Прояви на духовно родство между българи и византийци през ХІ–ХІІ в.[1]
Георги Канев
Завладяването на българските земи от Византийската империя се явява един от естествените вододели в историята на българите. В политическо отношение българското царство престава да съществува. Силното византийско влияние, чувствано и дало множество плодове през изминалите няколко столетия и особено след средата на IX в., става непосредствено. Въпреки това периодът на XI и XII в. не е все още проучен подробно. Българските медиевисти тепърва съсредоточават своето внимание върху редица от процесите през разглежданите столетия. По-подробно разгледани досега са най-вече аспекти от икономическото и стопанското развитие на балканските провинции на Империята. Наред с тях е обърнато внимание на административното деление на населените с българи земи, въпроси около възникването и хода на съпротивителните спрямо византийската власт въоръжени български движения, разпространението на богомилската ерес, църковната организация и др.[2] В последните около двадесет години се публикуват нови изследвания върху демографското развитие на българските земи, привличат се нови данни от областта на археологията, сфрагистиката и нумизматика, разглеждат се въпроси на духовната култура и особено книжнината и др.[3] Чуждите изследователи обхващат българската тема най-вече в своите общи изследвания върху Балканските провинции на Византия.[4]
През този период промените в империята рефлектират във всички аспекти от живота на средновековния българин. Силният византийски „привкус” на българската държава в политическо и духовно отношение надвишава границите си на влияние от времената на царете Симеон и св. Петър. Резултатите от непосредствения допир на империята стават видими особено след възстановяването на независимата българска средновековна държава. Административно-военният апарат на българското царство е изграден под силното влияние на византийския образец.[5] Духовното развитие на България, категорично утвърдено в Православието, се оказва неуязвимо от политически влияния и конюнктури. Българската църква преживява уния с папския престол в Рим без големи сътресения и някакви догматически промени. Само около половин век по-късно същата църква се издига като защитник на Православието.[6] Между българи и византийци се наблюдава близост и чувство за верова общност, чиито израз се открива отчетливо в „българизиране” на „византийски” светии и превръщането им в закрилници на българската държава, толерантно и човеколюбиво отношение по време на война и пр.[7] Тези процеси, започнали още през втората половина на IX в., намират много добра почва за доразвиване в условията на общата политическа власт над българи и византийци.
В по-новите трудове изследователите са единодушни, че опити за „византинизация”, която да измести самосъзнанието на българското население не са правени. [8] Към българите византийската власт се отнася като към православна етническа група, връзките, с която могат да бъдат скрепени по пътя на общата вяра. Правят впечатление писмата на бл. Теофилакт Охридски, проучени добре от българските изследователи. [9] Грубите и неприязнени описания на охридския пастир за външния вид и поведението на българите трябва да бъдат поставени в коловоза на характерната за Византия епистоларно-риторическа култура на възпитаните в столицата образовани и знатни лица. За нея е характерен художественият похват на хиперболата (преувеличението).[10] Подходящ пример в това отношение и за разглеждания период е случаят с Григорий Антиох, който с горест описва тежките условия, в които е поставен в Средец, но по-късно, изпратен в сръбските земи, възхвалява Софийската околност като надарена с блага и спрямо своите по-ранни твърдения пише, че са: „глупости и празнословие”[11]
Архиепископ Теофилакт не скрива своето възмущение от вида и манталитета на повереното му българско паство, но извън литературните способи бл. Теофилакт брани неговите права пред злоупотребите на гражданската администрация и се изявява като пастир, загрижен за целостта и благочестието в поверените му епархии.[12] Под перото на охридския предстоятел оживява делото на славянските просветители, на учениците им и особено на св. Климент Охридски. В житието, което главата на Охридската църква пише за светията, авторът поставя себе си и проповедника, независимо кой е той, сред числото на българите: „Климент е предал на нас, българите, всичко, което се отнася до Църквата, и с което се прославя паметта на Бога и на светии и чрез което се трогват душите”[13]Като всички жития и това на св. Климент Охридски цели да възпита в благочестие, чрез примера на светията.[14] Под благочестие трябва да се разбира култивиране на всяка християнска добродететел – любов към Бога, към ближния, любомъдрие, отношение към богослужението, светините и пастирите, нравствени устои и пр.[15] С такава насоченост е и второто известно произведение на бл. Теофилакт – Мъченичество на 15 – те Тивериопулски мъченици. Паметникът дава пример на твърдост във вярата, несекващо упование и представлява изключителен извор за българската история за периода на IX и X в.[16] Двете произведения на гръцкия пастир, почитан от Православната църква, възпитават не само в живот по християнската вяра, но и запознават българите със собственото им минало и увековечават българската история и благочестието на българските владетели. Наред с това тези творби отговарят и на естествения стремеж на охридските предстоятели за утвърждаване поверената им Българска архиепископия и на актуалните тенденции в междуцърковните отношения на епохата.[17]
Отношението на византийската власт се проявява и по линия на най-почитания български светия – преподобни Йоан Рилски. Управителят на град Средец, Георги Скилица, пише богато на информация житие и химнографски произведения във възхвала на светията.[18] Според текста на житието сам авторът се изцерил с молитвеното застъпничество на св. Йоан, а скоро след това същото благодатно въздействие се явило и над посетилия Средец император Мануил I Комнин (1143 – 1180).[19] Непоколебимото отношение на висшия византийски сановник и на самия император, които с готовност молят българския Божи угодник за помощ разкрива общото отношение към православната вяра като към унифицираща упованията и надеждите на православното население на Византийската империя. С пренасянето на мощите на св. Йоан в столицата на възобновената българска държава – Търново, през 1195 г., почитта към него придобива формата на култ към светец покровител на столицата и цялото царство. Химнографската прослава, която търновските книжовници изготвят през XIII в. за св. Йоан се базира именно на творчеството на средецкия управител от XII в., Георги Скилица.[20]
Общият духовен фронт, на който съжителствуват православните поданици на Византия намира израз и в антилатинските трактати от епохата. Схизмата от 1054 г. и кръстоносните походи изострят отношенията със Запада, но сплотяват допълнително духовно Изтока.[21] Не на последно място подобна роля изиграват и ересите, намерили почва по българските земи. Борбата с тях отчита единствено правилното изповядване на вярата и поставя на заден план разликите между православните християни по етнически признак. Светителството на мъгленския епископ св. Иларион (XII в.) и по-късен небесен защитник на столицата Търново е изцяло пропито от борба против ересите.[22]
Средищното място на Православието като критерий за самооценяне и преценка на „другите” намира място и в произведенията с историческо-апокалиптичен характер през периода. Тези творби най-вероятно се преписват и преработват в средите на низовото българско духовенство и монашество. В посочените творби царствата на българи и гърци, както са наричани византийците, се смесват, български и византийски владетели се редуват на трона или управляват заедно в мир и съседство помежду си. Критерий за успехите на тяхното управление е благочестието им, утвърждаването и укрепяването на вярата. Изложените виждания в посочените творби заздравяват духовния мир на населението. Същевременно, отново отношението спрямо православната вяра е критерият за съревнование между народите. Българското народностно самосъзнание намира опора в спомена за благочестивите български царе, за твърдостта на народа в период на верово отстъпление, в побългаряването на славянски светии, в подчертаването на богоизбраничеството на българския народ и др.[23] Описаното отношение се разпространява в книжнината и прониква повсеместно в проповедите на местните пастири.[24] В тази атмосфера основните инкубатори на този тип книжнина и диктуваната от тях картина на света са манастирите.[25] Последните се превръщат в духовни, книжовни, култови центрове на своите региони и важни бръмки от църковната организация в империята.
Основният извод от направеното изложение е, че въз онова на общата православна вяра между българи и византийци се заражда дълбока духовна връзка. С направените изследвания през последните години контурите на тези отношения все повече се осветляват. Би могло дори да се отбележи, че духовното родство между българи и византийци през XI – XII в. вследствие от общата политическа власт укрепва допълнително. Това обстоятелство дава несъмнен принос за появата на основа на богатите православно-културни плодове през следващите две столетия в сферата на византийската общност.
[1] Текстът е доклад, изнесен на Докторантски и постдокторантски четения на Исторически факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ през месез декември, 2014 г. Докладът не е публикуван, представя се тук едиствено със стилистични промени (бележката е във връзка с публикуването на текста в Алманах – списание за хуманитарни науки, бр. 8, г. IV, 2017, с. 23 – 30 – https://drive.google.com/file/d/1k6T-jXLJwxHV4Gr6Z0jfCr4Yd06x0DMz/edit )
[2] Златарски, В. Н. История на Българската държава през Средните векове, т. II, България под византийско владичество, (1018 – 1187), (фототипно издание), С. 1972, (посл. изд. 2007); Снегаров, Ив. Исторя на охридската архиепископия, т. I, От основаването й до завладяването на Балканския полуостров от турците (второ фототипно издание), С., 1995; Тъпкова-Заимова, В. Долни Дунав – гранична зона на византийския запад. Към историята на северните и североизточните български земи в края на X – XII в., С., 1976; Тивчев, П. За участието на българи във византийската войска през периода на византийската иго, В: ИПр, 1963, 1, с. 79 – 93; Цанкова – Петкова, Г. За аграрните отношения в средновековна България (XI – XIV в.), С., 1964; Лишев, С. Българският средновековен град: Обществено-икономически. Облик, С., 1970, с. 27 – 67; Ангелов, Д. Богомилството, С., 1993, с. 265 – 345; Същият, Образуване на българската народност, С., 1971, 351 – 377; Ангелов, Д., Г. Цанкова-Петкова, П. Тивчев, Стр. Лишев, С. Георгиева, Византийско владичество, В: История на България в четиринадесет тома, т. 3, Втора Българска държава (отг. ред. Стр. Лишев.), С., 1982, с. 23 – 113 и др.
[3] Каймакамова, М. Власт и история в средновековна България VII – XIV в., С., 2011, с. 157 – 216; Тъпкова – Заимова, В. и А. Милтенова, Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и св средновековна България, С., 1996; Йорданов, Ив. Печатите от стратегията Преслав (971-1088), С., 1993 Същият, Печатите на архиепископия България (1018-1185), В: Сфрагистика и история культуры. Санкт Петербург (Эрмитаж ), 2004, 67 – 78; Гюзелев, В. Бележки върху историята на българските земи и българите половин столетие преди въстанието на асеневци (1186 – 1188), В: Проф. д.н.ф. Станчо Ваклинов и средновековната българска култура, Велико Търново, 2005, с. 33 – 44; Миланова, А. Типология на укрепителната система в България под византийска власт (според лексиката на византийските автори), В: Civets divne-humana. Сб. в чест на проф. Г. Бакалов, С., 2004, с. 239 – 252; Същата, Градът на византийците и градът на византинистите (идеята за града във Византия през XI – XII в. чрез примери на градовете във византийска България), В: Византия в собствените си очи и в очите на другите, С., 2007, с. 131 – 159; Борисов, Б. Керамика и керамично производство през ХІ – ХІІ в. от територията на днешна Югоизточна България, 2002; Същият, Демографските промени през XI – XII в. в днешните български земи (Археологически свидетелства), В: Тангра. Сб. в чест на 70-годишнината на акад. Васил Гюзелев, С., 2006, с. 391 – 408; Илиева, Л. Градското стопанство в земите между Дунав и Стара планина през периода на византийското владичество в българските земи (XI – XII в.), В: Пак там, с. 559 – 578; Дончева – Петкова, Л. Добруджа в края на X – XII в., В: Българските земи през Средновековието VII – XVIII, Acta Muzei Varnaensis, III – 2, Варна, 2005, с. 63 – 72; Божилов, Ив. Дял четвърти: Под византийска власт, В: Божилов, Ив. В. Гюзелев, История на България, Том I, История на средновековна България (VII – XIV в.), С., 1999, с. 341 – 418 и др.
[4] Срв. Скабаланович, Н. А. Византийское государство и церковь в XI веке. От смерти Василия II Болгаробойца до воцарения Алексея I Комнина, кн. 2, Санкт-Петербрг, 2004; Литаврин, Г. Н. България – Византия (XI – XII в.) (прев. А. Кисиленко), С., 1987; Magdalino, P. The Empire of Manuiel I Komnenos (1143 – 1180), Cmbridgе, 1993; Angold, M. Church and Society in Byzantium under the Comneni (1081 – 1261), Cambridge, 1995 и др.
[5] Билярски, Ив. Институциите на средновековна България. Второ българско царство, С., 1998.
[6] Гюзелев, В. Очерк на отношенията между България и българите с папството през Средновеконието (IX – XV в.), В: Папството и българите през Средновековието, Пловдив, 2009, с. 154.
[7] Срв. Божилов, Ив. Българската агиология и византийската агиология. Единство и различие, В: Седем етюда по Средновековна история, С., 1995, с. 307 – 335 и Ангелов, П. България и българите в представите на византийците (VII – XIV в.), С., 1999, с. 92 и сл.; Същият, Чуждите народи в представите на средновековния българин, С., 2013, с. 33 – 65.
[8] Божилов, Ив. Дял четвърти: Под византийска власт, В: История на България, т. I, с. 387 – 394; Същият, Българската архиепископия XI – XII в. Списъкът на българските архиепископи, С., 2011; Каймакамова, М. Власти и история, с. 157 и сл; Илиев, И. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан и българите, С., 2010, с. 27 – 32; Добрев, Ив. Свети Иван Рилски, Linz, 2007, с. 38 и сл.; Николова, Б. Монашество, манастири и манастирски живот в средновековна България, т. I Манастирите, С. 2010, с. 272 – 274.
[9] Златарски, В. Н. История на Българската държава, т. 2, с. 252 – 350; Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия, т. 1, с. 70 – 75, 83 – 85, 220 – 225, 268 – 274; Събев, Т. Самостойна и народностна църква…, с. 271 – 272; Божилов, Ив. Писмата на Теофилакт Охридски като исторически извор, В: Известия на държавните архиви, т. 14, 1967, с. 60 – 99; Илиев, И. Бележки върху творчеството на Теофилакт Охридски, В: ИПр, 1991, с. 67 – 91; Петрова, И. Българите и архиепископ Теофилакт Охридски, В: Средновековният българин и „другите”. Сб. в чест на 60-годишнината на проф. дин. Петър Ангелов, С., 2013, с. 167 – 173. Същата,Българите в представите на архиепископ Теофилакт Охридски, В: Българско средновековие: Общество, власт, история. Сб. в чест на проф. д-р Милияна Каймакамова, С., 2013, с. 321 – 330.
[10] Galatariotou, C., Travel and Perception in Byzantium, DOP, 47, 1993, pp. 221 – 241.
[11] Ангелов, П. България и българите…, с. 38 – 42. Конкретно за архиепископ бл. Теофилакт вж. Илиев, И. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан и българите, с. 30 – 31 и срв. цит. там Millet, M. Theophylact of Ohrid. Reading the Letters of a Byzantine Archibishop, Variorum, 1997, 279 sqq.
[12] Бл. Теофилакт пише и проповядва на гръцки език, което изследователите считат за една от големите бариери между висшия гръцки клир и низшето духовенство и монашество, и причина за неразбирателство на клирици като бл. Теофилакт с неговото паство – Ангелов, П. Чуждите народи в представите на средновековния българин, С., 2013, с. 45 – 48; Драгова, Н. Балканският контекст на старобългарската писмена култура VIII – XII в., С., 1992, .с 162 – 168. Срв. Илиева, Л. Духовната култура в българските земи през XI – XII в., В: Българско средновековие, с. 309. За проповедническите умения на бл. Теофилакт вж. Поптодоров, Т. Омилетика, т. II, История на проповедта (второ фототипно издание), С., 2000, с. 219 – 220.
[13] ГИБИ, т. IX, ч. 2, С., 1994, с. 35. Този откъс се приема за доказателство, че за написването на житието бл. Теофилакт е употребил недостигнал до съвремието славянски извор – Милтенова, А. Произведения за славянски светци на гръцки език, В: История на българската средновековна литература, (съст. А. Милтенова), С., 2009,, с. 405 – 406.
[14] Петров, свещ. Петър. Бележки за тълкуване на агиографската литература, В: ДК, 2005 г., кн. 4, с. 1 – 8 и кн. 5, с. 7 – 19.
[15] Срв. Панчовски, Ив. Религиозно-нравствено състояние, В: Българската патриаршия през вековете, С., 1980, с. 123 – 136.
[16] Бл. Теофилакт Охридски, Мъченичество на 15-те Тивериопулски мъченици, В: ГИБИ, т. IX, ч. 2, с. 42 – 79.
[17] Илиев, И. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан и българите, с. 34 – 55; Божилов, Ив. Българската архиепископия XI – XII в. Списъкът на българските архиепископи, С., 2011; Петканова, Д. Българска средновековна литература, С., 2001, с. 397 – 399.
[18] За Георги Скилица с обзор на литература вж. с. Добрев, Ив., Свети Иван Рилски, с. 14 – 38.
[19] Киселков, В. Сл. Св. Иван Рилски. Жития, С., 1940 г., Житие на нашия преподобен отец свети Иван, който във всички дни върши велики чудеса. Съставено от Георги Скилица (прев. Ст. Васев), с. 20 – 21, 36 – 37. Друг превод прави прот. Ив. Гошев, според когото преписвачът е пропускал редове от житието. Гошев, Ив. Трите най-стари пространни жития на преподобни Иван Рилски (текст и историко-литургически коментар), ГСУ, Богословски фак., XXV, 1947 – 1948, 1948, с. 23, 44 – 46 и срв. Иванов, Й. Жития на свети Ивана Рилски с уводни бележки, С., 1936, с. 39, 50. Възприема се и се употребява превода по изданието на В. Сл. Киселков.
[20] Милтенова, А. Произведения за славянски светци на гръцки език, В: История на българската средновековна литература, с. 409. За св. Йоан Рилски вж. обобщаващите изложения у Динеков, П. Св. Иван Рилски, В: КМЕ, т. 2, С., 1995, с. 25 – 33; Гюзелев, В. „Велико светило за целия свят” (Св. Иван Рилски в измеренията на своето време), В: Светогорска обител Зограф, т. 3, С., 1999, с. 14 – 24; Томова, Е. Болгарский святой Йоанн Рыльский (Култ и агиография), В: Slovo: Towards Digital Library of South Slavic Manuscripts. Proceeding of International Conference, February, 2008, S. 2008, pp. 135 – 165 и посочената там обширна литература.
[21] Гюзелев, В. Очерк на отношенията …, В: Папството и българите, с. 137 – 138; Николов, А. Повест полезна за латините. Паметник на средновековната славянска полемика срещу католицизма, С., 2011 и срв. вече цитираното житие на св. Климент Охридски, който отделя немалко място на конфликта между св. Методий, учениците му с немското духовенство във Великоморавия и по въпроса за главното догматическо несъгласие между Римокатолическата и Православната църква – изхождането на Св. Дух – ГИБИ, т. IX, ч. 2 (Бл. Теофилакт Български, Житие на Климент Охридски), с. 17 – 28. Подчертано внимание на религиозния мотив в разделението между латини и гърци обръща Лебедев, А. П. Исторические очерки состояния Византийско–восточной церкви от конца XI до середины XV века От начала Крестовых походов до падения Константинополя в 1453 г, Санкт-Петербург, 1998, с. 28 – 29. Някои автори допускат, че на моменти въз основа на антигърцизма между българите и латините от кръстоносните походи е възможна проява на симпатии – Ангелов, П. Чуждите народи в представите на средновековния българин, с. 48 – 55, срв и Литаврин, Г. Н. Особености аграрного режима в болгарских фемах в XI – XII в., В: Образ и слово. Юб. Сб. по случай 60 годишнината на проф. Аксиния Джурова, С., 2004, с. 145 – 149.
[22] Житие на Иларион Мъгленски, В: Патриарх Евтимий. Съчинения, с. 58 – 81 и с. 262 – 267. Според житието св. Иларион Мъгленски предпазва от ерес самия император Мануил Комнин (1143 – 1180 г.). Възможно е светецът да е посещавал Константинопол, но няма други свидетелства за това и липсват следи за почитането му във византийската столица. За разпространението на ересите във Византия през XII в. вж. Hussey, J. M. The Orthodox Church in the Byzantine Empire, Оxford, 1990, pp. 156 – 166; Оболенски, Д. Богомилите. Студии върху балканското новоманихейство (прев. Св. Риболов), С., 1998, с. 119 – 158; Ангелов, Д. Богомилството, с. 326 – 338. Вероятно през втората половина на 1205 г. цар Калоян (1197 – 1207) пренася мощите на св. Иларион в Търново. По този повод е съставен кратък проложен разказ за пренасянето, известен в две редакции. В първата от тях, запазена благодарение на препис, който снема Л. Каравелов, се споменава, че св. Иларион е „воин срещу богомилите” – Проложен разказ за пренасяне на мощите на Иларион Мъгленски, В: СБЛ, т. 4 , Житиеписни творби, С., 1986, с. 379, 623 – 624 и срв. Георгиев, Е. Литературата на Втората българска държава. Първа част. Литературата на XIII в., С. 1977, с. 163 – 166; Петканова, Д. Разказ за пренасянето мощите на св. Иларион Мъгленски, В: Стара българска литература. Енциклопедичен речник (съст. Д. Петканова), С., 2003, с. 422 – 423.
[23] Каймакамова, М. Власт и история, с. 157 – 216; Илиев, И. Охридският архиепископ Димитър Хоматиан и българите, с. 35; Чешмеджиев, Д. Кирил и Методий в българската историчека памет през Средните векове, С., 2001, с. 79 и сл.; Илиева, Л. Духовната култура в българските земи през XI – XII в., В: Българско средновековие, с. 307 – 308.
[24] Пример за проповедите на пастирите сред паството е съдържанието на смесените сборници Драголов (XIII в.) и Берлински (нач. XIII – кр. на XIV в.) срв. Милтенова, А. Сборници със смесено съдържание през XIII в., В: История на българската средновековна литература, с. 480 – 483: Георгиев, Е. Литературата на втората българска държава, с. 199 – 236 и 254 – 281; Тасева, Л., М. Йовчева, Берлински сборник: среднобългарски книжовен паметник от началото на ХIV век с допълнения от други ръкописи, С., 2006.
[25] Каймакамова, М. Власти и история, с., 163 – 164; Николов, А. Повест полезна за латините, с. 39 – 42; Милтенова, А. Книжовни средища. Приемственост и нови елементи в книжовния процес, В: История на българката средновековна литература, с. 399 – 404.
…
Свързани публикации:
Категория: Д-р Георги Канев – авторски публикации
