Българската книжнина като част от източноправославното културно наследство (IX – XIV в.)

Източник: Георги Канев, ел. изд.: Алманах – списание за Хуманитарни науки, 7, III, с. 32 – 39.

Обзорът на книжовното богатство на българите от периода IX – XIV в. е нелека задача, която в краткия обем на настоящата статия е дори невъзможна. Някои акценти от темата обаче е необходимо да бъдат припомняни. Това е така, защото тези факти, добре известни на специалистите, биха очертали пред читателите действителния подвиг на българските книжовници и богатото им наследство, от което са черпили и черпят всички източноправославни славяни – особено сърби и руси. Този повод за самочувствие и благородна гордост днес сякаш клони към позабравяне и пренебрегване.

Има немалко изследвания по въпроса за българските надписи и писменост преди приемане на християнството. Бихме препоръчали на любознателните читатели особено трудовете на историка от недалечното минало Веселени Бешевлиев. Акцентът тук обаче ще бъде поставен в периода, през който започва с делото на св. княз Борис – Михаил I Покръстител (852 – 889) – християнският период от историята на българската държавност.

С приемането на Христовата религия България се приобщава към християнизираща се Европа, където езическите огнища бавно, но сигурно били поглъщани от могъщите си християнски съседи. Притисната между две силни християнски държави – Германското кралство и Византийската империя, чрез своето покръстване България намалявала възможността да бъде поставена в политическа изолация и се приобщавала към изграждащата се култура на християнска Европа. Историческите изследвания посочват, че към средата на IX в. християнството е било навлязло сред населението на българското ханство. То се явявало естествен мост между многобройното славянско население на Аспаруховата държава, местното население на новозавоюваните от българите земи на юг от Стара планина (отново предимно славянско) и българите. Новата вяра заличавала културните различия между поданиците на владетелите в Плиска и способствала за създаването на един нов народ, който приел за свой маркер славянския език и християнската култура. Така през втората половина на IX и през X в. българите окончателно обособили своята народностна и културна идентичност.

За по-лесното протичане на покръстването в България спомагало по-рано започналото християнско мисионерско дело в северозападния български славянски съсед – Великоморавия (съществувала: IX – нач. на X в.). Провалът на византийската книжовно-мисионерска мисия в тази страна предоставило на българите уникалния исторически шанс да се превърнат в спасителен инкубатор на славянската писменост. Кирило-Методиевите учиници, гонени от Великоморавия под напора на латинското богослужение и германския завоевателен устрем, намерили радостен прием у св. княз Борис I. Българският владетел добре си давал сметка за някои опасности, които съпътствали християнизацията. Неразбираемото за славяните богослужение на латински или гръцки заплашвало да подрие християнските устои, да ги остави на елементарно ниво, примесени с останки от езическите вярвания. Наред с това, богослужението на чужд език отваряло твърде широки възможности за външно културно и политическо влияние и намеса във вътрешните дела на държавите, което новите християнски владетели искали да предотвратят.

Подобни били мотивите на великоморавския княз св. Ростислав, който бил подложен на силен натиск от Немското кралство. Той потърсил изход в молба до византийския император да му изпрати духовници, които да проповядват християнството на разбираем за местното славянско население език. В крайна сметка, победата на латинското влияние над Ростиславовите наследници дало възможност на българския княз да довърши делото на своя мъдър съвременник. Така, създадената от св. св. Константин – Кирил и Методий славянска азбука намерила успешно приложение не във Великоморавия, а в България. По този начин се очертава една от историческите заслуги на българите – спасяването на новата писменост, предназначена специално за изписване и четене на Св. Писание и Св. Предание на разбираем за славяните език. Това дело, заедно  с ориентацията на българите към Византийската империя като свой кръстник, дало благодатни плодове, които улеснили по-късната християнизация на други славянски народи като сърби и руси. Така от културното взаимодействие между българи и византийци били поставени основите на огромната и мощна със своето културно и политико-идеологическо излъчване „Византийска общност“ (по думите на историка Димитри Оболенски) или „Православното славянство“ (Slavia orthodoxa – по терминологията на бележития филолог Рикардо Пикио).

Предолага се, че някои книжовни паметници били създадени още във Великоморавия и успешно пренесени в България. Безспорно е обаче, че в рамките на България била развита мащабна книжовно-просветна дейност. Сред българите книжовността преживява два бляскави периода, наречени сполучливо златни векове на българската книжовност – съответно втората половина на IX и първата половина на Χ в., и през XIV в. (за първи път определението е използвано от Спиридон Палаузов във връзка с книжовния разцвет по времето на цар Симеон Велики (893 – 927).

Опитът да се опишат подробно постиженията, творбите, тенденциите, промените и разнообразието в средновековната българска литература би изисквал стотици страници (вж. например издадената през 2009 г. История на българската средновековна литература). Тук обаче ще се опитаме да откроим някои важни аспекти, които отбелязват мястото на българите в славянската средновековна книжовност.

На първо място трябва да се спомене несъмненото богатство на българската средновековна литература – преведени, преработени и адаптирани към българската среда или новосъздадени в България са огромен брой произведения, чието изброяване само по име би отнело немалко време. Тук се включват преводи на Св. Писание, редактиране, преработване и преводи на законови сборници, изработени според християнския светоглед, преводи, преработка и създаване на химнография, проповеди, празнични слова, преводи на съчинения по естествознание, патерични разкази, полемична литература, особено срещу ереси или нападки над славянското писмо, превод, съставяне и редактиране на обемисти сборници с християнски поучения и знаниня от различно естество и др. Изследователите открояват кодекси, изготвени по заповед на владетели и вероятно съхранявани в дворцови библиотеки (Симеоновите сборници, Иван-Александровия сборник от 1348 г., Бдински сборники др.) и творби, близки до обикновеното население, често с представи, заети от него, и употребявани от енорийските свещеници при ежедневната им пастирска дейност (Берлински сборник, Драголов сборник).

Безспорно, българското книжовно наследство от периода IX – XIV в. е разнообразно и много обемно. Негова важна характеристика е обаче разпространението му сред останалите славянски православни народи. Особено творбите от старобългарския период (IX – X в.), но и по-късните – до края на XIV – биват възприети и се преписват и разпространяват широко в славянската книжнина. Това обстоятелство дава резултат в запазването на много от творбите на средновековните български книжовници, които в българска среда не успели да достигнат до нашето съвремие. Превратностите на съдбата в лицето на войни, бедствия и катастрофи довеждат до там, че много произведения са унищожени в своите оригинали и запазени само в чужди по-късни преписи, най-вече сръбски и особено много руски. Примерите за това са много: прочутото полемично съчинение на старобългарския писател Черноризец Храбър „За буквите” е познато в повече от сто преписа, повечето от които са руски; известният  Симеонов сборник с еницклопедично съдържание е запазен в руски препис от 1073 г., известни са по-късни пълни или частични руски и сръбски преписи;  Беседата на презвитер Козма против богомилите е позната включително по редица сръбски и руски пълни или частични преписи; най-стария препис на известното компилативно съчинение на старобългарския писател Йоан Екзарх „Шестоднев” е сръбски; Житието на св. Филотея Темнишка от патриарх Евтимий е познато по над дузина преписи, главно руски и много др.

На какво се дължи тази особеност? Защо останалите славянски народи са проявили този интерес към българската книжнина, която се оказва преписвана и редактирана дори до XIX в. в руска и сръбска среда?

Отговорът е следният – българите са първият славянски народ, който изгражда християнска култура на своя собствен език. Дотогава културната традиция на Христовата вяра е принадлежала основно на двата големи центъра – латиноезичния Рим  и гръкоезичния Константинопол. Първият център обединил под духовното си влияние Западна и Централна Европа, а вторият посял своите духовни семена в предшествениците на днешните православни християни: българи, сърби, руси, гърци, румънци, грузинци, белоруси др. Докато обаче Рим налагал християнството най-вече чрез латинската традиция, Византийската империя се отнасяла по-толерантно към възможността за изграждане на християнска мисия на местните говорими езици. Сред славяните българите били първите, сред които процесът достигнал до успешен и блестящ край. Многобройни изследвания показват недвусмислено, че книжовната (богослужебна, проповедническа, догматико-разяснителна и др.) продукция е сред най-съществените, ако не и най-същественото условие за осмислянето на вярата и изграждането на християно-православния манталитет на населението. Именно тази литература първи създават българите. Особено важно е, че в българска среда е довършен и превода на Св. Писание на славянски език.  Традициите на библейски преводи били изковани във връзка с Велиморавската мисия на св. св. Кирил и Методий, но били развити и напълно приложени в България от старобългарските книжовници. Важно свидетелство за това е предисловието, на което изготвя старобългарския автор и преводач Йоан Екзарх (втората половина на IX – първата половина на X в.) към превода на „Точно изложение на православната вяра” от св. Йоан Дамакскин († 780 г.). В него, в тон с вече утвърдената от преводите на св. св. Кирил и Методий практика, Йоан Екзарх дава предпочитание на смисловата точност пред дословното превеждане дума по дума.

Така преводите на Св. Писание и огромното количество от правова, проповедническа и богослужебна литература, адаптирана към славянска среда, превърнали старобългарския славянски език в общославянски. По думите на Рикардо Пикио той се превърнал в „език-парадигма”, в „език – пример” за изложение православната християнска култура на славянки език. Разбираем за всички славяни, осветен от дейността на свети книжовници като светите братя Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Наум Охридски и, съвсем не на последно място, от преводите на светата Библия, славянският старобългарски език сам добил ореол на святост и в продължителен период в него не били нанасяни особени промени. Това продължавало независимо, че по места езиците на славянските народи търпели разлики, които се отразявали и на писмения език. Дейността на старобългарските книжовници допринесла за нареждането на славянския език сред останалите два езика, на чиито основи се градяла европейската християнска култура – гръцкият и  латинският.

За да се илюстрира казаното по-горе могат да се посочат редица любопитни примери. Така например, според някои извори (Йоакимовска летопис) първият руски митрополит – св. Михаил Киевски (паметта му се чества на 30 септември) – е българин. Той най-вероятно е бил образован книжовник и е владеел славянската писменост, която е била подходяща за употреба сред новопокръстените руси. В края на X в., когато започва християнизацията на руските земи, славянското писмо по българските земи е вече утвърдено и чрез него са преведени на славянски Св. Писание и богослужебните книги. Всичко това е било несъмнено улеснение за св. княз Владимир и новопокръстения руски народ. Последвалият книжовен обмен добре илюстрира културната симбиоза между православните славяни.

Друг любопитен случай е документиран в приписка към църковен законник, която се отнася към събития от средата на XIII в., но е съхранена в по-късни преписи. През 1263 г. от по молба на установилия се в северозападните български земи деспот от руски произход Яков Светослав, и с благословията на българския патриарх, от пазения в българската столица Търново Номоканон (сборник с църковно право) е извършен препис и изпратен за нуждите на руската архиепископия в Киев. От същия препис през 1284 г. се снема друг, който по-късно заляга в основата на първото руско печатно издание на Кормчая книга (славянското название на Номоканона) от 1653 г. Многократно препечатвано, изданието получава широко разпространение в славянския свят под името Никонова или Йосифова кормчая. Прониквайки обратно на Балканите, то се употребява от българи и сърби и през XIX в. включително.

Посоченият пример с Номоканона илюстрира културното родство между православните народи и особено родноезичните славяни. Случаят разкрива и тенденцията към унификация на книжовното богатство под знака на духовното единство в лоното на православното християнство, което се развива и проявява въпреки политическите и народностни различия. Тази унификация е особено силна и проследима в славянската богослужебна и проповедническа литература от периода IX – XIII в. Върховна изява този процес намира през XIV в. и се осъществява на първо място чрез двата най-големи духовни центъра на православното славянство – Св. Гора – Атон и Константинополските манастири. Като техен партньор с голяма роля в случващите се процеси се издига и столицата на Второто българско царство – Търново и околните манастири.

Започналият още през XIII в. процес на замяна на Студийския богослужебен устав с Йерусалимския на св. Сава Освещени въвежда необходимостта от нови преводи и преработване на богослужебните текстове. В основата на подетите промени се открива стремеж към уеднаквяване в южнославянската литургическа книжнина. Допълнителен стимул за започнатата мащабна преводаческа, преписваческа и редакционна работа се явяват и натрупаните многобройни грешки вследствие на редицата преписи на различните кодекси, както и образувалите се по невнимание несъответствия в масива от употребявана литургическа книжнина, които водят до неуредици при богослужение. В тези книжовни процеси изгрява звездата и на бележития български светител и книжовник св. патриарх Евтимий Търновски (†1402/1406 г.). Неговият авторитет е бил толкова голям, че към него са се обръщали чуждестранни духовници за съвети и наставление по сложни църковно-правови и богословски въпроси. Евтимиев духовен събрат е и българина св. Киприян, митрополит Киевски, Литовски, Московски и на цяла Русия (†1406 г.). И двамата светители са духовни чеда на св. Теодсий Търновски († 1363 г.).

В заключение трябва да се изтъкне, че българската книжнина заема средищно място в изграждането на православната култура в славянския православен свят. Доказателство за това е нейното широко разпространение в неговия ареал, документирано чрез стотици преписи. От своята поява старобългарската книжовност задава норми, които превръщат покръстителката – Византийската империя и нейната първа духовна дъщеря – България в източник на културното влияние за целия славянски православен свят, а и не само. Показателно е, че до XVI в. православните Влашки княжества, предшественици на днешна Румъния, водят своите официални канцеларии на славянски език (старобългарски език, а практиката продължава и след Османското завоевание през XVI в., в границите на автономията, която получават Влахия и Молдавия – бел. авт). Османкото завоевание на България в края на четиринадесетото столетие прекъсва влиянието на българските книжовни средища. От производител на културен продукт през следващите столетия българите се превръщат основно в потребител. Кръгът на това потребление обаче е зададен от самите български книжовници през IX – X в. и след XV в., посредством влиянието на книжовни центрове от днешните сръбски, гръцки, румънски и руски земи, допринася за запазването на народностния и културен облик на българите до края на XIX в.

Препоръчителна литература:

Георгиев, Е. Разцветът на българската литература в IX – X в., С., 1962;

Георгиев, Е. Българската литература в общославянското и общоевропейското литературно развитие, С., 1973;

Динеков, П. Похвала на старата българска литература, С., 1988;

Дограманджиева, Е. Обществени функции на старобългарския книжовен език, В: Старобългарското книжовно наследство, С., 2002, с. 56 – 59;

Драгова, Н. Кирило-Методиевата традиция, В: Старобългарската култура. Седем етюда, С., 2005, с. 21 – 114;

История на българската средновековна литература, С., 2009 (съст. А. Милтенова);

Кирило-Методиевска енциклопедия, т. I – IV, С., 1985 – 2003;  

Николова, В. Социални функции на старобългарския език, В: Кирило-Методиевски студии, 5, 1988, с. 98 – 108;

Оболенски, Д. Византийската общност. Източна Европа 500 – 1453 (прев. Л. Симеонова), С., 2001;

Петканова, Д. Българска средновековна литература, С., 2001;

Петканова, Д.  Разноликото средновековие, Велико Търново, 2006;

Пикио, Р. Православното славянство и старобългарската културна традиция, С., 1993 (прев. Алда-Джамбелука Косова);

Старобългарска литература. Енциклопедичен речник (съст. Д. Петканова), С., 2003;

Христова, Б., Д. Караджова, Е. Узунова, Бележки на българските книжовници X – XVIII век, т. 1 X – XV век, С., 2003.

Свързани публикации:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Related Post

За собствеността и каноничната юрисдикция на РПЦ над руския храм-подворие и за този вид практики в рамките на БПЦЗа собствеността и каноничната юрисдикция на РПЦ над руския храм-подворие и за този вид практики в рамките на БПЦ

На 01.10.2023 г. богословът Иван Желев, в материал за БТА, прави анализ на ситуацията около Руския храм – подворие „Св. Николай Мирликийски“. След изгонването на руските свещенослужители по обвинения в

Религия и национална сигурност – Милен ИлиевРелигия и национална сигурност – Милен Илиев

Източник: Милен Илиев, Духовни размисли, С., 2021, с. 31 – 33. … Религията като път за възстанвяване на връзката на човека с неговия творец е играла, играе и винаги ще

Ловчанска епархия издаде тълкованието върху Великопостната молитва на свети Ефрем Сирин от свети Лука Войно-ЯсенецкиЛовчанска епархия издаде тълкованието върху Великопостната молитва на свети Ефрем Сирин от свети Лука Войно-Ясенецки

Източник: predanie.bg … С благословението на Ловчанския митрополит Гавриил на книжния пазар в България вече е новото издание на Епархията – „Господи и Владико на моя живот“. Книгата съдържа тълкованието