Българите в Православното семейство,Главно меню - публикации,Православието и българите 1878 – до наши дни Становище на историци относно политиката по еврейския въпрос в годините на Втората световна война

Становище на историци относно политиката по еврейския въпрос в годините на Втората световна война

На 16 март 2023 на интернет страницата на Института за исторически изследвания към БАН бе публикувано Становище относно българската политика по еврейския въпрос в годините на Втората световна война. Становището е изготвено и подкрепено от група български историци. Документът припомня фактологията на събитията и дава отговор на нападките, които, без да отчитат всички обстоятелства едностранчиво, обвиняват българската страна за депортацията на еврейското население от предадените за българско администриране територии във Вардарска Македония и Беломорието. Еврейското население от посочените територии е депортирано от германците като „сръбско“ и „гръцко“ от земи, които Германия официлно третира като завоювани и окупирани от нея, и които са предадени за администриране от България, но непризнати за присъединени към Българското царство. Поради това България е силно ограничена да се противопостави на посочената депортация, но това не означава, че страната възприема германската раситска политика под натиска на немското ръководство. Силната политическа и обществена подкрепа за спасяване на българските евреи, граждани на Българското царство, и каналите, чрез които през България към Палестина са преведени и спасени хиляди други евреи недвусмислено доказват това. В условията на силен военнополитически външен натиск България е принудена да се присъедини към Тристранния пакт и да въведе антисемитско законодателство, но както спасява своите хиляди граждани от еврейски произход, така спомага и за евакуацията на хиляди други към Палестина. Спасяването на еврейското население от администрираните територии обаче се оказва невъзможно без да се стигне до сблъсък с току-що унищожилата, едновременно и без за се церемони, Сърбия и Гърция германска военна машина. Така България, макар да бъде упреквана, че е съюзник (по принуда) на Третия райх и администратор, който не успява да се противопостави на немските власти, в никакъв случай, че може да бъде обвинена, че е инициатор и подстрекател на следваната от Германия политика в окупираните от нея територии, каквито опити има, включително на дипломатическо ниво. Напротив – в условията, в които е поставена, българската държава постига немалко, като независимо от немския натиск, защитава успешно и спасява своето еврейско население до разгрома на Третия райх от Съветската армия, с помощта и на останалите съюзници. Този факт се признава с дълбока благодарност от самия еврейски народ и основателно се подчертава, заедно с други факти, в изготвеното от българските историци Становище.

Целият текст на Становището може да се прочете препечатан в пубрикацията по-долу. В текста има връзка към петиция в подкрепа на Становището:

Целият текст на Становището може да се прочете по-долу. В текста има връзка към петиция в подкрепа на Становището:

Източник: Институт за исторически изследвания (bas.bg)

Становище на историци относно политиката по еврейския въпрос в годините на Втората световна война

Политиката на България по еврейския въпрос в годините на Втората световна война

Несъмнено геноцидът над еврейското население през Втората световна война е една от най-ужасяващите страници в съвременната история на човечеството. Напълно оправдано е изследването на тези страшни събития, известни с термина Холокост, да продължава да предизвиква интереса както на научните среди, така и на широката общественост. Отдалечаването във времето от тези събития по никакъв начин не прави по-малко актуални поуките от случилото се преди вече повече от 80 години.

Напоследък в България и извън страната се появяват различни интерпретации, които не отчитат в достатъчна степен богатата информация по тази тема в многобройните и разнообразни исторически източници, както и ролята на водещия външен фактор в този период. В тази връзка е необходимо да се изгради становище, което да следва утвърдените в историческата наука изследователски методи, основаващи се на работата с автентичните исторически източници. За правилното разбиране на политиката на българската държава по този въпрос е нужно тя да се разглежда в широкия контекст на събитията, които се случват по това време в Европа.

Неутралитетът и външнополитическите цели на България в началото на Втората световна война

Малко след избухването на световния въоръжен конфликт, на 15 септември 1939 г., тогавашното българско правителство, оглавявано от Георги Кьосеиванов, официално обявява политиката на неутралитет, която държавата ще следва по отношение на войната. Тази позиция отразява както господстващите настроения в българското общество, така и искреното желание на управляващите фактори в България, начело с цар Борис III, страната по всякакъв начин да избегне участието в преки военни действия и по този начин да не допусне повтарянето на трагедиите от времето на Балканските и особено на Първата световна война. Тази цел ще продължи да бъде водеща дори във времето, когато България ще бъде принудена да изостави политиката на неутралитет. Наред с това обаче противоречията между държавите, участващи във войната, създават някои предпоставки за отхвърляне на несправедливите клаузи на Ньойския мирен договор. И в този момент българската държава продължава да следва утвърдената още в междувоенния период политика на мирна ревизия, т.е., че промяната на договора може и трябва да се осъществи само със средствата на дипломацията. В тази връзка вече има постигнати успехи – в началото на 30-те години на практика са прекратени плащанията по репарациите, а от 1938 г. отпадат и военните ограничения, отнасящи се до България. Остава обаче най-сложната част – териториалните промени. Промените в международните отношения създават усещането в българското общество, че и в тази сфера могат да се постигнат положителни резултати. Още преди избухването на войната, през април 1939 г., правителството формулира целите на териториалната ревизия на Ньойския договор – връщане на Южна Добруджа и Западните покрайнини и териториален излаз на Бяло море. Преценено е, че не е реалистично към този момент да се повдига въпросът за промяна на границите в Македония и затова се задоволяват с искането за признаване наличието на българско население в тази област. Отново се потвърждава, че тези промени в договора трябва да станат по мирен начин.

Смяната на правителството през февруари 1940 г. с министър председател проф. Богдан Филов по никакъв начин не променя нито водената политика на неутралитет, нито заложените външнополитически цели за мирна ревизия на договора. В новия кабинет прогерманските симпатии на премиера се балансират в голяма степен от скептичното отношение на външния министър Иван Попов към крайната германска победа във войната.

Светкавичните военни успехи на Германия през пролетта и лятото на 1940 г. и най-вече рухването на стожера на Версайската мирна система Франция създават условията за промяна на тази част от границите на европейския континент, смятани за несправедливи. Българското правителство преценява, че е дошъл подходящият момент да предяви своите териториални аспирации и през лятото на 1940 г. поставя въпроса за връщането на Южна Добруджа от Румъния. Справедливостта на българските претенции не се поставят под съмнение от нито една от големите европейски държави – Германия, СССР и Великобритания. Но трябва да се отбележи, че най-сериозна подкрепа оказва Германия, която упражнява директен дипломатически натиск над Букурещ да удовлетвори българските искания. По този начин на 7 септември с подписването на Крайовския договор България постига впечатляващ успех в политиката си на мирна ревизия – връща Южна Добруджа в пределите на отечеството.

Създаване на Тристранния пакт и дипломатическия натиск над България да изостави политиката на неутралитет

На 27 септември 1940 г. Германия, Италия и Япония сключват съюзен договор, известен като Тристранен пакт. Това не е просто военна коалиция, имаща за цел постигане на крайната победа във войната, но е и заявка за изграждане на един „нов световен ред“, основан на тоталитарния държавен и идеологически модел. В Европа той трябва да бъде белязан от расистките и антисемитските идеи на водещата сила в пакта – националсоциалистическа Германия. От създаването си Тристранният пакт е отворен и към останалите европейски неутрални държави да се присъединят към него. През ноември към Пакта се включват Унгария, Румъния и Словакия. Призовани са това да сторят Югославия и България. Българското правителство отклонява германското настояване да изостави политиката си на неутралитет. Освен Германия натиск върху българския неутралитет упражнява и СССР, който излиза с предложения за сключване на договор за военна взаимопомощ. Москва заявява, че България може да получи Източна Тракия. Но София отхвърля тези покани.

Запазването на неутралитета става обаче все по-трудно след избухването през октомври на Итало-гръцката война, която превръща Балканите в зона на активни бойни действия. Рим също призовава България да се включи във войната с обещанието, че ще получи Беломорието. И сега българското правителство отказва.

Унизителните поражения, които италианските войски търпят в Гърция, налагат Германия да се притече на помощ на своя зле преставящ се съюзник. В началото на 1941 г. германската дипломация поставя в ултимативен тон искането България час по-скоро да се определи на коя страна застава, от което зависи как ще премине Вармахтът през страната – като вражеска или като съюзническа сила. В София става ясно, че дните на българския неутралитет вече са преброени.

Приемане на антисемитското законодателство в България

В условията на постоянно засилващ се натиск над българската държава да се присъедини към Тристранния пакт управляващите в София решават да предприемат действия, с които да демонстрират, че преминават към политика на открит благосклонен неутралитет към контролиращата почти цяла Европа нацистка Германия. Надеждата е, че ако се направят някои реверанси към Райха, би могло да се избегне включването на страната в Пакта или поне отлагането на този момент. Още повече, че както отбелязват в донесенията си от края на 1940 г. британските и американските дипломатически представители в София, в германската преса често се задава въпросът защо България, за разлика от много други европейски държави, се бави с приемането на закони, ограничаващи евреите и забраняващи дейността на тайните организации. При тези обстоятелства в края на декември 1940 г. Народното събрание приема Закон за защита на нацията. С него се налагат тежки и унизителни ограничения на еврейското население в България, като го лишават и от повечето права. Срещу приемането на закона се обявяват широки обществени среди и различни организации, включително и институции като Българската православна църква. Този закон няма нищо общо нито със законодателната традиция на третата българска държава, нито пък е породен от някакви мощни антисемитски настроения в българското общество. Той има едно много ясно външнополитическо послание, отправено към Германия и нейния крайно расистки настроен лидер. Законът забранява и дейността на тайните организации в България, членове на които са и немалко от управляващите в София, в това число и премиерът Богдан Филов и вносителят на законопроекта – вътрешният министър Петър Габровски.

Този законодателен акт обаче не успява да отмени влизането на България в Тристранния пакт. На 1 март 1941 г. германски войски навлизат в България и същия ден министър председателят проф. Б. Филов подписва присъединяването на страната към Пакта. Все пак българското правителство издейства да се приеме условието България да не участва в преки военни действия.

Скоро събитията допълнително ще ангажират България с Райха. След като присъединилата се на 25 март 1941 г. към Тристранния пакт Югославия променя своята позиция след военен преврат, в началото на април германските войски предприемат настъпление, което завършва с подписването на официални капитулации на Югославия и Гърция, а Германия става техен върховен военновременен суверен. По-късно на България са предадени Македония и Беломорието с правото да ги администрира, като изрично се подчертава, че не става въпрос за промени на държавните граници. Предвижда се тяхната съдба да се реши след края на войната. Поради тази причина България разглежда установяването на българска администрация в тях като „предварителен етап от… реинкорпорирането към майката-родина“. В същото време Германия редуцира, но запазва военното си присъствие в тези територии и в тях заедно с българските продължават да функционират и германските комендатури, които гарантират контрола от страна на германските власти.

Еврейският въпрос след влизането на България в Тристранния пакт

Несъмнено прекратяването на неутралитета и влизането на България в Тристранния пакт силно ограничават възможностите страната да води самостоятелна политика в редица области – предимно във външната, но също и по отношение на някои сфери на вътрешната политика. Като съюзник на Третия райх българското правителство трябва да се съобразява с директивите, идващи от Берлин. В страната се установяват голям брой представители на германските външнополитически служби и Гестапо, които стриктно следят дали България лоялно изпълнява съюзническите си ангажименти. Особено внимание се обръща на отношението към евреите. Така например в редица доклади на германски служители се отбелязва, че Законът за защита на нацията не се прилага с цялата си строгост – все още твърде малко евреи носят жълтата звезда, много от ограничителните мерки не се изпълняват, а режимът в трудовите групи, където са събрани евреите, изобщо не е достатъчно строг, като дори много от евреите офицери продължават да носят своите военни униформи.

През 1942 г. положението на евреите видимо се влошава. След приемането на „окончателното решение” на конференцията във Ванзее службите на нацистка Германия предприемат стъпки за неговото осъществяване. Нараства натискът и над България за засилване на антисемитските мерки. Приет е Закон за възлагане на Министерски съвет да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси и наредба за изпълнението му. В края на август 1942 г. на базата на германско предложение е създадено Комисарство по еврейските въпроси. Начело на Комисарството застава отявления антисемит Александър Белев. Той е убеден привърженик на нацистките идеи спрямо евреите в България.

Депортацията на евреите от новите земи

След започналото изтласкване на германските войски от Северна Африка в края на 1942 г. и създаването на възможност за съюзнически десант на Балканите, за евреите в региона настъпва критичен момент. В края на януари 1943 г. в България пристига като съветник по еврейските въпроси към германското посолство Теодор Данекер. Той е дошъл с мисията да организира депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието, но има също намерение да включи към тях и евреите от стара България.

Позицията на България по въпроса за македонските и беломорските евреи се определят главно от международния статут на тези райони, които представляват завладени от Германия части от Югославия и Гърция. Административният статут и правомощията на българските власти в тези земи са сравнително ясно очертани с подписването на няколко важни документи. Най-съществен е този, известен в историята като споразумението „Клодиус–Попов“. Той е подписан на 24 април 1941 г. и точно определя кой е върховният разпоредител в Вардарска Македония. Предвижда се природните богатства да се разработват от германски предприятия и да се изнасят за Райха, собствеността на неприятелските държави, както и извършените досега конфискации остават изцяло в полза на Германия. Член 5 на документа декларира, че България не може да се противопостави на изпращането на хора от областта за работа в Германия.

След като поема администрацията на новите земи, българската държава въвежда в действие цялото българското законодателство и по нейна инициатива на лицата от български произход автоматично се предоставя българско гражданство. Въпреки че на лицата от небългарски произход е предоставена възможност да избират своето гражданство, а на местните евреите е отказано да променят югославското си и гръцко гражданство, германското военно командване „Югоизток“ протестира против наредбата за поданство с мотива, че преди всичко е под „въпрос дали България има право да урежда поданството в новоосвободените земи преди да има един договор за мир, засягащ съдбата на тия земи“. Поради тази причина германското командване „Югоизток“ „настоява да се отмени наредбата за поданство в новоосвободените земи“. Макар че се опитват да управляват областите като интегрална част от България, това по никакъв начин не означава, че българските власти могат да не зачитат сключените с Германия споразумения. До края на своето присъствие в района българската администрация не си позволява да използва нищо от определените в документите ресурси за Германия. Независимо как България гледа на тези земи, през този период Берлин категорично ги възприема като територии, пряко подвластни на Германия, а живеещите в тях евреи разглежда като поданици на победени държави и прилага към тях директно германското законодателство. Показателен е фактът, че след конференцията във Ванзее и започналото събиране на информация за еврейското население в Европа, евреите от тези райони се водят в германските статистически документи като категория и численост към общите бройки за Сърбия и Гърция, напълно отделно от тези в България. Всъщност това, което германският представител иска от България, не е разрешение, а участие в събирането на тези евреи от домовете им и транспортиране до транзитните лагери в Лом и Скопие, където става официалното им поемане от германските власти, които извършват депортацията с техен транспорт.

Днес се поставя въпросът могла ли е и трябвало ли е българската държава да откаже участие и да саботира подготвяната от Данекер акция. Безспорно такова действие би било един впечатляващ морален акт, който щеше да влезе със златни букви в българската история. Проблемът е доколко това е било възможно през ранната пролет на 1943 г., в момент когато страната се стреми да осъществи главните си цели – съхраняване на националното обединение, неучастие в активни бойни действия. Освен това противопоставянето на германските планове в този период крие съществен риск чрез германска намеса в страната да се установи крайно пронацистко правителство, както става по-късно в Унгария, което би довело цялото общество до катастрофални последици. Освен това трябва да се има предвид, че в същото време България води тайни преговори със съюзниците за излизане от Оста и за изселване на 60-70 000 евреи под неин контрол към Палестина.

За съжаление политическите обстоятелства в това страшно време са такива, че липсват каквито и да са реални възможности събитията да се развият по някакъв различен начин. Но въпреки трудните условия, със застъпничеството на представители на местните български власти десетки евреи с техните семейства са спасени буквално в последния момент.

Спасяването на българските евреи

В сравнение с македонските и беломорските евреи въпросът за депортацията на евреи от старите предели стои по различен начин. T. Данекер представя своя план като настоява да закръгли бройката на депортираните евреи на 20 000, т.е. към тези около 12 000 от новите земи да бъдат предадени и още около 8 000 от стара България. Планът енергично се подкрепя и от комисаря Ал. Белев. Но както отбелязва германският посланик А. Бекерле, още на първата среща на Данекер с вътрешния министър, проведена на 2 февруари, П. Габровски заявява, че към този момент и въпрос не може да става за депортиране на евреи от старите предели – те са необходими за строежа на пътища и железници. За да бъде категорично ясна българската политическа позиция относно евреите с българско поданство, на 16 февруари премиерът Б. Филов заявява на посланик А. Бекерле: „евреите от София и стара България ще бъдат мобилизирани преди всичко в трудова дейност за българския интерес“. В следващите двадесет дни обаче германските представители упражняват силен натиск и в крайна сметка Министерският съвет гласува решение за изселване до 20 000 евреи от новите земи. Ал. Белев започва трескаво да организира депортацията, като се опитва да я остави в тайна с оглед очакваната негативна обществена реакция. Скоро обаче подготовката за изпращането на евреи извън страната става известна. Началото на спасителната акция започва от Кюстендил. Еврейската общност се обръща към свои видни съграждани и търси тяхната подкрепа. Отзовават се Асен Суйчмезов, Владимир Куртев и Иван Момчилов. Заедно с депутата Петър Михалев заминават за столицата и запознават със ситуацията подпредседателя на Парламента Димитър Пешев. На 9 март делегация от народни представители оглавявана от Д. Пешев има среща с вътрешния министър П. Габровски и го запознава с положението. След като провежда телефонен разговор, вероятно с цар Борис III, вътрешният министър се разпорежда мерките в старите предели да бъдат спрени. Организирани са още протести срещу акцията за депортация. В Пловдив митрополит Кирил категорично се противопоставя на събирането на евреите в едно местно училище и изпраща протестна телеграма до цар Борис. По-късно се противопоставят Св. Синод на Българската православна църква и различни представители на културни, научни и обществени организация. Връх в тази спасителна акция се явява организираната от Д, Пешев подписка на 43 депутати, предимно от парламентарното мнозинство, но и с представители на опозицията.

В събитията, свързани с протестите срещу депортацията на български евреи, правят впечатление две неща. Първо това не е чисто обществена инициатива. В нея се включват представители на официални институции, каквито са парламентът и църквата, и те излагат своето мнение именно като представители на тези институции. Най-важната проява е организирана от подпредседателя на Народното събрание, за което по-късно той трябва да плати и политическата цена за действията си, а именно отстраняването му от този пост. Тук очевидно става дума за конфликт между държавните институции на изпълнителната и законодателната власт, което доказва, че изобщо не може да се говори за изработена и единна държавна позиция по темата за депортацията. Другият факт, който прави впечатление, е твърде бързото отменяне на акцията по подготовка на депортацията. Още на първата среща с парламентарната делегация, преди да са започнали всякакви публични изяви, вътрешният министър отменя предприети от Комисарството действия. Това свидетелства най-малкото за липсата на убеденост в правителствените среди за необходимостта от провеждането на депортацията.

В тази сложна обстановка от изключително значение е ролята на монарха цар Борис III. Като човек, контролиращ основните центрове на властта, несъмнено неговото решение е определящо за крайния изход на събитията. Освен разпореждането му да се спре депортацията, близо месец по-късно след лична среща с Хитлер царят доста ясно ще заявява на германския външен министър Рибентроп, че с изключение само на болшевишко-комунистическите елементи няма да разреши депортация на българските евреи и че те ще бъдат използвани в трудовата повинност за изграждането на инфраструктура. Нещо повече, на тази среща той дори си позволява да заяви пред един антисемит, че българските евреи, които в мнозинството си са сефаради, никога не са играли негативна роля в българската история.

След мартенските събития Ал. Белев продължава да крои планове за депортацията на български евреи, но идеите му не срещат необходимата подкрепа в управляващите кръгове и през есента на 1943 г. той е принуден да подаде оставка като Комисар по еврейските въпроси. Въпреки че започналите през месец май изселвания на евреи от столицата в провинцията се възприемат от много хора като подготовка за бъдеща депортация към лагерите на смъртта, с оглед на декларацията на цар Борис III пред Рибентроп месец и половина по-рано, може да се каже, че те всъщност целят голямата софийска еврейска общност да не привлича вниманието на многобройните германски представители в столицата. Противно на германските искания, те не са концентрирани, а разпръснати на малки групи из страната. Наред с тези мерки продължава масовото използване на еврейските мъже за работа в трудовите групи. Този факт става най-силният аргумент в позицията на управляващите да не депортират българските евреи. Ситуацията не се променя и след смъртта на цар Борис III. След като германците си дават сметка за провала на своя план да депортират българските евреи през септември 1943 г. Т. Данекер е отзован от България.

Транзитът на евреи през България към Палестина

В тези съдбоносни за европейското еврейство години името на България се свързва и с едно друго много важно събитие, позволило на хиляди евреи да намерят спасение от зоната на Холокоста – емиграцията към Палестина. През целия период на Втората световна война България е един от основните коридори за осъществяване на т.нар. Алия Бет (нелегална емиграция). Процесът започва още в дните непосредствено преди избухването на войната, като потоци бягащи от Централна Европа евреи се насочват към българските пристанища Русе, Варна и Бургас, откъдето с български кораби, някои плаващи и под чужд флаг, предприемат рисковано пътуване към бреговете на Палестина. В периода от началото на войната до влизането на България в Тристранния пакт по морския маршрут през акваторията на страната преминават повече от 7 500 евреи. Близо 4 000 са пък тези, които използват железниците и се насочват към Турция, а оттам към Палестина. След присъединяването на България към Пакта условията за транзит на евреи се усложняват. Присъствието на голям брой германски служители, както и установяването на двоен граничен контрол (т.е. и германски контролно-пропусквателен пункт) на българо-турската граница създават множество препятствия и рискове пред емигрантите. Но въпреки строгите изисквания, наложени за издаването на български транзитни визи, включително и да се търси съгласието на германските представители в България, българските консулски служби в Букурещ, Будапеща и на други места, със съгласието на ръководството на МВРИ, издават хиляди транзитни визи, които се превръщат в билет към спасението. За времето от 1941 г. до есента 1944 г. са издадени близо 4 000 транзитни или изходящи български визи.

Друг показателен факт за отношението на българските власти към емиграцията са преговорите между българските и британските власти чрез посредничеството на швейцарското правителство за организиране на изпращането на 4 000 деца евреи, придружени от 500 възрастни за Палестина. В същото време, когато през февруари 1943 г. Т. Данекер подготвя депортацията на македонските и беломорските евреи, българското правителство поема ангажимента да осигури железопътния транспорт и необходимите санитарни условия за превеждането на 4 500 души за Турция. В крайна сметка заради липсата на дискретност от английска страна и забавената реакция от турска страна германските власти разбират за водените преговори и енергично интервенират пред българските власти, които са принудени през юли да се оттеглят от договорката. Все пак по тази схема са прехвърлени около 4 000 души.

Всички тези примери красноречиво показват, че българските институции, в случая Министерство на външните работи, не споделят нацистките идеи за „окончателното решение“.

В хода на цялата 1944 г. се забелязва все по-осезаемо отслабване на натиска над еврейското население в страната. Засилва се транзитът на евреи по море, който се осъществява предимно с български кораби от румънските пристанища. Съвсем се облекчават условията за издаване на български транзитни визи. През август, при правителството на Иван Багрянов, антиеврейските мерки са отменени и Комисарството по еврейските въпроси на практика прекратява дейността си.

По отношение на политиката на България по еврейския въпрос в годините на Втората световна война могат да се направят следните основни изводи:

  • В България се въвежда и прилага антисемитско законодателство. Тази политика е вследствие на въздействието на външния фактор, в случая хитлеристка Германия, която по това време господства в почти цяла Европа и повсеместно налага расистките и антисемитските тези на нацистката идеология. Антисемитски мерки са въведени във всички държави, намиращи се под прекия или косвен контрол на Райха и България не прави изключение в това отношение. Законът за защита на нацията има обаче една съществена разлика от Нюрнбергското законодателство – българските евреи не се лишават от поданство и не се предвижда да бъдат изселвани.
  • Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието е единствено и изцяло германска инициатива. Участието на българските власти е в предварителния етап на тази акция и произтича от определените още през април 1941 г. условия, при които България поема администрирането на тези принадлежащи на Райха територии. Това твърдение се потвърждава и от решенията по процесите „Айхман“, „Бекерле“ и „Фриц фон Хан“, които не вменяват вина на българската държава.
  • Спасяването на българските евреи е смел акт на противопоставяне на германската политика по осъществяването на „окончателното решение“. То е резултат от взаимодействието на представители на държавни институции и обществени организации, отделни групи и личности. Този синхрон в акцията определя трайния характер на отказа на България да изпрати своите евреи в лагерите на смъртта.
  • Почти безпрепятственият транзит, който българската държава осигурява на бягащите от зоната на Холокоста евреи, включително и в най-страшните години – 1942-1944 г., е красноречиво доказателство, че управляващите не споделят крайната антисемитска политика на Третия райх.

Даниел Вачков – Институт за исторически изследвания – БАН
Петър Стоянович – Институт за исторически изследвания – БАН
Румяна Чукова – Институт за исторически изследвания – БАН
Спас Ташев – Институт за изследване на населението и човека – БАН
Веселин Янчев – Исторически факултет, СУ „Св. Климент Охридски“
Светослав Живков – Исторически факултет, СУ „Св. Климент Охридски“
Милко Палангурски – Исторически факултет, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“
Румен Борисов – Държавна агенция „Архиви“
Сивия Авдала – Независимо историческо дружество
Георги Боздуганов – Независимо историческо дружество

Списък на подкрепилите становището (Виж и онлайн-подписка в негова подкрепа)

Наум Кайчев – ИФ, СУ „Св. Кл. Охридски“
Кирил Топалов – СУ „Св. Кл. Охидски“
Димитър Недялков – ВА ‚Г. С. Раковски“
Васил Николов – Българска академия на науките
Борис Стоянов – ИФ, СУ „Св. Кл. Охридски“
Слави Славов – Институт за исторически изследвания – БАН
Пламен Павлов – ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“
Ангел Димитров – Институт за исторически изследвания – БАН
Снежана Димитрова – ЮЗУ „Неофит Рилски“
Константин Голев – Институт за исторически изследвания – БАН
Мариaн Гяурски – историк
Росица Лельова – Институт за исторически изследвания – БАН
Алека Стрезова – Институт за исторически изследвания – БАН
Атанас Ждребев – Институт за исторически изследвания – БАН
Никола Аврейски – Институт за исторически изследвания – БАН
Боряна Голева – Институт за исторически изследвания – БАН
Христо Милков – Институт за исторически изследвания – БАН
Александър Гребенаров – Институт за исторически изследвания – БАН
Ангел Златков – Институт по балканистика с център по тракология – БАН
Александър Златанов – Институт за исторически изследвания – БАН
Димитър Тюлеков – ЮЗУ „Неофит Рилски“ – Благоевград
Георги Мъндев – Българо – Еврейски Научен Институт (БЕНИ)
Николай Цеков – Институт за изследване на населението и човека – БАН
Любка Танчева – Институт по невробиология – БАН
Станислав Станев – адвокат, доктор по международно право. 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Related Post

Одобрени от МОН са синодалните учебници по „Религия – Християнство-Православие“ за VIII, IX и XI класОдобрени от МОН са синодалните учебници по „Религия – Християнство-Православие“ за VIII, IX и XI клас

Източник: bg-patriarshia.bg На 25 юли 2022 г., в Министерството на образованието и науката се състоя връчването на официалните заповеди, с които се одобряват синодалните учебници по „Религия – Християнство-Православие“ за

Светила на Православието през ХIX – XX в. – Св. Гавриил (Ургебадзе)(1929 – 1995), Живот и АкатистСветила на Православието през ХIX – XX в. – Св. Гавриил (Ургебадзе)(1929 – 1995), Живот и Акатист

На 2-ри ноември и на 22 февруари (изваждане на мощите) се празнува паметта на св. Гавриил (Ургебадзе) (1929 – 1995) един от големите подвижници и изповедници на Православието през XX

Митрополит Теодосий (Снигирьов): Световната общност застава в защита на Украинската православна Църква (УПЦ)Митрополит Теодосий (Снигирьов): Световната общност застава в защита на Украинската православна Църква (УПЦ)

Източник: Glasove.com … От пролетта на 2023 г. все-повече представители на поместни православни църкви осъждат гоненията и репресиите, на които е подложена Украинската православна Църква (УПЦ) от страна на властите