., в което се подчертава необходимостта от уважително отношение към загиналите за родината и се съдържат 5 нареждания, които постановяват: загиналите да бъдат измивани от кръвта и превеждани в подобаващ външен вид; ковчезите да бъдат от добър материал и грижливо сковани; кръстовете да бъдат еднообразни според приложения към заповедта образец и да бъдат грижливо надписани; българомохамеданите да бъдат погребвани според обичая им, като за целта може да се потърси войник, който е запознат с него; на всяко погребение да има почетна команда и по възможност – музикален взвод – срв. Канев, Г. Цит. съч., с. 24.
[xxviii] Думата не се чете добре.
[xxix] Организацията на военномедицинското дело през втория период на българското участие във Втората световна война, част от което е и отец Василий Топузлиев със санитарния взвод, е следната: ранените войници се преглеждат, регистрират и превързват на определените превързочни пунктове – дружинни, полкови и дивизионни – главни (разполагат се между 500 – 800 метра до 5 – 6 км от предната линия). Следва евакуация до Армейските леки хирургически болници (на 10 – 15 км от предната линия). Там се извършва хирургическа обработка на раните и операции на по-тежко ранените. Лечението на ранените след това се поема от Армейските хирургически болници, а на по-леко ранените – и от Армейските общи болници, които се разполагат на 40 и повече км от бойната линия. Допълнително усъвършенстване на системата за оказване на медицинска помощ е предварителното изпращане на линейки в най-критичните участъци, които да бъдат в готовност веднага за извозване на ранените – Куртев, В. И. Българското военномедицинско дело. С., 1990, с. 254 – 267; Вълков, В., В. Иванов. Цит. съч., с. 183
[xxx] Сред загиналите на унгарска територия български войници фигурира Бою Нанев Тошев (1913 – 1945), подофицер от 10-и родопски полк, загинал на 6 април край град Сигетвар и погребан там – срв. Гюров, А. Цит. съч., с. 108.
[xxxi] За трудностите на санитарите от 10-и полк и жертвите, които дават – Вълков, В., В. Иванов. Цит. съч., с. 181 – 183; за примери от описаната практика и миниране при блокиране на пътищата – пак там, с. 190 – 191.
[xxxii] Пътят на полка след сражението при Шомодчичо е съвсем бегло описан от свещеник Василий. След победата при Шомодчичо 10-и полк започва преследване на отстъпващия противник и остава в настъпление до 12 април, когато се прехвърля във втори ешелон. През този период, независимо че се оттегля, противникът оказва ожесточена съпротива. След като превземат селището Муракерестур (2 април), родопци преминават на югославска територия (дн. Хърватия) и на 4 април достигнат с. Прелог – едно от местата, на които е изградено българско военно гробище със запазени списъци от свещеник Василий във фондовете на НВИМ. На 5 април 10-и родопски полк се включва в атаката на изградената от германците линия Малка Суковица – Оряховица, която защитава подстъпите към мостовете на р. Вараждин. Преди решителния щурм в нощта на 5 срещу 6 април немските войски отстъпват и на 9 април рано сутрин родопци достигат с. Средище/Дравско средище (дн. Словения), където също е изградено военно гробище. Списъци на погребаните от отец Василий бойци в гробището отново се пазят във фондовете на НВИМ. В същия ден – 9 април – на 10-и полк се дава заповед да настъпи от линията на село Годенинци на север и да подкрепи 31-ви полк в овладяването на Ястребци, след което да се насочи на запад и заедно с 32-ри полк да настъпи в посока на Крчевиня – Венска Неделя. На 9 и 11 април 10-и родопски полк води последните си настъпателни боеве – напредва няколко километра и овладява няколко укрепени селища. Макар и в края на кампанията, тези сражения се оказват едни от най-тежките за полка, в чийто състав само след сражението на 11 април 99 бойци са наградени с ордени „За храброст“. След 12 април мястото на 10-и полк е заето от 47-и полк, а родопци преминават в отбрана на левия бряг на р. Драва от Ново село до село Опоровец. Вестта за капитулацията на Германия идва на 7 май, но още на 8 май е издадена заповед за ново настъпление в западна посока и на 12 май полкът достига селата Белатинци, Ганчани и Ижаковци. Едва на 16 май пристига нареждане полкът да отпътува към България – За действията на 10-и полк след 31 март вж. Вълков, В., В. Иванов. Цит. съч., с. 156 – 178, 184 – 191. За съхранената документация на отец Василий в НВИМ от периода след 31 март (списъци на погребаните от отец Василий край селата Прелог и Дравско Средище, заповед за отбелязване на 1-ви май в с. Прелог, заповеди за отчета и връщането до близките на вещите и средствата, открити в загиналите бойци и изготвените за целта списъци от отец Василий и др.) – Канев, Г. Цит. съч., с. 26 – 30.
[xxxiii] Благодарение на една от приложените фотографии към страницата се установява, че свещеник Василий участва в богослужението – срв. описанието на изображенията по-долу, бел. 36.
[xxxiv] Медал „Отечествена война 1944 – 1945 г.“ – създаден с наредба-закон на 9 септември 1945 г. и присъден на всички участници във войната от 9 септември 1944 г. до 9 май 1945 г.- срв. Петров, Т. Български ордени и медали, С., 1982, с. 103 – 104.
[xxxv] Най-вероятно се касае за Медаль „За победу над Германией в Великой Отечественной войне 1941 – 1945 гг.“ – срв. Санько, В. В. Ордена и медали СССР. Минск, 2004, с. 163.
[xxxvi] Най-вероятно би могло да се касае за IV степен на офицерския орден „За храброст“, чиито I и II клас се присъждат на старши и младши офицери, също и на лекари, санитари, свещеници, капелмайстори и др. – срв. Петров, Т. Цит. съч., с. 21 Трябва да се посочи обаче, че на същата страница от „Животопис“ (с. XXXI/31) има изображение на отец Василий с присъдените му отличия, въпреки че в ксерокопирания си образец снимката не е с добро качество. По-добро качество на същото изображение може да се открие у Дометиан, митрополит Видински, Цит. съч., с. 131. Доколкото може да се различи на изображението – по лента и форма двата медала съвпадат с описаното в текста на „Животопис“, но заснетият орден не съответства по форма на ордена „За храброст“, а по-скоро на ордена „За военна заслуга“, вероятно V степен. Когато са присъждани за бойни отличия по време на война IV и V степен на ордена „За военна заслуга“ се даряват на лентата за ордена „За храброст“ – срв. Петров, Т. Цит. съч., с. 37 и сл.; Същият, Наградната система на България (1878 – 2010). С., 2010, с. 277 – 287. На дискутираната страница на „Животопис“ са поместени общо три снимки. Най-горната е анотирана: „Пред строените войници и гражданите след панахидата за падналите за свободата [и] произнася и слово за упокоение на душите на убитите войни с думите „Тос който падне в бой за свобода той не умира[“]. В центъра на фотографията е отец Василий в богослужебно облекло, отдясно се виждат строени войници със знамена, а отляво – деца и младежи от гражданството, което присъства на упокойното богослужение. Под снимката са поместени още две бюстови снимки – повторно вече описаната снимка на свещеник Василий във военна униформа (вж. тук, бел. 11) и споменатата фотография на отец Василий с присъдените му ордени и медали – срв. в приложението.
…
Свързани публикации:
