Милен Илиев
Притчата за блудния е изключително ярко потвърждение за верността на библейските истории, а също и за вечността и непреходността на решенията, които тази велика книга предлага на вярващите християни.
В редовете, които ще напиша няма да се занимавам с тълкуванието и изяснението на тази така важна и заемаща централно място в Евангелието Господня притча. Всичко това е направено от светите отци на Църквата и вярващите се запознават с тези неща по време на литургията чрез проповедта на свещениците. В есето си ще се опитам да поразсъждавам за греха и покаянието, за гордостта и завистта, които пораждат злодеянията, за прошката и за великата милост на Господа. Иска ми се на всичко изброено да се погледне от гледна точка на съвременния човек и според изискванията на обществения порядък, в който всички ние живеем. Ще се опитам чрез изказаните от мен мисли да изложа вижданията си относно някои много важни проблеми на нашата съвременност и се надявам чрез разсъжденията си да бъда полезен на тези, които биха прочели скромните ми писания.
Надявам се още и да провокирам читателите да помислят и да се задълбочат относно редица въпроси, които са важни не само за индивидуалното спасение на всеки един от нас, но от решаването, на които зависи и съхранението и спасението преди всичко на народната ни общност, а може би и на човечеството, като цяло. Мисля че точно тази притча ни дава велика надежда за спасение красноречиво показвайки ни великата Божия милост.
В притчата за блудния син Господ ни показва баща, който има двама сина, по малкия поради гордост изисква от баща си имането, което сам той смята, че му се полага и отива да го пропилее, като успява да затъне и пропадне до краен предел. Въпреки падението си обаче този блуден син намира сили да си спомни за своя баща, да се покае и да потърси прошка. В отговор бащата сам бърза да посрещне разкаялия се изгубен син, като увлича в радостта всичките си слуги. Цялото стопанство се радва заедно с него с изключение на твърде праведния син, който от завист и гордост избира сам да остане извън радостта на баща си. Милостивият баща разбира се не отхвърля и този свой син, а търпеливо му разказва за причината на великата радост царяща в стопанството в следствие на щастливото завръщане на разкаялия се грешник.
Не живее ли горделивия, стремящ се към еманципация самонадеян син в болшинството от днешните хора. Нещо повече не е ли този блуден син красноречив предобраз на цялото ни съвременно общество?
Днес навсякъде и по всяко време се говори за еманципация, всеки се стреми към свобода и независимост. Такава е повелята и идеологическата щампа на съвременния така наречен либералнодемократичен режим. Децата искат да са независими от родителите, жената от мъжа, народа от властта, а на всички се внушава, че трябва да са независими и да не се подават на предразсъдъци и каквито и да били нормални ценности. Според идеолозите на днешния светски живот всичко което пречи на презадоволяването на всевъзможните желания, страсти, приумици и стремежи на човека е необходимо да се отхвърли и отрече. Напоследък в изстъплението си съвременния блуден син желае да се отрече и от природата, тъй като смята пола, било той мъжки или женски, за диктат и ограничение на неговата свобода.
В притчата самонадеяния син изпада в крайно падение и нищета и всичко това е следствие от стремежа му да се отдели от баща си. Вместо жадуваната свобода обаче той се превръща в най–окаяния и най–долния измежду човеците.
Еманципацията на света и отделянето на хората от Бога започва още от епохата на така нареченото Просвещение и Ренесанс от появяването и утвърждаването на хуманизма като неоспорима обществена догма. От тогава тенденцията на отдалечаване и падение се задълбочава, от век на век човека навлиза все по навътре в мрака на бездуховността, предоверявайки се на науката и техническия прогрес. Национализмът, социализмът, а сега и крайната форма на падението – либерализмът, отдалечават и еманципират много хора от Бога, но вместо желаната свобода, в замяна на гордостта си, човечеството се превръща в роб на собствените си страсти, заблуди и греховни пожелания.
Потънали в блатото на греха, обаче, ние всички, мисля си, си спомняме и започваме да тъгуваме по бащиния дом, да търсим загубения авторитет, послушание, смирение.
Луксът, комфортът, техниката, изобилието са само привидни, младостта, силата, красотата, забавленията не са вечни. Те идват и отминават, оставят спомен, но не са способни да нахранят и напоят душата на човека с живата вода, с която я напоява Господа. Еманципацията води до самота, горчивина, гняв, озлобление и какво ли още не, но спомена и тъгата по изгубения рай отварят вратите на покаянието и готовността да се поеме дългия и нелесен път към бащиния дом, тоест пътя към възстановяване на общението с Господа – пътят на спасението.
Аз мисля, че тези от нас, които имат щастието да си спомнят за Бога и се опитват да вървят по пътя на блудния син към бащиния дом, са длъжни да увличат по пътя си всички братя и сестри, за да се завръщаме заедно и дружно да вървим по тоя път.
Господ е милостив и много ни обича и ще помогне на искрено каещия се да извърви спасителния път. В притчата бащата отдалеч вижда сина си, бърза да го посрещне, облича го, обува го и му слага пръстен, устройва тържество. По същия начин и Бог ще приеме грешника ще го освободи от голотата на греха, ще усили нозете му да вървят по правия път и ще му даде печата на Светия Дух, за да не пада човека, а да се спасява.
Сладък изглежда греховният живот, забавления, денонощни гуляи, силни изживявания, множество плътски наслади, но нито минута мир, нито секунда покой – това е тържеството на безнравствеността, липсата на авторитет и послушание, отсъствието на смирение. Липсата на мир – това е плодът на гордостта, този източник на греха и причина за човешкото падение.
Плодовете на покаянието пък може да са домашен уют, здраво семейство, удовлетворяващ труд за общото благо и, в крайна сметка, духовна пълнота и душевен мир, единение с Бога.
Когато се завръща блудният син, всички се радват, освен другия син, който поради гордост сам пожелава да остане извън радостта на баща си. Това също е важен момент и също така много поучителен и предупреждаващ. Всеки живеещ благочестиво и праведно е застрашен да изпадне в положението на този по голям син. На мнозина мисля се е случвало да се срещат в живота и практиката си с хора, които до вчера са били едни, а после стават други. Били са лъжци, блудници, крадци, измамници, двуличници и какви ли още не, а после проявяват стремеж да заживеят честно, достойно, разкайват се и искрено се стремят да изкупят и компенсират злодеянията си, търсят прошка и подкрепа. Колко трудно е на такива разкаяли се да преодолеят мнителността и предразсъдъка на околните спрямо тях, колко много стават подобните на големия горделив син в такива случаи, на колко много хора света пречи да се обърнат, да се променят и да заживеят по човешки. В тези моменти мисля християнинът трябва да е изключително активен и да разяснява Божието слово, да се чуе гласа на бащата, който търпеливо обяснява радостта на големия си горделив син.
Бих искал да препоръчам на четящите, тези редове да гледат на другите като на младенци, във всеки да виждат малкото дете, което е кърмено, получавало е майчина и бащина ласка, било е кротко, усмихвало се е, разбира се има и такива, които са били лишени от всичко това, но също са имали нужда. Разбира се, лесно е да виждаш в убиеца, изнасилвача, крадеца, сводника и бияча невинно дете, когато мислиш абстрактно по тия въпроси, но доста по трудно е, когато си жертва на такива престъпления. Не всеки може да бъде като светия мъченик архидякон Стефан! Все пак нека се опитваме да мислим в тая насока доколкото ни позволяват силите!
В заключение искам да кажа, че Господ очаква нашето покаяние и бърза да ни облече и обуе, да сложи пръстена си на ръката ни. Нека се стремим да вървим по пътя на покаянието, но още по важно нека се стремим да не изпадаме в положението на големия син. Да се опитваме да подражаваме на Бога според силите си и ние да бързаме да помогнем на тия, които са в нужда да осъзнаят необходимостта от покаяние, от промяна, от откриване на нова страница в живота си.
Днес в такава нужда е цялото ни общество затънало в либералнодемократичното блато, явяващо се плод на прекомерната гордост, стремеж към еманципация и липса на авторитет. Обществото ни има нужда от промяна от покаяние, от поемане по нов праведен път. Това става само с обръщане на сърцата и умовете на живите личности, които в съвкупност образуват обществото.
Нека се опитаме в един свят, в който се твърди, че няма и не съществува истина и, че всеки си има своя еманципирана истина, и че всичко е истина, да проповядваме на нашите братя и сестри онази велика, единствена Истина, която ще изведе обществото ни на нелесния път на покаянието, на който Бог бърза да ни посрещне – Господ Иисус Христос!
…
Свързани публикации:
