Източник: д-р Георги Канев, „Музеят отвътре – времена, пространства, публики“. Сборник доклади от научна конференция, Благоевград, 18 – 19 май, 2023 г. – Известия на РИМ – Благоевград, т. VII, 2024, с. 205 – 222.
През годините от появата на Военноисторическия музей (съвременният Национален военноисторически музей (НВИМ) до днес за неговата история е натрупана значима изследователска литература. Първите ретроспективни публикации с популярен и обобщаващ характер се появяват в печата от втората половина на 40-те години на XX в на страниците на в. Земляк[1], Народна войска[2] и Народна армия[3]. Впоследствие те са продължени на страниците на военноисторическите издания в поредица от изследвания като проучванията на З. Раданов, Ив. Драев, С. Иванов, Д. Хараланова, Д. Божкова, М. Калчева[4]. Най-мащабният труд, който обхваща не само въпросите за Главния военен музей, но и въобще институциите на паметта, посветени на българското военно дело до 1944 г. и е издаден през 2011 г., принадлежи на С. Пенкова[5]. С голямо значение като събран и подреден материал, основа за бъдещи проучвания, е тритомната, но непубликувана „История на военноисторическия музей 1899 – 1950“, подготвена от Ст. Семерджиев[6].
Сред приносите по очертаване историята и развитието на военния музей в публикациите се нарежда и постепенното привличане към научното дирене на сведенията от т нар. необработен документален фонд на НВИМ. Тук с най-голямо значение са вече цитираните проучвания на Ст. Семерджиев и С Пенкова, но и до днес този ценен фонд все още съдържа редица неразкрити страни от историята на музейната институция. Подобен е случаят с изграждането на кът, посветен на военните свещеници към първоначалната експозиция на Главния военен музей, който е само мимоходом споменат в изследванията[7]. В посочения необработен фонд обаче се откриват документи, които са специално посветени на въпроса и са събрани в папка под надслов „Министерство на войната. Дело № … По Вземане участие въ войната 1915/1918 год. на полковите свещеници“[8]. Съхранените в папката свидетелства хвърлят светлина върху мотивите, подхода и затрудненията по изграждането на въпросния кът за военните свещеници към новооткритата през 1937 г. експозиция на Военния музей.
Преди да се пристъпи конкретно към замисъла за изграждането на посочения кът, трябва да се отбележи, че през разглеждания период (1936 – 1939) е създадена и се осъществява на дело пълна концепция за „духовно възраждане, посредством трайните ценности на българската държавност и култура“ за преодоляване на последствията и трудностите след поражението в Първата световна война[9]. В основата на концепцията са споменът за славните постижения на българската държавност и култура, християнската ценностна система като крепител на българския народ, светлият пример на Възрожденски период и паметта на загиналите във войните за национално обединение. С подкрепата на държавата и Българската православна църква се подемат поредица от инициативи на обществени комитети и дружества, които увековечават събития и личности от българската история. Процесът има ясните очертания на стимулирана и целенасочена държавна политика, сред чиито плодове са паметниците на Св. Княз Борис – Михаил във Варна, на св. патриарх Евтимий в София, на Гюро Михайлов в Пловдив, на Васил Априлов в Габрово, паметниците, посветени на падналите герои във войните, подетото възстановяване на стенописите в старинната църква „Св. София“ в столичния град, в Боянската църква и др. Основен проводник на тази политика към Министерството на войната е Отделението „Военни музеи, паметници и гробове“, което участва активно в инициативите за издигането на редица паметници в България (паметникът на свободата на връх Св. Никола, паметника на Незнайния воин, военния мавзолей костница с параклис в София и др.). Към същото отделение се числи през периода и Военнисторическия музей[10].
Независимо, че стремежът за изграждане на кът, посветен на военните свещеници е признание за полезността на тяхната дейност през войните 1912 – 1913 г. и 1915 – 1918 г., през втората половина на 30-е години на XX в. институцията на военното духовенство не съществува и е в процес на повторно изграждане. След продължителен период, през който се осмисля ролята на упованието в Бога сред войниците, вземат се половинчати решения и се оформя на визия за дейността, която ще развива духовенството сред войската, институцията на военните свещеници е окончателно изградена едва в годините на Първата световна война. На 6 май 1917 г. влизат в сила „Временните наставления на военното духовенство“. Поражението във войната обаче води и до скорошно закриване на едва създадения институт. Последвалият период между двете световни войни не се характеризира с бързо възобновяване на институцията, а по-скоро с повторение предходни половинчати практики и вече извървяван път. Изходна точка е празничната воинска обредност, проявена във военната клетва, провеждането на молебени, освещавания и панахиди, която си остава постоянната основа за присъствието на Църквата след войската. Наред с това се запазва и утвърдената традиция от периода преди Първата световна война учебниците за младите войници да съдържат религиозно-просветна част, която е съпроводено на дело със спазване на Църковните празници и отделяне на време за пост и причастие сред войниците. Извършваните дейности обаче, както и преди 1917 г., се регламентират „на парче“ с отделни епизодични заповеди или правилници и през изследвания период (1936 – 1939 г.) все още не са създадени цялостни основополагащи правила, които да заместят отменените „Временни наставления“. Това става в малко по-късен етап, на 18 ноември 1941 г., когато се приема „Правилник за военното духовенство във военно време“. Двата документа – „Временните наставления“ (1917) и „Правилникът“ (1941) и до днес си остават върховете в нормативното оформление за службата на военното духовенство в Българската армия[11].
На фона на тези обстоятелства през 30-те години Военноисторическият музей подготвя и представя своята първа експозиция пред българската общественост. Изследваната кореспонденция между музея, Св. Синод и отделни митрополии по повод създаването на кът за военните свещеници, съхранена в необработения фонд на НВИМ, се явява неразделна част от това важно културно събитие[12]. Най-ранното писмо сред документите е от Отделението „Военни музеи, паметници и гробове“ с № 3417 от 15.12.1936 г. до Св. Синод на Българската православна църква. Документът е особено важен с това, че описва и мотивира замисъла за изграждане на кът за военните свещеници. В него, след констатацията, че много полкове в периода 1915 – 1918 г. са имали на разположение военни духовници, се отбелязва, че тези свещеници „освен духовните и религиозни служби, често са държали насърчителни и ободряващи слова и беседи непосредствено предъ големи боеве или въ други подходящи моменти. Мнотго от тяхъ са били дори отличени и удостоени съ награждаване съ орденъ за храбростъ“[13]. След цитираното признание за полезната духовно-патриотична дейност на духовенството в писмото се казва още, че Военният музей се стреми, чрез подготвяните изложбени зали, „да засили всредъ народа … обаянието и възторга на родната армия къмъ примерните служители на светата ни българска църква и да посочва на поколенията техния назидателен примеръ“[14]. Поради това музеят взима решение да се създаде „специаленъ кътъ, където да бъде окаченъ точенъ списъкъ на всички свещеници, служили в частите на фронта, да постави портретите на окичените съ ордена за храброст български духовници, изпълнили съ достойнство своя отечественъ дълг през войните за освобождението и обединението на българското племе, излагайки и техните имена в подходящ списък“[15]. Във връзка с гореизложеното към Светия Синод се отправя молба да се подготви „потребното нареждане“ до митрополиите, които да изпратят до Военния музей списъци с военните свещеници, списъци и портрети на военните духовници, наградени с ордена „За храброст“ и „някои техни най-характерни слова или беседи, държани предъ войските на фронта“[16].
Изпращането на писмото не е последвано от видима реакция на Св. Синод и след изчакване повече от месец, с писмо № 402 от 09.02.1937 г., Военният музей напомня пред ръководството на Българската църква за своята молба[17]. Този път следва бърз отговор, в който Св. Синод информира за вече предприетите действия и обяснява забавянето до момента. Оказва се, че е подготвено и разпратено до митрополиите Окръжно послание, което ги приканва да откликнат на инициативата, посветена на изграждане на кът за военните духовници[18]. Към отговора си Св. Синод прилага и служебен препис на разпратеното окръжно. Окръжното, с № 9632 от 30.12.1936 г., е адресирано „до Епархийските Началства въ Царството“. То свидетелства за положителния отклик от страна на Св. Синод и запознава митрополиите със замисъла на Военния музей и с плана за неговата реализация. В завършек Светият Синод приканва митрополиите да откликнат на молбата да събиране и предоставяне на материали и дава някои допълнителин наставления – списъците да бъдат „добре подредени по околии, написано просто и ясно и да се изпратят от Митрополията въ Министерството“[19].
По този начин през втората половина на декември 1936 г. проектът за създаване на кът за военните свещеници от периода на Първата световна война започва по инициатива на Отделението „Военни музеи, паметници и гробове“, разгледан е и среща подкрепа и съдействие от страна на Светия Синод на Българската православна църква. Първа сред митрополиите откликва Видинска св. митрополия. С писмо № 1474 от 08.03.1937 г. ръководството на Видинска епархия уведомява Военния музей, че изпраща списък на свещениците, които са участници във войната от 1915 – 1918 г., но не и портрети, слова или беседи, понеже от съответните свещеници до момента на изпращане на писмото такива не са постъпили[20]. Много скоро след получаване на писмото и след запознаване със съдържанието на списъка, от Военния музей е изпратен отговор (писмо № 804 от 13.03.1937 г.) с молба да се посочи в списъка полка, в който е служил съответния духовник и кои от тях са наградени по повод участието си във войната[21]. Отговорът на Видинска св. митрополия идва с писмо № 2040 от 01.04.1937 г. и с приложения към него списък[22]. Така до месец април 1937 г. Видинска св. митрополия осигурява първия списък със свещенослужители за бъдещия музеен кът. Списъкът не е наличен сред съхранените в изследваната папка документи.
За сметка на това е наличен списъка от Врачанска св. митрополия, която реагира втора на молбата на Военния музей и Окръжното на Св. Синод. В писмото си № 4318 от 09.06.1937 г. ръководството на епархията изпраща до Отделението за музеи, военни паметници и гробове списък с четири имена на свещеници с посочване на полковете, в които са служи ли, информация дали са наградени с орден „За храброст“ и с приложени четири портрета[23].
Отговорите от едва две митрополии в рамките на първите почти шест месеца на 1937 г. подтикват ръководството на Военния музея отново да се обърне към Св. Синод с молба за съдействие. С писмо № 2101 от 24.06.1937 г. музеят споделя с ръководния орган на Българската православно църква, че до момента са откликнали само Видинска и Врачанска св. митрополия. Като се извинява, че създава главоболия, Военният музей отново търси съдействие за събирането на необходимите изложбени материали. Молбата този път е придружена и с допълнителна аргументация – стремежът по събирането на имена, сведения, портрети и слова от свещениците е окачествена като „хубава работа“ и идеята за създаване на кът за военните духовници – като „хубава инициатива“. Изразява се недоумение от забавянето и се посочва, че „незаинтересованостьта е необяснима“. Началникът на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, Петър Куюмджиев,изтъква пред ръководния орган на Българската православна църква, че „ако се успее съ събирането данните, заслугата ще бъде Ваша, за която предварително от името на службата благодаря. На Видинската и Врачансктата Св. Св. Митрополии моля предайте служебвана ми благодарност за експедитивностьта“[24]. Отговорът на Св. Синод е формулиран в кратко делово писмо с № 4969 от 02.07.1937 г., с което обаче се разрива стремеж за съдействие и Военния музей се уведомява, че на митрополиите отново е наредено да изпратят сведенията и материалите, за които са помолени[25].
Междувременно с писмо №7475 от 27.06.1937 г. пристига отговор от Пловдивска св. митрополия. Писмото е съвсем кратко и оповестява, че се изпращат сведения за военните свещеници от епархията[26]. Конкретните сведения, които са били приложени към писмото обаче липсват[27].
Около месец след напомнянето във Военния музей постъпват писма от Старозагорска св. митрополия и Софийска епархия. С писмо от 18.07.1937 г. Старозагорска св. митрополия се отзовава на Окръжното на Светия Синод и изпраща списък с военни свещеници. В списъка са включени 6 имена с подробна информация за настоящото им място на духовно служение, частите, в които са служели, дали и с какви отличия да наградени. Към петима от свещениците има приложени портрети, а един от духовниците изпраща и съхранена своя реч. Двама от свещенослужителите посочват, че по време на войната са предавали произнасяните проповеди и слова за архивиране към съответните военни части, което подсказва, че е възможно да са съхранени в конкретните деловодства[28]. Писмото на Старозагорска св. митрополия предлага изчерпателен откъм сведения списък. Приложеният към писмото препис на единствената изпратена реч – от свещеник Георги Филев – не е наличен сред документите в папката от необработения фонд, но се открива в сбирката с архивни материали на НВИМ.[29]
С писмо от 19.07.1937 г. Софийска епархия също съобщава, че изпраща списък с полковите свещеници от своята духовна област с приложени 18 портрета. В писмото се съобщава, че слова и речи не са приложени, защото духовниците нямат запазени[30]. Седмица по-късно с дата от 26.07.1937 г. от Софийска св. митрополия съобщават, че изпращат допълнително още две снимки и два рапорта за участието във войната 1915 – 1918 г., на свещениците Антон Атанасов и Христо Зафиров[31]. Вероятно към кореспонденцията във връзка със свещенослужителите от Софийска епархия трябва да се постави и по-ранно писмо на Военния музей (от юни 1938 г.) до свещ. Харалампи Харалампиев от Старинния храм „Св. София“ в столицата. С писмото свещеникът е помолен да изпрати снимка, на която носи своя орден „За храброст“, получен през 1915 г. Споменава се, че писмото е предхождано от устен разговор и обещание за съдействие от страна на отец Харалампиев[32]. Списъкът и изпратените портрети и рапорти не са налични сред документите.
Следващата епархия, която изпраща списък със свещеници, служили на фронта през Първата световна война е Неврокопска св. митрополия. С писмо № 1918 от 26.07.1937 г. тя уведомява Военния музей, че изпраша имената на полковите свещеници, с пояснението, че сред тях няма духовници, които са били награждавани с ордени За храброст[33]. Списъкът липсва в папката с документи.
През месец август 1937 г. с писмо № 478 Архиерейското наместничество за Малкотърновско към Сливенска епархия уведомява Военния музей, че сред свещениците в духовната му област няма такива, които да са служели като полкови духовници през Първана световна война или такива, които са отличени с ордена „За храброст“[34]. През същия месец, на 25 август, Сливенска св. митрополия също съобщава на Военния музей, че в нейните граници няма духовници, които са участвали в Първата световна война и съответно – наградени с ордена За храброст[35].
Следваща сред епархиите, които изпращат сведения до Военния музей е Доростолска и Червенска св. митрополия. С писмо от 04.09.1937 г. тя информира музейната институция, че е «чест» да изпратят в Министерството на войната списък със свещениците, които са служели през 1915 – 1918 г. с изискваните за тях данни[36]. Списъкът, който е изпратен от епархията обаче не е наличен сред документите.
С гореизброените писма сведенията, които са събрани до края на 1937 г. се изчерпват. Поради това на 20.12.1937 г. Военния музей отново пише до Св. Синод за съдействие. Ръководството на Българската православна църква е уведомено, че с изключение на Варненска, Великотърновска и Ловчанска митрополия, всички останали вече са се отзовали на отправената молба за събиране на сведения за военните свещеници от Първата световна война[37]. Липсата на ответна реакция принуждава Военния музей до края на месец април 1938 г. да изпрати още три кратки делови писма, с които напомня за своя апел[38]. Последвалият отговор на Св. Синод (писмо № 3096 от 10.05.1938 г.) разкрива, че поредицата писма, изпратени от декември 1937 до април 1938 г. от Военния музей, не е останала без резултат. Архиерейският синод съобщава, че още на 5 март 1938 г. е получено писмо от Варненска и Преславска св. митрополия, която уведомява, че е изпратила известие до енорийските свещеници за събирането на необходимите на Военния музей данни. Подобно потвърждение за вече предприети действия изпраща до Светия Синод и Търновска св. митрополия[39]. Ръководството на Българската църква уведомява Военния музей също, че е извършено и напомняне до Ловчанска св. митрополия във връзка с музейната инициатива[40].
Писмото на Светия Синод и голямото забавяне до момента подтикват Военния музей да изпрати известия директно до трите епархии, които все още не са предоставили сведения. С писмо от 16 май 1938 г. музейната управа се обръща към Търновска, Варненска и Великопреславска и до Ловчанска св. митрополия. В неголямото писмо провежданата инициатива е представена като подета „съ желание да се манифестира живото участие на църквата въ войните за обединени, въ които много свещеници се отличиха като храбреци“. В следващите редове трите епархии са помолени да съдействат на музея, като е обърната внимание, че поради тяхното забавяне работата по изготвянето на табла с ликовете на свещениците, удостоени с ордена „За храброст“ не може да се завърши. Поради това, въпреки че вече е подирена подкрепа от Светия Синод и е известно, че процесите по събиране на необходимите материали са в ход, от Военният музей пишат и до митрополиите с молба за „по-скорошно“ изпращане на потребните за таблата портрети на наградени свещеници в размери 9/12 или 6/9 см[41].
Скоро след описаната кореспонденция реагират Ловчанска и Велитотърновска св. митрополия. С писмо № 1914 от юни 1938 г. Ловчанска епархия изпраща списък с 6 свещенослужители, придружен от кратки данни за частите, в които са служели, дали са награждавани и с какви отличия, препис на проповед от свещеник Петър К. Бояджиев, екземпляр от книгата с издадените беседи пред войниците на свещеник Николай Попов и препис на заповед № 198 от командира на 25 Драгомански полк, с която се благодари за цялостната дейност на свещеник Николай Попов[42]. Сведенията за петима от шестимата свещенослужители са придружени с техни портрети[43]. Интересен е случаят със свещеник Иван Ковашки от с. Ново село, Троянско, който по време на войните 1912 – 1918 г. служи като подофицер и полкови знаменосец в 34-ти Троянски пехотен полк и е ръкоположен за свещеник едва след Първата световна война. По време на своята военна служба, макар и не като свещенослужител, Иван Ковашки е награден с няколко отличия, сред които и четири войнишки знака За храброст, от I до IV степен. От Военния музей обаче намират изпратената негова снимка като незадоволителна и изпращат писмо (от 25.06.1938 г.), с което го молят да се фотографира повторно за сметка на музея, като отличията се подредят така, че добре да се виждат и да се разграничават. Военният музей моли размерът на портрета да бъде 9/6 см. и да му бъде изпратен документ за стойността на фотографията, за да може да изплати съответната сума. В писмото се подчертава, че с получените четири ордена За храброст образът на отец Иван Ковашки заслужава са бъде поставен на първо място след образа на Негово Височество Царя в подготвяното табло[44]. Отговорът на свещеник Иван Ковашки е от 08.07.1938 г. В него отецът се извинява за несполучливата фотография и изпраща втора, като подчертава, че не желае да му бъде заплащана и изразява своята благодарност към музея за дейността, която върши[45].
С дата 29.06.1938 г. пристига и писмо от Великотърновска епархия. към него е приложен голям списък с 36 свещенослужители и сведения къде са служили, дали и с какви отличия са наградени. Списъкът е придружен със снимки на двама от свещениците, две слова на един от тях и 4 снимки от дейността на военното свещенство на фронта[46]. Сред документите фигурира и рапорт на свещеник Йосиф Георгиев Щирков от с. Стрелец, Горнооряховско до Великотърновския митрополит, в който свещеник Й. Щирков описва своето служение през двете Балкански войни и през Първата световна война. Рапортът е изпратен на 29 юни 1938 г., получен е в деловодството на епархията на 1 юли с вх.№ 4257 и е препратен още същия месец към Военния музей[47]. След запознаване с изпратените материали, в началото на месец юли от деловодството на музея изпращат отговор до Търновска епархия, в който се изказва благодарност и се отправя молба свещеник Иван Ников от с. Самоводене (№ 8 в изпратения от епархията списък) да се фотографира и да изпрати своя снимка със своя орден «За храборст»[48]. В края на същия месец пристига ново писмо от Търновска св. митрополия, към което са приложени и две снимки на отец И. Ников, според отправената от музея молба[49]. Това е последното от наличните свидетелства за материалите, които изпраща Търновска епархия.
За разлика от Ловчанска и Великотърновска епархия обаче, Варненска и Великопреславска св. митрополия продължава да забавя своя отговор. Това принуждава Военният музей през ноември и декември 1938 г. да се обърне с две нови писма до нея и да напомни за своята молба от 16 май същата година[50]. Вследствие на напомнянията Варненска и Великопреславска епархия изпраща желаните материали с писмо от 30 декември 1938 г. Към краткото и делово писмо е приложен «Списък на Енорийските свещеници от Варненската и Преславската епархия, които са участвували във войната». Изброени с 23 свещеници, които са посочени с трите си имена, енория, в коятослужат, в коя война (Балканските или Световната) са участвали, в коя част и като какъв са служели (свещеник или редник) и дали са награждавани[51]. След като се запознават със списъка, от Военния музей изпращат до митрополията ново писмо от 5 януари 1939 г., в което молят свещеник Панайот Киров от с. Слънчево, Варненско да изпрати своя снимка с ордена си „За храброст“ с размери 6/9 см. Обръща се внимание и на отец Димитър Савов от с. Новградец, Варненско, за когото е посочено в списъка, че „притежава орденъ кръстъ“. От музея молят – ако кръстът е „За храброст“ – свещ. Д. Савов също да изпрати своя фотография, на която носи отличието[52]. На 3 февруари е изпратен отговор от Варненска и Преславска св. Митрополия, който гласи, че към писмото са приложени снимка на отец Панайот Киров и неговия кръст „За храброст“[53]. Поради неразбирателство се оказва, че вместо снимка на отец П. Киров с кръста на гърдите му е изпратен обикновен портрет на свещеника и отделно е приложен самият му кръст „За храброст“. По този повод, много скоро след писмото, от Военния музей изпращат отговор, с който връщат както портрета, така и самото отличие на неговия притежател и отново молят за фотография на свещ. П. Киров, на която той да носи кръста си „За храброст“[54]. Новото писмо с желания портрет на свещ. П. Киров е изпратено на 6 март 1939 г. и немного след това от Военния музей изпращат потвърждение, че портретът е получен и ще бъде поставен на таблото. Писмото е придружено с изказване на благодарност[55]. С това документите, които хвърлят светлина върху комуникацията между военната институция и Варенска и Преславска епархия се изчерпват.
Въз основа на представения и анализиран материал могат да се изведат няколко основни заключения. На първо място трябва да се подчертае, че самата идея за оформяне на кът, посветен на военните свещеници в Главния военен музей е признание за тяхното дело и принос към духовния живот и поддържането високия боен дух на войските. Това признание, включително върху героизма на военните свещеници по време на изпълнение на дълга им, е подчертано в писмото, с което от Отделението за военни музеи, паметници и гробове се обръщат към Св. Синод за съдействие в началото на инициативата. Признанието за полезната и ценена дейност на военното духовенство е още по-изразителна поради обстоятелството, че идва в момент, когато се развива целенасочена културна политика и се полагат концентрирани усилия да се откроят именно политическите и културни постижения на българския народ, което допълнително подчертава предварителния анализ и оценка върху дейността на българските военни духовници.
На второ място обаче прави впечатление, че инициативата отнема сравнително дълго време – от средата на месец декември 1936 до месец март 1939 г. През този период има периоди на застой, които провокират Военният музей да изпраща писма, с които напомня за подетата инициатива и настоява за успешния й завършек. Изпратени са общо 9 напомнящи писма – шест до Светия Синод (изпратени съответно на 09.02.1937 г.; 14.06.1937 г.; 20.12.1937 г.; 18.02.1938; 08.04.1938; 30.04.1938 г.) и три до конкретни митрополии (писмо от 16.05.1938 г. до Ловчанска, Великотърновска и Варненска и Великопреславска св. митрополия и писма от 19.11.1938 г. и 28.12.1938 г. до Варненска и Великопреславска св. митрополия). Прегледът на кореспонденцията показва обаче, че се касае за забавяне не толкова поради някакво нежелание за подкрепа, а по-скоро поради техническото време, необходимо за задействане на бюрократичната организация, която ръководи комуникацията и самото събиране на материали по места в епархиите. За съжаление, липсата на добра обратна връзка между институциите поражда невярно усещане за забавяне поради незаинтересованост от страна на Св. Синод и провокира недоумение и разочарование в Отделението за военни музеи, паметници и гробове. Последвалата кореспонденция обаче разкрива действителния стремеж на Св. Синод и митрополиите по места да бъдат в услуга на Военния музей, израз, на което е успешното практическо съдействие на всички епархии, независимо от забавянето. Отношението на църковните институции се разкрива допълнително и споменаванията в писмата, че е чест за съответната епархия да изпрати материали или в кореспонденция с отделни свещеници, които се изказват в същия дух и отказват да приемат средства от музея за фотографиите, които прилагат към писмата си[56].
На трето място, поради липси в документите, е трудно да се установи пълният списък със свещеници, който е изпратен от епархиите. Лисват списъците на Видинска, Пловдивска, Софийска, Неврокопска и Доростолска и Червенска митрополия. От съхранените списъци на се установяват общо 75 имена на свещенослужители, от тях шестима са недвусмислено посочени като наградени конкретно с орден „За храброст“[57]. Като допълнителни материали се установяват изпратени още общо пет беседи, издание с беседи на свещ. Николай Попов и благодарствена заповед за дейността на свещ. Николай Попов. Музеят прави подбор и изготвя ръкописен работен списък със свещенослужители, които да бъдат представени със снимки на художествено изработено табло. Списъкът включва 37 имена, сред които имена на свещеници от епархии, чиито списъци не са съхранени в папката с документи – 13 имена на военни свещеници от Софийска епархия и 4 имена от Пловдивска митрополия. В работния списък за таблото са включени както свещенослужители, които са отличени с ордена „За храброст“, така и свещеници без отличия или отличени с друг вид отличия[58]. Не е ясно дали е изготвен за експониране допълнително цялостен списък на въобще всички свещеници, без снимки, каквато идея присъства в първоначалния замисъл, представен пред Св. Синод[59]. Към момента липсват сведения и дали са били представени, чрез експониране или цитати, някои от допълнителните материали – беседи, получената благодарствена заповед и книгата с беседите на свещеник Николай Попов. Проучването показва, че значима част от изпратените фотографии са запазени във фондовете на НВИМ[60]. Съхранено е и художествено изработено, но недовършено табло, в което са предвидени места за 18 свещеници, 11 от които са с поставени фотографии, а 7 места са празни[61]. Липсват конкретни сведения за мястото и ролята на съхраненото табло, включително дали друго подобно табло, но напълно завършено, е било изложено. Има основание да се смята, че при първоначалното откриване на музейната експозиция (12 май 1937 г.) е експонирано табло за военните свещеници в някакъв предварителен вариант. В своето описание на спомената първа експозиция, в т. нар. „почетна част на музея“, наред с портрети и табла на видни военни дейци, Ст. Семерджиев посочва, че е изложено и табло на „свещениците – храбреци“[62]. Като се има предвид, че всички материали са събрани едва към март 1939 г., може да се предположи, че е било изготвен проект за ново табло, което да замени временния и непълен вариант от 1937 г. и към който имат отношение както списъкът с 37 подбрани имена на свещеници, така и съхраненото във фондовете недовършено табло с места за 18 свещенослужители. За работата над нов и допълнен вариант на табло с военните свещеници за експозицията ни подсказва и съхранената кореспонденция. Подходящ пример за това е писмото от 23 юни 1938 г. до софийския свещеник Харалампи Харалампиев, който е помолен да изпрати своя снимка. В текста изрично се посочва се, че неговата снимка е липсващ елемент, който възпрепятства завършването на таблото и неговото излагане за посетители[63]. Като се има предвид времето на завършека на кампанията по събиране на материали (март 1939 г.), то може да се предположи, че експонирането на цялостен кът, посветен на военните свещеници е осъществено едва след този завършек. Необходими са обаче допълнителни проучвания, които да установят повече конкретни сведения и да хвърлят допълнителна светлина върху неизяснените въпроси. Трябва също да се има предвид, че разкриването на богатствата с отношение към военното духовенство в обемните фондове на НВИМ тепърва предстои пред изследователите.
Заглавна снимка: Сградата на Военноисторическия музей през разглеждания период: 1936 – 1939 г.
[1] Симеонов, Т. Военният музей – ехо от едно славно минало – в. Земляк, №59, 16.III.1946, с. 4.
[2] Петров, Военният музей в София – в. Народна войска, №459, 02.VII.1947, с. 4; Гешев, В. В главния военноисторически музей при МНО – в. Народна войска, №657, 03.VIII.1949, с. 4.
[3] Генов, Ц. Военномузейното дело в България – в. Народна армия, №2547, 16.XI.1956, с. 2.
[4] Раданов, З. Някои моменти около създаването и първоначалната дейност на военноисторическите къщи музеи и на Главния военен музей в София (1878 – 1944) – Военноисторически сборник, XXXIX, кн. 1, 1970, с. 34 – 43; Драев, Ив. Изграждане и дейност на Военноисторическите музеи в БНА – Известия на НВИМ, кн. II, 1976, с. 176 – 186; Иванов, С. История на Националния военноисторически музей от създаването му до 9.IX.1944 г. – Извеситя на НВИМ, кн. IV, 1980, с. 179 – 200; Иванов, С. История на Националния военноисторически музей от създаването му до 9.IX.1944 г. – Извеситя на НВИМ, кн. IV, 1980, с. 179 – 200; Иванов, С. История на Националния военноисторически музей от създаването му до 9.IX.1944 г. – Извеситя на НВИМ, кн. IV, 1980, с. 179 – 200; Иванов, С. История на Националния военноисторически музей от създаването му до 9.IX.1944 г. – Извеситя на НВИМ, кн. IV, 1980, с. 179 – 200; Иванов, С. История на Националния военноисторически музей от създаването му до 9.IX.1944 г. – Извеситя на НВИМ, кн. IV, 1980, с. 179 – 200; Хараланова, Д. Осемдесет години Национален военноисторически музей – Известия на НВИМ, кн. XI, 1996, с. 5 – 17, срв. Същата, Експозиционната дейност на Националния военноисторически музей в началото на XXI в. – Известия на НВИМ, кн. XVI, 2006, с. 257 – 265; Божкова, Д. Календар. 90 години Национален военноисторически музей – Известия на НВИМ, кн. XVI, 2006, с. 294 – 299; Калчева, М. Отделението за военни музеи, паметници и гробове при Щаба на армията (1931 – 1942) – Сб. 90 години организирани военноисторически в България. Сборник доклади и научни съобщения, изнесени на международна научна конференция в София, 26 – 27 октомври 2004 г., С., 2004, с. 299 – 309 и др.
[5] Пенкова, С. Военните музеи на България. Общата история на първите години, С., 2011. С. Панкова/Димитрова е допълнително автор на поредица от изследвания, посветени на моменти от историята на НВИМ – Димитрова, С. Създаването на възпоменателните медали за войните от началото на XX в. – опит за набиране на средства за сграда на военния музей – Известия на НВИМ, кн. XII, 1998, с. 168 – 173; Същата, Националният военноисторически музей. Една достойна 88-годишна история – Военноисторически сборник, 1, 2004, с. 37 – 40; Същата, Първите идеи за експозиция на Военноисторическия музей – Военноисторически сборник, 3, 2004, 72 – 87; Пенкова, С. Първата световна война и създаването на Военноисторическия музей – Военноисторически сборник, 4, 2005, с. 32 – 37 и др.
[6] Семерджиев, С. История на Националния военноисторически музей 1899 – 1950, т. 1, 1966 – НВИМ, фондове, вх. № 39/68, инв. № X-A-946; т., 2 и 3, 1978 – НВИМ, фондове, вх. № 50/79, вх. № X-А-1456.
[7] Вж. например Пенкова, С. Военните музеи…. с. 254.
[8] Цитирането е при стремеж за спазване на оригиналния правопис и пунктуация.
[9] Цит. По Пенкова, С. Военните музеи…, с. 221, срв. приведените от автора архивни свидетелства – пак там, с. 287, бел. 69.
[10] Пак там, с. 221 – 222, срв. и Калчева, М. Цит. съч. Името Военноисторически музей постепенно се утвърждава след появата през 1931 г. на Отделението „Военни музеи, паметници и гробове“, което започва своята дейност през февруари на следната 1932 г. Отделението обединява службите, които се занимават с музейната дейност, която има отношение към военното дело, военните паметници и гробове. Обичайно е дотогава музеят, който става част от посоченото Отделение, да бъде именуван най-често Главен военен музей или Военен музей. За улеснение, с цел избягване на повторения, в текста, когато се има предвид едната от страните в изследваната кореспонденция, имената Отделение „Военни музеи, паметници и гробове“, Военноисторически музей, Главен военен музей и Военен музей се употребяват като взаимозаменяеми. Писмата в справочния апарат се цитират от името на Отделението, според както е изписано в самите писма: „Отделение за военни музеи, паметници и гробове“ – срв. някои сведения за името на музея у Иванов, С. Цит. съч.…, с. 185.
[11] За институцията на военните свещеници в Българската армия срв. Елдъров, Св. Православието на война. Българската православна църква и войните на България 1877 – 1945. С., 2004; Гарена, К. Военното духовенство на България. Т. 1. С., 2007; Явашчев, С. Военноисторическото наследство: духовният живот в българската армия 1878 – 1945. С, 2015, с. 343 – 383; Златева, А. Организация и дейност на военното духовенство по време войните за национално обединение. – В: Сб. Религия и църква в България. С., 1999, с. 234 – 249; Същата. Изграждане на институцията на военните свещеници в българската армия през войните за национално обединение. – Известия на института за военна история, 66, 2000, с. 336 – 355.
[12] По-подробно за изграждането на първата експозиция на музея – Пенкова, С. Военните музеи…, с. 244 – 262.
[13] НВИМ, необработен фонд, писмо № 3417 от 15.12.1936 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1. Замисълът, според писмото, поставя акцент върху участието на свещениците в Първата световна война, което е отразено и в Окръжното от Св. Синод до епархиите в България. В хода на събирането на материали обаче редица митрополии изпращат сведения и за военни свещеници от Балканките войни, като често се касае за едни и същи свещенослужители, служили периода 1912 – 1918 г.
[14] Пак там.
[15] Пак там.
[16] Пак там. Трябва да се отбележи, че в кореспонденцията в списъците, които изпращат митрополиите в хода на кампанията (1936 – 1939 г.) липсва прецизност при посочване отличията на конкретните свещенослужители. Този въпрос ще бъде разгледан в друго изследване, посветено специално на събраните през кампанията материали.
[17] НВИМ, необработен фонд, писмо № 402 от 09.02.1937 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1.
[18] НВИМ, необработен фонд, писмо № 698 от 12.02.1937 г. на Св. Синод на Българската църква, с. 1.
[19] НВИМ, необработен фонд, Окръжно № 9632 от 30.12.1936 г. на Св. Синод на Българската църква, с. 1.
[20] НВИМ, необработен фонд, писмо 1474 от 08.03.1937 г. на Видинска митрополия, с. 1.
[21] НВИМ, необработен фонд, писмо № 804 от 13.03.1937 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1.
[22] НВИМ, необработен фонд, писмо № 2040 от 01.04.1937 г. от Видинска митрополия, .с. 1.
[23] НВИМ, необработен фонд, писмо № 4318 от 09.06.1937 г. от Врачанска митрополия, с. 1 – 2.
[24] НВИМ, необработен фонд, писмо № 2101 от 24.06.1937 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1 – 2. Първата цифрата за дните в датата на писмото не е добре четлива.
[25] НВИМ, необработен фонд, писмо 4969 от 02.07.1937 г. от Св. Синод на Българската църква, с. 1. Цифрата за дните в датата на писмото отново не е добре четлива.
[26] НВИМ, необработен фонд, писмо №7475 от 27.06.1937 г. на Пловдивска митрополия.
[27] НВИМ, необработен фонд, Списъкъ съ свещениците – участници въ войната и наградени съ ордени и кръстове, с. 2.
[28] НВИМ, необработен фонд, писмо № 3850 от 18.07.1937 г. на Старозагорска митрополия, с. 1 – 2.
[29] Реч на свещеник Георги Филев ,произнасяна на фронта – НВИМ, фондове, вх. № 1846/37, инв. № X-A-246
[30] НВИМ, необработен фонд, писмо № 3498 от 19.07.1937 г. на Софийска митрополия, с. 1.
[31] НВИМ, небработен фонд, писмо № 3586 от 26.07.1937 г. на Софийска митрополия, с. 1.
[32] НВИМ, необработен фонд, № 2932 от 23.06.1938 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1.
[33] НВИМ, необработен фонд, писмо № 1918 от 26.07.1937 г. на Неврокопска митрополия, с. 1.
[34] НВИМ, необработен фонд, писмо № 478 от август, 1937 г. на Архиерейското наместничество за Малкотърновско, с. 1.
[35] НВИМ, необработен фонд, писмо 5413 от 25 август 1937 г. на Сливенска митрополия, с. 1.
[36] НВИМ, необработен фонд, писмо 3568 от 04.09.1937 г. на Доростолска и Червенска митрополия, с. 1.
[37] НВИМ, необработен фонд, № 6205 от 20.12.1937 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1;
[38] НВИМ, необработен фонд, писма със съответни номера и дати на изпращане: № 934 от 18.02.1938 г.; № 1718 от 08.04.1938 г.; 2002 от 30.04.1938 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове.
[39] В писмото си Светия Синод информира Военния музей, че Търновска св. митрополия е изпратила известие с молбата на музей до свещенослужителите в своята епархия с писмо «№4914 от 5.VIII т.г.» (1938 г. бел. авт.). В случая обаче вероятно се касае за техническа грешка при изписването на датата, доколкото към 10 май, когато е пуснато писмото на Св. Синод, месец август през същата 1938 г. не е настъпил.
[40] НВИМ, необработен фонд, писмо № 3096 от 10.05.1938 г. от Св. Синод на Българската църква, с. 1.
[41] НВИМ, необработен фонд, № 2179 от 16.05.1938 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1.
[42] През 1917 г. свещ. Н. Попов подготвя сборниче с беседи, което благодарение на дарение от поручик Захари Футеков е издадено и се разпространява сред войниците на цена от 50 стотинки за брой. Средствата от продажбите са предназначени за фонда за сираците от войната и за увековечаване на паметта на падналите от 25-и Драгомански полк. Събрани са 18 000 лв., а случаят е отразен на страниците на Църковен вестник – № 6, 9 фев., 1918, с. 47, срв. и Канев, Г., „За героите от нашето време“ – бележки върху моралните качества на войника по свещеническа беседа от Първата световна война, В: Сб. Зов Български. Български исторически четения 2019, Варна, 2019, с. 89 – 100.
[43] НВИМ, необработен фонд, № 1914 от юни.1938 г. на Ловчанска митрополия, с. 1 – 2. Проповедта на свещ. П. К. Бояджиев е в ръкопис върху 3 бр. карирани листа от тетрадка, общо 6 стр. Произнесена е на 12.07.1917 г. пред войници от 34 пехотен полк. Надслова на проповедта е трудно четим. Заповед № 198 на командира на 25 Драгомански полк е от 29.12.1917 г. е в печатен текст, поместена на лицевата страна на 1 бр. лист.
[44] НВИМ, необработен фонд, писмо № 2961 от 25.06.1938 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с.1.
[45] НВИМ, необработен фонд, писмо №35 от 08.06.1938 г. от свещ. Иван Ковашки, с. Новосело, Троянско, с. 1. Ив. Ковашки постъпва в богословското училище на Бачковската св. обител през 1915 г., но скоро е мобилизиран и постъпва повторно през 1919 г. Завършва училището през учебната 1921 – 1922 г. За неговата любопитна личност вж. издадените негови спомени от войните – Лолев, Ив. (съст.), По пътищата на безсмъртието. Спомени на участници във войните за национално обединение, Ловеч, 2010, с. 11 – 133; срв. Същият, По пътищата на безсмъртието. Част II. 34-ти пехотен Троянски полк във войните за нациотално обединение (1912 – 1918), Ловеч, 2012, с. 42 – 47.
[46] НВИМ, необработен фонд, № 4542 от 29.06.1938 г. на Великотърновска митрополия, с. 1. Списък – 3 бр. листа, 6 стр.
[47] НВИМ, необработен фонд, Рапорт на свещеник Йосиф Георгиев Щирков, из с. Стрелец, Гор. Оряховска околия, роден на 6 май 1880 г. в същото село, с. 1 – 2.
[48] НВИМ, необработен фонд, писмо № 3122 от 04.07.1938 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1.
[49] НВИМ, необработен фонд, писмо № 5070 от 27.07.1938 г. на Великотърновска митрополия, с. 1.
[50] НВИМ, необработен фонд, писмо № 6004 от 19.11.1938 г. и № 6664 от 28.12.1938 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1
[51] НВИМ, необработен фонд писмо № 11034 от 30.12.1938 г. на Варненска и Преславска митрополия, с. 1 – 6.
[52] НВИМ, необработен фонд, писмо № 115 от 05.01.1939 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1.
[53] НВИМ, необработен фонд, писмо №722 от 03.02.1939 г. на Варненска и Преславска митрополия, с. 1.
[54] НВИМ, необработен фонд, писмо № 1098 от `11.02.1939 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1.
[55] НВИМ, необработен фонд, писмо № 1504 от 06.03.1939 г. на Варненска и Преславска митрополия, с. 1; писмо № 2300 от 18.03.1939 на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1.
[56] НВИМ, необработен фонд, писма: № 3850 от 18.07.1937 г. на Старозагорска митрополия, с. 1; № 3568 от 04.09.1937 г. на Доростолска и Червенска митрополия, с. 1; №35 от 08.06.1938 г. от свещ. Иван Ковашки, с. Новосело, Троянско, с. 1.
[57] Това са свещениците: Николай Стоянов, (Старозагорска св. митрополия); Христо Томов (Врачанска св. митрополия); Панайот Киров (Варненска и Великопреславска св. митрополия); Иван Ников; йеромонах Йосиф Соколски (Великотърновска св. митрополия); Иван Ковашки (Ловчанска епархия). Отделно още редица свещеници са наградени с други отличия – ордени „За военна заслуга“, „За гражданска заслуга“ и др. В някои от списъците са посочени и свещенослужители, чиито отличия, макар и упоменати, не са конкретно определени.
[58] НВИМ, необработен фонд, Списък на свещеници – участници във войните и наградени с ордени и кръстове, с. 1 – 4.
[59] НВИМ, необработен фонд, писмо № 3417 от 15.12.1936 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1.
[60] Ограниченият обем на изследването налага снимковият материал и въобще наследството на военните свещеници, събрано по време на музейната инициатива през 1936 – 1939 г. и съхранявано във фондовете на НВИМ да бъде разгледано в допълнителна публикация.
[61] НВИМ, фондове, вх.№ 307/38, инв. № Сн IX-626. Входящият номер на таблото е от 1938 г., същата година е изписана и в долния край на самото табло. Обстоятелството, че окончателното събиране на всички материали приключва през март 1939 г. насочва към предположение по-скоро за предварителния и временен характер на таблото.
[62] Семерджиев, С. История…, т., 2, 1978, с. 128 – НВИМ, фондове, вх. № 50/79, инв. № X-А-1456. Срв. и Пенкова, С., Военните музеи…, с. 254.
[63] НВИМ, необработен фонд, № 2932 от 23.06.1938 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1. Подобно заключение може да се изведе и от писмото, което от Военния музей изпращат до Търновска, Варненска и Великопреславска и Ловчанска св. митрополия – НВИМ, необработен фонд, № 2179 от 16.05.1938 г. на Отделението за военни музеи, паметници и гробове, с. 1.
…
Свързани публикации:
Категория: Военното духовенство на България;
Категория: д-р Георги Канев – авторски материали.
