На 23 май се отбелязва паметта на поредния от близките до нашето съвремие светилници на Православието – св. Евмений Саридакис (1931 – 1999), духовен ученик на св. Никифор Прокажени.
…
За св. Евмений Саридакис
Автор: монах Симон, превод: Константин Константинов, източник: https://www.bogonosci.bg/
Произход
Етиа, родното място на отец Евмений, е планинско село в южната част на префектура Ираклио, Крит. Намира се на 740 м надморска височина и на 38 км от Ираклио. Мястото е много безплодно, затова жителите му се преместили на по-ниско място — в село Ротаси.
В Етиа има две църкви: централната е посветена на света Богородица и в нея се пази нейната чудотворна икона. Там света Богородица се явила като жена, облечена в черно, един ден, когато отец Евмений, тогава малко дете, палил кандилата в църквата, и му казала: „Ти един ден ще станеш свещеник.” Там, в двора, щял да бъде и гробът, където един ден щяло да почива честното тяло на нашия преподобен старец. Другият храм е посветен на пророк Илия. Наблизо има и аязмо. Има и множество малки църкви, за чието обновяване отец Евмений пращал пари.
Отец Евмений бил син на многодетно и бедно семейство. Той е роден на 1 януари 1931 г. Родителите му, Георги и София Саридакис, били благочестиви и добродетелни хора. Имали осем деца. Осмото им и последно дете е отец Евмений, който при кръщението си получил името Константин. Братята и сестрите му, подредени по възраст, са: Елена, Михаил, Екатерина, Василий, Амалия, Мария и Евгения.
Малкият Константин загубил баща си едва на двегодишна възраст, т.е. семейството му много рано загубило своя покровител. Освен че било бедно, сега семейството загубило и своята опора и се оказало в много трудна ситуация. Как овдовялата му майка можела да изхранва толкова много гърла? Тя работила по чужди къщи, за да се справи някак. След това настъпила немската окупация, която влошила още повече нещата. В тази среда и с много лишения израснал о. Евмений. Обувки обул на 12-годишна възраст. Въпреки всичко това, т.е. въпреки лишенията, глада и бедността, нравствеността и духът на това малко момче не се променили.
Например свещеникът от тяхното село искал да му даде малка парична помощ, защото отишъл и му помогнал в храма. Но малкият Константин му казал: „Не, отче Йоане, никога не взимаме пари от църквата” (Свидетелство на Аристеас Саридакис). Или пък, когато му давали половин хляб за някаква работа, той никога не го изяждал сам, а го вземал вкъщи и го изяждал заедно с братята и сестрите си.
Надарено дете
Църквата се радва и гордее, защото е родила и отгледала такава блестяща звезда и украшение, и Крит трябва да се хвали със своето свято чедо. О. Евмений още от детството си показвал, че е избран съсъд на нашия Господ. Още като младенец, когато все още не разбирал, той се опитвал да угоди на нашия Господ, тъй като отказвал мляко в сряда и петък, а спял по цял ден, според свидетелството на сестра му Евгения, която чула майка им да признава това.
Отец Евмений никога не бил вкусвал вино и алкохол, т.е. спиртни напитки. Характерно е, че когато за първи път служил сам като свещеник, малко се замаял от потребяването на св. Причастие и затова по-късно слагал по-малко вино и повече теплота.
Костакис, както го наричали, бил хубаво и харизматично момче, дори по светските критерии, но почти не знаел четмо и писмо.
Трудностите, окупацията, по време на която училищата не работели нормално, не му позволили да вкуси благото на учението. Въпреки това, както сам казваше, можел да прави математически операции и трудни изчисления по памет, поради което съселяните му, когато искали нещо в тази връзка, го викали: „Хайде, Костакис, кажи ни колко прави това и това” или нещо по-сложно. А когато го правел, след това го обдарявали с локум.
Веднъж, когато о. Евмений бил още малко дете, в селото им починало момиченце на осем-девет години. Родителите и роднините на детето плачели неутешимо. Той ни разказваше за него: „Веднъж едно момиченце беше починало и покрай нас минаваше погребалното шествие. Минаха и покрай нашия двор. Така правеха тогава. Шестваха, за да направят погребението по-официално. Всички плачеха и аз видях украшенията, много украшения, които имаше ковчегът. А хората плачеха. А аз тичах наоколо и разглеждах украсата на ковчега. По това време бях на шест или седем години. Не бях виждал по-добри и по-красиви украшения. Другите плачеха, а аз се радвах, че виждах украсата. Гледах украсата и се радвах. Харесваха ми. Те не бяха сложени от хора, но аз ги виждах така. Украшения, украшения… … не че хората ги поставиха. Хората плачеха за загубата на детето, а аз видях украшенията, които бяха върху него, Божиите украшения, и се радвах.”
Морфоският митрополит Неофит си спомня за благодатта, която от ранна възраст била дадена на нашия отец: „Отец Евмений, когато бил момче, за първи път видял благодатта на архиерейството. Видял я в лицето на един архиепископ, който ходил в неговото село. „Видях — каза ми той — светлината на Светия Дух върху лицето му. Светлината на архиерейството, благодатта на архиерейството. Видях я и вървях постоянно пред него.” И архиепископът каза: „Това дете какво вижда?”. Не казвах какво виждах, но ми хареса да виждам благодатта на архиерейството.”
Богозван монах чрез явяване на светлина
Отец Евмений бил богозван към монашеството. Той самият ни казваше: „Аз, седемнайсетгодишен, отидох в манастира. Бях шестнайсет години в моето село. Обичах Бога, разбира се, много пъти мислех да стана монах. Един ден свещеникът ми каза: „Ела да те направя клисар.” Сутрин и веер палех кандилата, дори четях, прочетох всички книги, които видях. На Нова година 1944 г., следобед, отидох, запалих кандилата в църквата и след това се прибрах в нашата къща. Сестра ми Евгения беше там. Ядохме ксеротигана (традиционни критски сладки), мекици и макарони. Докато ядяхме, се появи проблясък, който ме заслепи и влезе в дълбините на душата ми. И веднага, в същия миг, извиках на Евгения: „Евгения, аз ще стана монах!”. В същия момент. В този момент Бог ме просветли. Видях със собствените си очи това сияние, което влезе в мен. Веднах щом видях това сияние, си казах директно: „Ще стана монах.” Когато човек е призван от Бога да направи нещо добро, Бог действа и му помага.”
Михаил Хаджигеоргиу говори по същия въпрос: „Веднъж се осмелих да го попитам: „Геронда, имаше ли колебание кой път да следваш? Обмислял ли си да срещнеш жена, да се влюбиш в нея, да създадеш семейство?”. Тогава той ми разкри своето категорично решение да следва девствен живот, което бе белязано от едно необикновено събитие. „Зимата на 1944 г., тогава бях на тринадесет години — ми каза той, — бях в къщата на родителите си. Греехме се край камината. Тогава видях огромен огън, който влезе в мен. И от този момент, изпълнен с радост, казах: „Ще стана монах. Ще стана монах.” И добави: „Ако по-късно ме бяха накарали да се оженя, щях да умра, щях да умра!”.
От 1944 г. душата на младия Костис има само една насока: посвещението на Христос. Призванието съществувало. Призванието било категорично изпълнено и младият Костис бързал да навърши пълнолетие, за да оживее желанието на сърцето му. Пламъкът в него горял неугасимо. През 1951 г. Константин бива постриган като Софроний монах.”
С ревност в монашеската борба
На седемнадесетгодишна възраст Константин напуска света и се отправя към мястото, където го водят сърцето, душата и цялото му същество. Там, където Светият Дух във вид на бляскава светлина, го просветлява, води го до пълното му посвещаване на Христос, на любимия му Иисус, Когото от ранна възраст почита и на Когото служи в параклисите на своето село или сам.
Стъпките му го отвеждат в манастира „Свети Никита” в южната част на остров Крит, близо до селото му, тъй като се намира само на два часа и половина път пеша.
Константин е приет от игумена отец Йеротей (Костоманолакис), пред когото се покайва и започва послушанието си. По това време в манастира освен игумена имало и двама възрастни и слепи монаси, за които Константин се грижел по всякакъв начин поради младата си възраст, но най-вече поради прекомерната си любов.
Като млад послушник, той изпълнявал почти всички послушания в манастира, бил изпълнителен и любочестив. След тригодишното послушание станал монах и се преименувал на Софроний. Като монах, Софроний положил основите на монашеския си живот върху смиреномъдрието, послушанието и усърдната работа. Отдал се на нови подвизи. През дните се трудел физически, а през нощта не спял и се молел. Това правило спазвал до края на живота си.
Всеки ден отец Софроний се подвизавал във всички послушания, във всички работи, в прокарването на по-добри пътища, за да се улесни идването на поклонниците, в градините, в обработването на земите, в доставянето на вода отдалеч, защото наличната вода не била достатъчна.
Дяволът виждал тези неща и измислял начини да повали подвижника. Той не се задоволявал само с войната на помислите, тъй като само с тях не можел да сломи борбеността на отец Софроний. Затова му се явявал, и видимо, и явно, и му говорил.
Един ден, както разказваше самият отец, дяволът се явил пред него и казал: „Аз съм ангел, падни долу и ми се поклони!”. Но когато говорил тези неща, отец Софроний забелязал, че му липсва един зъб, и му казал със смях и ирония: „Ти не си ангел, не си ангел, защото ти липсва един зъб!”. Тогава дяволът се обърнал разгневен и му ударил силен шамар и веднага изчезнал от погледа му.
Чудотворната икона на света Богородица в Етиа, Ираклио, Крит
Друг ден отец Софроний слязъл близо до морето, както сам каза, и чул от морето Богородица да му говори и да му казва със сладкия си глас: „Дете мое, не се бой, и аз няма да те оставя да загинеш!”. Когато го попитали откъде знае, че това е света Богородица, той отговорил съвсем простодушно: „Е, света Богородица да не познавам?!“.
А друг път казвал, че света Богородица го прегърнала. „Света Богородица ме прегърна” – ни казваше.
Видял света Марина
„От рано блаженият Константин бил постриган за монах. Зрелостта и решителността му се проявили веднага. Стремял се никога да не остава нощем извън манастира. Когато веднъж това се оказало невъзможно и бил принуден да остане в бащината си къща, видял на иконостаса света Марина да излиза от иконата си, да държи изкусителя за рогата и сочейки го, да му казва: „Този ви внушава помисли да не слушате стареца (игумена) и да дремете на службите.”
Военна служба
Когато навършил двадесет и три години, отец Софроний трябвало да отиде войник, защото по онова време монасите не били освободени от военните си задължения. В манастира го подготвили подобаващо, остригали го, т.е. подстригали му косата и брадата и му ги запазили, защото така правели по онова време.
Той се явил в Мегало Певко на 24 януари 1954 г. Служил в инженерния корпус и бил помощник-готвач. След това бил преместен в Солун.
В армията старецът бил образец за послушание и трудолюбие, затова бил обичан от всички — от командира до най-обикновения войник. Никога не смятал възложената му задача за задължение, а я изпълнявал с любов и както трябва. Дежурният офицер често го спирал насила, за да си почине.
Моралът и почтеността на отец Софроний станали причина дори войнишките закачки да спрат, макар че знаели, че е монах.
Той спазвал всички пости: преди Великден, Рождество Христово, Богородичния август, апостолския пост и, разбира се, понеделник, сряда и петък. Как се справял? Един от колегите му готвачи казвал: „Той и без това ядеше само маслини, хляб и лук, стига да не нарушаваше църковните пости.”
Всеки ден комендантът му разрешавал да се оттегли за малко, за да се помоли, в допълнение към общата молитва, защото знаел, че е монах. В неделя и на големи празници му давал отпуск да отиде в църквата „Свети Елевтерий” в Солун, за да се черкува и да пее.
По онова време войнишката заплата била 53 драхми на месец. Разбира се, тази минимална сума не само му стигала, но с нея давал и милостиня, „давал назаем” на колегите си, давал на всеки, който го молел.
В казармата отец Софроний се разболял тежко. Имал висока температура — 40°-41°, която не спадала. Състоянието му било отчайващо. Тогава хиляди демони го нападнали, за да го сплашат и ужасят. Но те успели да стигнат само до леглото. „Докоснаха леглото — казва той, — но не можаха да се изкачат. Само наоколо.”
Лекарите не можели да открият причината. Дълго време бил хоспитализиран във военната болница в Солун, но без резултат. Състоянието му, вместо да се подобри, се влошило. Закарали го в Атина и бил лекуван в различни болници. В крайна сметка се установило, че страда от болестта на Хансен, известна като проказа, и бил преместен в Атинския център за борба с проказата.
Отец Евангелос Папаниколау, който е и лекар, си спомня какво му казвал нашият отец: „Вземат ме като войник и ме пращат в Солун. Там отново се разболях. Завеждат ме при военния лекар, а той ми казва: „Имаш венерическо заболяване.” „Какво имам?” „Венерическо заболяване, хванал си го от жена.” Смях, Вангели, смях. „Докторе, имам нещо друго — казвам аз. — Нямам венерическа болест.” Чуваш ли, Вангели, аз нямам венерическо заболяване“ и се смееше, смееше. „И какво, геронда?” — попитах аз. „В автобуса съм и си казвам: „Света Богородице Каливиани, каква болест имам?“ Един човек се приближава до мен и казва: „Отче, да ти кажа, че си болен от проказа, трябва да отидеш в болницата в Атина. И аз съм болен от това. Да отидеш в болницата в Света Варвара.” Отец Евмений отишъл в болницата, прегледали го и започнали лечението му. Там той се запознал с отец Никифор, чиито мощи благоухаят“.
И Морфоският митрополит Неофит ни казваше:
„По онова време съществувал закон, според който монасите, когато навършат пълнолетие, трябвало да отидат на военна служба. И той отишъл. Отива в казармата, в Солун, и там за първи път се появява проблемът с болестта на Хансен, проказата.
„Лежах в едно легло — казваше той — и имах много висока температура. И тогава ми казаха: „Слушай, отче Софроние, ти си болен, тежко болен, и не можеш повече да се върнеш в манастира си. Ако отидеш, трябва да отидеш за малко, а след това да те заведат в болницата.”
За болестта той казваше: „Изключително много се зарадвах.” „Зарадва се?”, казах аз. „Да, бях изпълнен с огромна радост. Колкото по-голяма е болестта, толкова по-голям е кръстът, толкова по-голямо е възкресението! И си казах: „Леле, голям дар ми даде, Боже мой! Благодаря Ти, Христе мой, че ми даде голям кръст. Ще имам с Теб по-голямо участие в Твоите страдания и по-голямо участие в Твоето Възкресение.” Слушай само! А бил едва на 20 години.”
Непрестанна борба
В Атинския център за борба с проказата отец Софроний бил успешно лекуван и се излекувал напълно. Болестта не го обезобразила, не му оставила никакъв белег.
След като се излекувал от тази тежка болест, той останал в центъра за борба с проказата от любов към страдащите си братя. Тъй като е монах, управата му предоставила самостоятелна килия, която се намирала до параклиса „Св. св. Козма и Дамян“. В тази килия отецът прекарал остатъка от живота си. Там той подновил духовната си борба, от която се лишил заради казармата и болестта си.
Ежедневните занимания на отец Софроний били грижата за благолепието на храма, в който той изпълнявал и задълженията на псалт, както и грижата за болните, които били парализирани и нямало кой да се грижи за тях. Той също така приготвял тамян и го раздавал на манастири и храмове, а стаите изпълвал със свещени икони и духовни книги. През лятото отивал за няколко месеца на Света Гора, където много се утешавал. Ходил и в Крит, в манастира на своето покаяние и в свещения манастир „Света Богородица Каливиани”, където се свързал с неговия основател, митрополит Тимотей, по-късно архиепископ на Крит.
Когато лепрозорият в Хиос бил затворен, свети Антим му изпратил монаха Никифор (св. Никифор Прокажени), който бил сляп и парализиран. Отец Софроний му служил с цялата си душа и сърце и го имал за духовен отец и наставник.
Дяволът обаче завидял на доброто житие на подвижника Софроний и се борел с него жестоко и го терзаел. Благодатта на Бога и Владичицата Богородица го избавили от него завинаги.
През 1975 г., на четиридесет и четири годишна възраст, монах Софроний бил ръкоположен за презвитер и приел името Евмений. Отец Евмений продължил живота си в (болницата) Лимодон като свещеник и се изявил като отличен духовен наставник.
След падането на комунистическия режим в Русия той се отправил на поклонническо пътуване до Москва, Санкт Петербург и Киев.
След завръщането му оттам започнали другите сериозни здравословни проблеми: кръвна захар, бъбречна недостатъчност, проблеми със зрението и краката, които лекарите казвали, че трябва да се отрежат. Постоянно влизал и излизал от болници. Но въпреки това все пак осъществил няколко пътувания и продължил да изпълнява свещеническите си задължения с пълна сила: службите и безкрайни посещения в домовете на духовните си чеда за водосвет, маслосвет и заклинателни молитви.
Това продължило повече от девет-десет години, когато за последен път постъпил в болница „Евангелизмос”, където на 23 май 1999 г. се упокоил в Господа на шестдесет и осем годишна възраст.
Ето някои свидетелства от последните му часове.
В деня на техния празник…
Господ призова преподобния отец Евмений, нашия любим отец, при Себе Си на 23 май 1999 г., неделя, на празника на светите 318 отци от Първия вселенски събор в Никея, около четири часа следобед, докато се намираше в болницата „Евангелизмос”.
Нека отбележим, че отец Евмений принадлежи към Никейската митрополия, и заслужава удивление фактът, че сякаш светите покровители на митрополията дойдоха да посрещнат своето избрано и преблагословено чедо в деня на своя празник.
Опелото му бе отслужено в храма „Св. св. Козма и Дамян”.
Погребението му се състоя на следващия ден в неговото отечество — село Етиа, периферия Ираклио.
Сбогуване
„Не мога да опиша тъгата, която се изписа на лицето му, когато за последен път заключи църквата „Св. св. Козма и Дамян“, неговите сладчайши и любими светци, както казваше, и се сбогува със светата си килия. И последната му молитва за обитателите на болничното заведение: „Божието благословение да бъде над всички вас, Божието благословение да бъде над всички вас”, повтаряше той, а безмълвен плач го задушаваше, докато минавахме за последен път по улиците на любимата му Атина.
Той продължаваше да благославя и да казва: „Колко хубава е Атина! Красива Атина, благословена Атина! Няма нищо по-красиво от Атина!”. Той благославяше улиците, Омония, Агора, Митрополията, гръцкия парламент, всички и всичко.
Думите, които каза в четвъртък, 29 април 1999 г., в полунощ, са неизличими от паметта ми: „Днес отново искаха да ми направят двучасова хемодиализа. Дупчиха ме седем или осем пъти. Прободоха ме както Владиката Христос. Измъчих се, измъчих се като Владиката Христос. Защо правят това?” „Геронда — отвръщам аз, — сестрите не са знаели.” „Искате ли да сменим лекаря и болницата” — му предложих. „Не, няма нужда”, отговори той. „Много ми харесва (болницата) „Евангелизмос”…“.
Последната вечерня
„За последен път старецът бе приет в болницата „Евангелизмос“ на 17 декември 1997 г. (празника на св. Дионисий).
1 май 1999 г. Не се чувства добре.
2 май. Спомням си го в онази неделна вечер, с транзистора в ръце да слуша вечернята в чест на свети Петър, покровител на Аргос. Това беше последната вечерня, която слушаше.
3-4 май, състоянието му се влошаваше. Лекарите не можеха с нищо да помогнат. Той казваше постоянно: „Елате, умирам, умирам, умирам…”.
От 5 до 23 май изпитваше ужасни болки през всичките тези дни.
На 23 май 1999 г., в Неделята на светите богоносни отци, в 16:10 ч. той почина.”
След смъртта си той извършва много и големи чудеса, както признават хора, облагодетелствани от тях или очевидци. Неговият живот бе добродетел, а добродетелта — живот.
Само радост!
Днес (23 май 2022 г.), когато Църквата ни почита за първи път паметта на свети Евмений, радостта от скорошната му канонизация все още е широко разпространена. При това всички, които го познаваха, споделяха и участваха в божествената благодат и радост, които той излъчваше! Дори и онези, които в началото не можеха да разберат неговата простота, но и самата му радост и откъде идва тя!
Свети Евмений, когато чуеше, че някой е умял, се радваше, смееше се. Когато чуеше, че някой се е родил, се радваше. Когато чуеше, че някой се е разболял, се радваше. „Слава Богу!”, казваше. Когато разбереше, че някой е откраднал, казваше: „Ах, горкият, откраднал“, и отново се смееше. Ако чуеше, че някой се е развел, казваше: „Защо се е развел? Ама не е ли проявил търпение?”. И отново се смееше. Много пъти тези неща изглеждаха неразбираеми, но това беше истината. Той каза: „Господ върши всичко, що иска“. Това живееше.
Той живееше Божията воля и затова беше спокоен и радостен! Не че не е знаел какво наистина се случва около него…
В един женски манастир, където понякога ходел да служи литургия, монахинята, която му помагала по време на службата, казала на игуменката, че светецът се смее постоянно и че тя самата се смее. Тя казала това без старецът да е присъствал. От този ден нататък светецът никога повече не се засмял повторно!
Обратно, той избухнал в смях, когато един младеж на 16-17 години го посетил в болницата, влязъл стремително в стаята му, целунал му ръка и му казал: „Дойдох да взема твоето благословение, отче великий”, подчертавайки „великий” в обичайния израз на децата.
В същото време изпитваше голямо удоволствие, когато научаваше, че някой говори нещо лошо за него, и казваше: „Много добре, много добре!”. И, разбира се, се смееше!
Веднъж няколко госпожи отишли да вземат благословението му и му казали необмислено: „Дойдохме да вземем благословението ти, защото ни казаха, че си светец!” и тогава както бил радостен и засмян, той веднага се ядосал и ги изгонил, казвайки им: „Махнете се оттук! Аз — светец?” „Слушай само, светец аз, нищожният, слушай само — светец, аз?!”, казваше, говорейки на себе си и плачейки тихо.
Най-хубавото нещо за него беше да черпи посетителите си с каквото има в килията си. Да дава радостен и засмян материални блага, но също така и своето превъзходно аз! Както на монахините, които отишли с игуменката си, за да вземат благословението му. Той носел почерпката, черпел ги и се смеел. Вървял напред-назад, черпел ги и се смеел, и сестрите се смеели с него! Игуменката, изглежда, се почувствала малко неловко и му се извинила за смеха им. „Всеки, който е близо до Бога, може да се смее”, им казал винаги радостният, сърдечен и засмян светец!
Важно е и свидетелството на един изтъкнат свещеник, който познавал свети Евмений като ученик, както споменава монах Симон в книгата си „Отец Евмений, добрият и чудотворен пастир”, от която заимстваме нашите примери.
Младият тогава студент разказва: „Знаете ли каква мисъл ме спохожда всеки път, когато отивам при стареца; че той не стои толкова добре и че този смях сякаш не е смях на свят човек. Но всеки път, когато си тръгвам от отец Евмений, искам да отида отново. Харесва ми отец Евмений, харесва ми неговото православие, харесва ми „юродството“ на отец Евмений.”
Веднъж един студент отишъл да вземе благословението на стареца и с него бил един току-що оженил се негов състудент, който имал проблеми със съпругата си. Когато стигнали там, той ги приел, сякаш ги чакал: „А, дойдохте! Кой е този? А, Христо! Много е добър Христо. Здравей, добри ми Христо! Много е добър Христо! Много е добър Христо, вземете портокалов сок!”. Той продължил да ги черпи с портокалов сок и сухари и както понякога правеше, потапял сухара в портокаловия сок и им го подавал в устата. И това не без причина…
Когато двамата състуденти си тръгвали, старецът ги благославял постоянно и тогава Христо казал на състудента си: „Този е луд”. А той му отговорил: „Не прави прибързани заключения.”
Във всеки случай ситуацията в къщата на Христо се променила и той вече се чувствал добре. И след два дни, когато видял състудента си във факултета, му казал: „Заведи ме обратно при този старец. Не запомних къде точно трябва да завием. Той е велик светец!”.
Много често отец Евмений бе радостен и засмян и по време на службите! Той можеше да е насълзен от умилението, което чувстваше, и в същото време да се смее.
Първото впечатление, което Морфоският митрополит Неофит имал от свети Евмений — когато отишъл на служба, без да го е виждал преди това, — било поразително. Когато отец Евмений излязъл от олтара, за да кади, той видял „свещеник, окъпан в радост, в смях и в светлина.” И си казал вътрешно: „Това трябва да е отец Евмений.”
„Старецът разбра, че в онзи момент бях настръхнал, че нещо почувствах, когато видях цялата тази светлина, тази радост. Мога да кажа, че най-важното нещо за мен беше радостта, която се явяваше не само на лицето му, но и в цялото му тяло, във всичките му движения. Целият човек излъчваше радост. Тоест ръката, която кадеше, кадеше радостно, лицето му, очите му, всичко беше изпълнено с радост и светлина“.
И разбира се, той не задържаше тази радост и благодат за себе си, а я разпръскваше или тя сама се разстилаше сред хората! Дори и сред онези, които първоначално бяха разочаровани от външния му вид. Например младият мъж, който оставил „важна работа по обед заради това старче”, както си помислил в началото. Но когато светият старец го почерпил и изпроводил, и докато вървял към портата, Божията благодат започнала да действа в душата му и той изпаднал в неописуемо състояние на мир, радост и любов. Любов и към бедняшките квартали в Света Варвара (атински квартал). И той казал в себе си: „Колко красив е животът! Едно малко предвкусване на Рая”.
Старецът очаквал смъртта с радост и смях дори когато го предупреждавали, че трябва непременно да направи това, което лекарите му казват, за да не умре: „А, ще умра — казваше той и се смееше. — Слава Богу!“.
Дори когато напоследък страдаше ужасно, той казваше: „Търпение, хубаво е, нали?“ и се смееше.
И, разбира се, сред целия този божествен смях, той не можеше да не прояви снизхождение към своите ближни, но и да го предложи като мярка на другите духовници, които се изповядваха при него: „Деца мои, ние, свещениците, трябва да проявяваме изключителна снизходителност в изповедта. Хората не са лоши, не искат изобличение и съдилище, искат подкрепа и доброта. Най-снизходителен от всички е нашият Христос.”
И както неговите духовни чеда изповядват: „При отец Евмений изповедта не беше мъчение, а радост и ликуване.”
А що се отнася до това как винаги съумяваше да бъде радостен и засмян, когато една госпожа го попита, свети Евмений отговори: „Това, благословена, е божествен смях!”.
…
Свързани публикации:
