Битката при Клокотница в контекста на православните традиции от XIII – XIV в.

На 9 март 1230 г., в деня на светите 40 Севастийски мъченици, цар Иван Асен II (1218 – 1241) разбива армията на епирския деспот Теодор Комнин (1215 – 1230) и извършва една от най-запомнящите се прояви на милост в българската, а и в европейската история. Обикновените войници от пленената армия на Теодор Комнин (сред които вероятно е имало и българи) са освободени, а вестта за проявеното човеколюбие изправарва българските войски и навсякъде отваря вратите на крепостите от Теодоровите владения пред тях. Така само с една-единствена голяма победа Българското царство удвоява териториите си, става първа сила на Балканския полуостров и обединява люлката на българската народност – земите на Тракия, Мизия и Македония – под скиптъра на българския цар. Благодарният български цар издига храм в чест на Светите 40 мъченици в Търново, в чиито ден за богослужебна прослава постига бляскавата си победа.

Нарасналото влияние, възможности и самочувствие на българския владетел му позволява да осъществи впоследствие и признато от всички останали патриаршии възстановяване на патриаршеския статут на българската Църква (1235 г.). По този начин Втората българска държава осъществява пълна държавническо-духовна приемственост спрямо традициите, унаследени от Първото българско царство.

Сред резултатите от победата на цар Иван Асен II и особено на решението му да освободи пленените войници на Тедор Комнин е утвърждаването на особена човеколюбива традиция във военните действия мужду единоверните православни народи на Балканския полуостров. За тази традиция разказват византийските хронисти Никифор Григора, Йоан Кантакузин и Георги Пахимер, според които в сраженията между православни народи победените воини не се поробват или избиват, а се освобождават. Теоретично стремеж към подобна политика и поведение може да се проследи още в писмата на св. патриарх Николай Мистик (901 – 907; 912 – 925) до цар Симеон Велики (893 – 927) от първата четвърт на X в., но нейното утвържданане като съществуваща реална практика е засвидетелствано едва в края на XIII – началото на XIV в. от посочените хронисти и се корени в проявеното на дело човеколюбие от страна на цар Иван Асен II през 1230 г.

Поради големите заслуги за цар Иван Асен II, към които можем да добавим и човеколюбивия му пример, прерастнал в традиция, в Бориловия синодик неслучайно се казва: „Великият и благочестив цар Асен, син на стария цар Асен, който питаеше голяма любов към Бога, прослави и просвети българското царство понече от всички останали български царе преди него, като създаде манастири и украси със злато и бисер и скъпоценни камъни всички свети и божествени църкви, и ги дали с много дарове, и им обяви пълна свобода. А всички свещенически чинове – архиереи, иереи и дякони почете с големи почести. И с голямо желание се зае да възстанови Патриаршията на българското царство. … И затуй вписахме това в този синодик, за сведение на слушателите и в памет на българския род. А на този Йоан Асен великия и благочестив цар на всички българи, вечна му памет.“

Георги Канев, Битката при Клокотница в контекста на православните традиции от XIII – XIV в. – Известия на НВИМ, т. XVII, 2020, с. 76 – 86.

Прегледът на проповедническо-катехизаторската, богослужебната и правовата литература от периода на втората половина на IX и първата половина на X в. разкрива целенасочен стремеж за християнизиране на новопокръстваното българско общество и подготвянето на необходимата за това книжовна продукция[1]. Спрямо Българското ханство обаче покръстването, наред с всички преобразования, които довежда след себе си, провокира и ново осмисляне на отношенията между българи и византийци[2]. В културно отношение българите задават модел, който става характерен за т. нар. Византийска общност и тясно свързаното с нея Православно славянство (Slavia Orthodoxa)[3]. Именно в областта на православната духовна, а и материална култура народите от сферата на двете упоменати групи постигат забележително единство[4].

Покръстването и създаденото от него духовно родство дава своето отражение и във връзка с военните стълкновения между българи и ромеи[5].  Много показателни за това са християнските аргументи на патриарх Николай Мистик в многобройните му писма до цар Симеон, с които се опитва да го склонни към мир и прекратяване на военните кампании. Такива аргументи не липсват и в писмата на император Роман Лакапин отново до цар Симеон, чиято цел е същата като на патриарх Николай.[6] Особено много бил огорчен патриархът, че се налагало да се стига до размяна на пленници вместо тяхното незабавно освобождаване[7]. Красноречиво свидетелство за новото, породено от християнството в отношенията между българи и византийци след покръстването е Словото за мира с българите, произнесено през 927 г. по време на брачните тържества на Св. цар Петър с византийската принцеса Мария, която в чест на мира приема името Ирина[8].

            На практика военните действия между българи и византийци не престанали след покръстването. След половинвековна напрегната война през 1018 – 1019 г. се стига до пълното покоряване на българското царство от империята[9]. Периодът на обща политическа власт над българи и ромеи през XI – XII в. довежда до допълнително духовно сближаване. Като примери могат да се изброят редица обстоятелства: български и ромейски владетели се редуват заедно на общ трон в изключителния български средновековен паметник от средата на XI в. – т. нар. Български апокрифен летопис; най-прочутият български светец и днешен небесен покровител – Св. Йоан Рилски – е прославен чрез перото на видния византиец и управител на Средец – Йоан Скилица; славянските просветители и техните първи ученици, почитани по българските земи, обогатяват православния календар на Византийската империя; между българи и византийци и през скрипториите и на руските княжества се създава общ духовен фронт против латиноезичния Запад, отделен от Източното Православие след схизмата от 1054 г. и др[10].

            След възстановяването на българска средновековна държава и въпреки политическите противоборства чувството на духовната общност продължава да дава плодове. Много ярък израз намира то в богослужението, което се движи в посока на унификация, която бележи връх след средата на XIV в., и в духовния подвиг на Исихазма, възприет в ареала на цялата Византийската общност[11]. Интересен принос на българското царство през XIII – XIV в. към православното Предание е ролята му в прославата на някои местно почитани светии във византийските владения на Балканите. Включването на тези светци в общоправославния календар е ускорено от пренасянето на мощите им в българската столица по време на успешните походи на българските владетели. Такива са Св. Иларион Мъгленски, Св. Филотея Темнишка и Св. Петка Епиватска. Общоправославната почит към тези Божи угодници се ускорява и утвърждава именно от момента на превръщането им в закрилници на столицата на българските царе – Търново[12]. Трябва да се има предвид и обстоятелството, че типичен акцент, по който в историко-апокалиптични съчинения се разкрива противоборството между българи и византийци е по линия на това кой народ е по-благочестив и предан на Христовата вяра и чие средище е център на Православието. Добър пример за това са „Солунска легенда”, „Пандехово пророческо сказание”, „От светите [книги] видение на пророк Даниил”, „Видение на пророк Исай за последните времена”, „Сказание за Сибила” или „Разумник-указ”. Част от посочените съчинения са открити в т. нар. Драголов сборник от края на XIII в. Характерно за сборника е, че се приема от изследователите като пример за сборник, употребяван от свещениците в тяхната ежедневна проповедническа дейност на енорийско ниво. Това означава, че представите в посочените апокрифни сказания са имали широко разпространение сред обикновените българи[13].

            В областта на военното дело през XIII – XIV в. общата вяра също дава плодове. Ценни свидетелства за това дават византийските хронисти Никифор Григора, Йоан Кантакузин и Георги Пахимер. Никифор Григора представя влиянието на общата православна вяра върху воюващите така: „Този закон съществува, предаван винаги без промяна на потомците, не само у византийците и тесалийците, но и у илирите, трибалите и българите поради общността на вярата им, а именно да лишават неприятеля само от имущество, но да не го поробват и да не убиват никого извън сражението[14]. Йоан Кантакузин разказва, че по време на успешен поход на  Андроник III Палеолог в българските предели по времето на цар Георги II Тертер (1322 – 1323) императорът „не взе никакъв пленник (понеже имало обичай у мизи и византийци при нападения да не се поробват едни други), а награби добитък и много друга плячка.[15]. Георги Пахимер, след като разказва за поражението на византийците при р. Скафида през 1304 г., посочва, че българите „имаха обичай да освобождават невредими пленените с изключение на знатните и големите, така че се случваше да пострадат само тези, които се противопоставяха в сражението[16].

Златна българска монета от времето на цар Иван Асен II – обратна страна с изображение на св. великомъченик Димитър, който коронясва българския владетел

            За съжаление, посочената човеколюбива проява не се прилага абсолютно винаги, както показват изворите. Огорчението на патриарх Николай Мистик от решението на цар Симеон да не освобождава пленниците ни насочва към корените на традицията, която още с появата си е поставена под въпрос, поради практически съображения. Контрастират спрямо тази нагласа и жестоките прояви на император Василий II и цар Калоян, станали причина за появата на прозвищата им съответно „българоубиец” и „ромеоубиец”[17]. Георги Пахимер, в продължението на своя разказ за поражението на византийците при р. Скафида, посочва, че въпреки посочената традиция българите в настъплението си към Адрианопол „грабеха и не се поколебаха да избият мнозина[18]. Съвсем не спазва тази традиция българският въстанически вожд Ивайло – по негова заповед пленниците се избиват веднага. Жестокостта на Ивайло става пословична и според Георги Пахимер влияе върху морала на византийските войници[19].

            Въпреки всичко обаче традицията православните българи и ромеи да не се поробват едни други при сражения е факт, който е имал своето значение и влияние, както посочват споменатите по-горе трима хронисти. Именно на българите е достояние една от най-ярките прояви на тази традиция – решението на цар Иван Асен II (1218 – 1241) да освободи всички пленени войници на разгромения при Клокотница (9 март 1230 г.) епирски владетел, Теодор Комнин (1215 – 1230).[20] Основен и най-подробен извор за събитията е Георги Акрополит, неговото съчинение ползват Теодор Скутариот и монах Ефрем. Важни сведения за резултата от сблъсъка между епирския владетел и българите предлагат също Търновският надпис на цар Иван Асен II и Св. патриарх Евтимий Търновски – най-вече житието на Св. Петка Параскева. За битката съвсем накратко споменават още редица източници, а споменът за нея бива съхранен и в народните предания[21]. За самото сражение изворите са изключително пестеливи, Георги Акрополит разказва: „Теодор бил решително победен от българите и скитите (куманите, бел авт.). Бил пленен от враговете той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните и всичките им вещи станали плячка на българите.[22]. Относно отношението на цар Иван Асен към пленените Георги Акрополит продължава: „Иван Асен се отнесъл към плененото множество човеколюбиво, освободил повечето от войниците, а най-вече по-простите и сбирщината и ги отпратил по селата и по градовете им. С това той проявявал може би човеколюбие, а може би търсел да извлече и полза. Защото искал да бъде техен господар, като премахне ромейската власт. В това той успял, защото, когато потеглил срещу тях, всички му се подчинявали без кръвопролития.“[23].

Същия случай Теодор Скутариот предава така: „А Асен бил разположен твърде човеколюбиво по отношение на войската. Той освободил повечето от войниците, най-вече от незнатните, и ги отпратил по селата и градовете им. Но като вършел това, той имал известна полза за себе си. Защото той искал да ги откъсне от ромейската власт и да ги владее, в което сполучил. Защото, когато настъпил срещу тях, всички му се подчинявали.”[24].

Монахът Ефрем, в своята стихотворна хроника, която завършил ок. 1313 г., предава събитието така: „Асен приел Теодор чак при себе си и почит му отдал, и уважение, и пуснал всичките военнопленници – свободно те си тръгнали, но с двоен страх, смутени от това човеколюбие. Асен го сторил заради изгодата: по-късно след това освобождение с войска излязъл срещу градовете им и ги превзел без бой и без усилие …[25].

            Най-напред прави впечатление, че автор като Св. патриарх Евтимий премълчава и не допълва чуждите източници относно традиция православните българи и ромеи да не се поробват по време на война. Св. Евтимий се спира подробно на голямото териториално разширение на българското царство и не разказва за освобождаването на пленените войници. Българският патриарх допуска и някои фактологически неточности във връзка с битката при Клокотница и действащите лица – в житието на Св. Иларион Мъгленски той смесва цар Калоян и цар Иван Асен II, а в житието на Св. Петка Параскева представя като противници на цар Иван Асен II латините в Константинопол. Причините за тези грешки на иначе добре осведомения български църковен глава не са напълно ясни и остават в сферата на предположенията[26]. От значение обаче е, че той не споменава традицията, за която свидетелстват Никифор Григора, Йоан Кантакузин и Георги Пахимер. Това обстоятелство не обезсилва написаното от тримата споменати хронисти и по-скоро насочва към прецизен поглед върху творчеството на Св. Евтимий и сложната политическа и религиозна атмосфера от втората половина на XIV в., когато това творчество е създавано.

Търновският надпис на Иван Асен II, който разказва за победата на българите при Клокотница

На второ място трябва да се отбележи, че нито един от останалите извори не се позовава на православна традиция за освобождаване на пленници във войните между българи и византийци.[27] Георги Акрополит († 1282), който е най-ранният от авторите, е всъщност съвременник на Теодор Скутариот (втора половина на XIII в.), а монахът Ефрем живее в края на XIII и началото на XIV в. През този период, както се вижда от сведенията на Никифор Григора, Йоан Кантакузин и Георги Пахимер, традицията българи и ромеи да не се поробват като едноверци е вече утвърдена. Георги Акрополит обаче и следващите неговата хроника двама други автори обръщат внимание единствено на прагматичността в постъпката на цар Иван Асен. Вероятно това е продиктувано от впечатляващите последствия – в кратък срок българският скиптър се разпростира над Източна Тракия, Родопската област, Беломорието, Македония, Арбанашката земя, (дн. Албания), Епир и Тесалия. Двойното териториално разширение на българското царство не среща особена съпротива, което се обяснява именно с поведението на цар Иван Асен към пленените.[28] Необходимо е да се отбележи, че суровият цар Калоян, който екзекутира пленници и наказва жестоко всички, които му противостоят, е принуден да води тежки и продължителни кампании в периода 1205 – 1207 г. и не успява да се похвали с успехите на своя братов син.

            Историческите извори, от друга страна, свидетелстват и за набожното поведение на цар Иван Асен II – владетелят почита и се вслушва в съветите на прочутия български монах и отшелник и бъдещ търновски патриарх – Св. Йоаким I; приписва победата си на застъпничеството на светите 40 мъченици, в чиито празничен ден е спечелена битката, и издига храм в тяхна чест; обдарява православни манастири; напълно скъсва номиналната уния с Папството и постига признание на патриаршеския статут на българската църква, и е склонен да приема дадени събития като Божие наказание за своето поведение[29]. Можем да заключим, че поведението на цар Иван Асен II към пленените войници, в което се съчетават вяра и прагматизъм, църковно Предание и дипломатичност, утвърждава традицията, която по-късно описват хронистите Никифор Григора, Йоан Кантакузин и Георги Пахимер, и превръщат победата при Клокотница в един от най-бляскавите успехи на българското оръжие.


[1] Канев, Г. Бележки върху състоянието на Църковното Предание в България през втората половина на X в. – под печат в сборник от Български исторически четениа 2017; Гюзелев, В. Приобщаване на българите към християнството: хан Борис-Михаил, Покръстителят, В: История на България в три тома, т. I, Божилов, Ив., В. Гюзелев, История на средновековна България VII – XIV в., С., 1999 (2006), с. 169 и сл.

[2] Дългогодишен изследовател на взаимните представи сред българските изследователи е Петър Ангелов – Ангелов, П. България и българите в представите на византийците (VII – XIV в.), С., 1999 (2011); Същият, Чуждите народи в представите на средновековния българин, С., 2013; Същият, Средновековна България и нейните съседи. Дипломация и взаимни представи, С., 2017. Срв. и Николов А. Политическата мисъл в ранносредновековна България (средата на IX – края на X в.), С., 2006.

[3] Пикио, Р. „Православно славянство” и „римско славянство” (Литературно-историографски въпроси), В: Православното славянство и старобългарската книжовна традиция, С, 1993, с. 35 – 136; Оболенски, Д. Византийската общност. Източна Европа 500 – 1453, С., 2001.

[4] Оболенски, Д. Византийската общност, с. 390 и сл.

[5] Ангелов, П. България и българите…, с. 81 и сл.; Същият, Чуждите народи…, с. 33 и сл; Николов А. Политическата мисъл …, с. 44 и сл. Предполага се, че именно около времето на сключването на договора между хан Борис и император Михаил III се ражда и бъдещият цар Симеон, поради което патриарх Николай Мистик го нарича в едно свое писмо „син на мира” – Гръцки извори за българската история (ГИБИ), т. IV, С., 1961, с. 283, срв. и с. 289; Гюзелев, В. Покръстване и християнизация на българите. Извороведческо изследване с приложение, С., 2006, с. 25. В своите въпроси до папа Николай I Св. княз Борис-Михаил специално се допитва за сключването и пазенето на мир с християнски и нехристянски народи – въпроси 80, 81, 82 – Латински извори за българската история (ЛИБИ), т. II, С., 1960, с. 113 – 115.

[6] Примерите от писмата на патриарх Николай Мистик до цар Симеон са много, срв. например – ГИБИ, IV, 192, 193, 203, 205, 206, 208, 213, 214 – 215, 219 – 221, 237, 241, 242, 243, 244, 248, 249, 255 – 256, 259, 260 – 261, 264, 266, 271 – 272, 272 – 273, 282 – 283, 288, 289, 296, 297; за писмата от Роман Лакапин – пак там, 298 – 314. Показателен от Лакапиновите писма е например следният пасаж: „Кой здравомислещ човек ще захване да укорява врага и при това неверника, който се ръководи по други закони и обичаи? По кое свето писание ще ги наставяме? От кои пророци ще им привеждаме укорни думи? Въз основа на какви закони или съглашения ние ще ги порицаваме като престъпници, когато те винаги са враждебно настроени против нас? … Не е справедливо да укоряваме тях, а по-скоро тебе, нашия духовен брат, който е свързано с нас и по вяра, ръководи се по един и същ закон, наставляван е от едно и също Писание и привидно се придържа към клетвени съглашения, по които се определя и вярата в Бога.” –  с. 306. Срв. подробно за християнската аргументация в средновековната българска дипломация у Ангелов, П. Средновековната българска дипломация, С., 2004, 127 – 150 (2011).

[7] ГИБИ, т. IV, с. 256. Според податки от писмата на Лъв Хиросфакт преди цар Симеон пленниците без условия са освобождавали Св. княз Борис-Михаил или император Лъв VI. Лъв Хиросфакт пише до цар Симеон: „… движейки писалката предсказваме, че ти ще изпратиш ромейските пленници и по никакъв начин няма да ги задържиш, но ще ги предадеш, и то не срещу дарове и откупи. И това ти ще сториш по подражание на твоя пребожествен отец.” ГИБИ, т. IV, с. 176 и бел. 4(пак там).

[8] ГИБИ, т. V, С., 1964, с. 83 – 101; Николов А. Политическата мисъл…, с. 237 – 238)

[9] Срв. Божилов, Ив. История на средновековна България, т. II Християнска България, С., 2017, с. 159 и сл.; Същият, Византийският свят, С., 2008, с. 389 и сл. За България по времето на цар Самуил и покоряването на държавата от Византийската империя е събрана до днес обемна литература – срв. Павлов, Пл. Залезът на Първото българско царство, С., 1999; Пириватрич, С. Самуиловата държава. Обхват и характер, С., 2000; Николов, Г. Н. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България, С., 2005, с. 123 и сл.; Съботинов, А. България при цар Самуил и неговите наследници (971 – 1018), т. 1, С., 2008; Тъпкова – Заимова, В. „Българи родом…“ Комитопулите, цар Самуил и неговите потомци  според историческите извори  и историографската традиция, С., 2014. Годините около честванията по повод 1000 г. от смъртта на цар Самуил са наситени с научни и популярни публикации относно неговия живот и войната с Василий II Българоубиец – срв. например Павлов, Пл. Векът на цар Самуил, С., 2014; Николов. Г. Н., Българският цар Самуил, С., 2014; Николов, Г. Н., Цар Самуил, С., 2016,  Гюзелев, В. Бележки върху историята на България по времето на комитопулите, царете Роман – Симеон и Самуил и техните наследници (971 – 1018), 18 – 44, В: Сб. Хиляда години от битката при Беласица и от смъртта на цар Самуил (1014 – 2014), С., 2015.

[10] Канев. Г. Прояви на духовно родство между българи и византийци през ХІ–ХІІ в. – под печат в ел. списание „Алманах – списание за хуманитарни науки” и посочената там литература; Николов, А. Между Рим и Константинопол. Из антикатолическата литература в България и славянския православен свят (XI – XVII в.), С., 2016, с.  7 – 22.

[11] Милтенова, А., М. Йовчева, Литературата през XIII век. Обща характеристика. Традиции и иновации. Тенденция към документалност, В: История на българската средновековна литература (съст. А. Милтенова), С. 2008, с. 435 – 442; Йовчева, М., Л. Тасева, Атонска книжовна реформа, В: Пак там, с. 510 – 519; Ангушева, А. Изихазъм и исихастка реформа, В: Пак там, с. 519 – 521; Майендорф, Й. Византия след Византия. Победата на исихастите във Византия: идеологически и политически последствия, В: Майендоф, Й. Византийската църква. Между небето и земята, С., 2007, с. 267 – 308; Христов, Ив. Византийското богословие през XIV в., С., 2016.

[12] Канев, Г. Мястото на средновековна България в прославлението на Св. Иларион Мъгленски, В: Сб. Български исторически четения 2016. Богатството на българското християнство, Булга Медиа, С., 2017, с. 93 – 97; Същото В: Алманах. Списание за хуманитарни науки, бр. 5, год. II, 2016, с. 38 – 41;  (https://drive.google.com/file/d/0BwqudELYWq-Lb2o4OVZDMjJIZG8/view   –  посетен: 27.03.2018).

[13] Каймакамова, М. Власт и история в средновековна България VII – XIV в., С., 2011, с. 231 и сл.; Милтенова, А. Сборници със смесено съдържание през XIII в., В: История на българската средновековна литература, с. 480 – 482. За особеностите на апокрифите срв. Наумов, А. Апокрифите в системата на старата славянска литература, В: Старобългаристика, IV, 2, 1980, 71 – 74; Минчев, Г. Слово и обред. Тълкуванията на литургията в контекста на други културно близки текстове на славянското Средновековие, С., 2011, с. 22 – 27.

[14] ГИБИ, т. XI, С., 1983, с. 135.

[15] ГИБИ т. X, С., 1980, с. 223.

[16]  Пак там, с. 205.

[17] Ангелов, П. България и българите… с. 234 – 241; Moutafov, E. Basil II: A Bulgar-Slayer or a True-born Bulgarian?… В: Сб. Европейският Югоизток през втората половина на X – началото на XI в. История и кулутра. Международна конференция. София 6 – 8 октомври 2014 г. (съст. В. Гюзелев, Г. Николов), С., 2015, с. 568 – 577; Nikolov, A. On Basil II’s cognomen „The Bulgar-Slayer”, В: Пак там, с. 578 – 584;

[18] ГИБИ, т. X, с. 205.

[19] Пак там, с.179, с. 181

[20] За битката при Клокотница и събитията около нея – Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. 3, Второ българско царство. България при Асеневци (1187 -1280), Второ фототипно издание, С., 1994, 323 – 353; Цанкова – Петкова, Г. България при Асеневци, С., 1978, с. 112 – 117; Данчева – Василева, А. България и Латинската империя (1204 – 1261), С., 1985, с. 128 – 138; Ангелов, Д., Б. Чолпанов, Българска военна история през Средновековието (X – XV в.), С., 1994, с. 134 – 138; Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография. Второ фототипно издание, С. 1994, с. 78 – 81; Същият, История на средновековна България, т. II, 348 и сл.

[21] Обзор на изворите у Гюзелев, В. Битката при Клокотница (9  март 1230 г.) в средновековния историко-литературен спомен и в народното предание, В: Старобългаристика, XXXV, 4, 2011, с. 41 – 54.

[22] ГИБИ, т. VIII, С., 1972, с. 161. За сведенията на Теодор Скутариот и монах Ефрем срв съответно пак там, с. 269 – 270 и Гюзелев, В. Самият Търновград ще разтръби победите. Средновековни поети за България, С., 1981, с. 80 – 81.

[23]ГИБИ т. VIII, с. 161 – 162.

[24] Пак там, с. 270.

[25] Гюзелев, В. Самият Търновград…, с. 81.

[26] Стара българска литература (СБЛ), т. IV  Житиеписни творби (съст. и ред. Кл. Иванова ), С., 1986, т. IV, с. 107, 197 – 198; и срв. Гюзелев, В. Битката при Клокотница… с. 49 – 50.

[27] Петър Ангелов без колебание поставя поведението на цар Иван Асен в коловоза на очертаната от Никифор Григора, Йоан Кантакузин и Георги Пахимер традиция единоверци православни християни да не се поробват –  Ангелов, П. България и българите…, с.106 – 107; Същият,  Средновековната българска дипломация, с. 147 – 148.

[28] Срв. за спомена, който оставя след себе си цар Иван Асен II – Ангелов, П. България и българите…, с,242 – 246.

[29] СБЛ, т.  IV, с. 87 – 88; Петров, П., В. Гюзелев, Христоматия по история на България, т. 2, С., 1978, с. 97 – 98; Николова, Б. Монашество, манастири и манастирски живот в средновековна България, т. I Манастирите, С., 2010, с. 462 – 463, 472 – 473; Даскалова, А., М. Райкова, Грамоти на българските царе, С., 2005, с. 7 – 8, 29; Гюзелев, В. Българското царство и Никейската империя срещу латино-католическия Константинопол (1204 – 1261), В: Гюзелев, В. Папството и българите през Средновековието, Пловдив, 2009, с. 178 – 197; ГИБИ, т. VIII, с. 167.

….

Свързани публикации:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Related Post

„Отвъд тези хоризонти“ – книга на православния свещеник и професор от САЩ Джон Брек„Отвъд тези хоризонти“ – книга на православния свещеник и професор от САЩ Джон Брек

Източник: pravoslavie.bg … Издателство „Омофор“ има удоволствието да представи на вниманието на читателите книгата „Отвъд тези хоризонти. Квантовата теория и християнската вяра“ на отец Джон Брек. „Създадени сме по Негов образ и подобие само

Предстои конференция: „150 години безсмъртие: Васил Левски, революцията и бъдещият свят“Предстои конференция: „150 години безсмъртие: Васил Левски, революцията и бъдещият свят“

Източник: Научна конференция „150 години безсмъртие: Васил Левски, революцията и бъдещият свят“ | Facebook Софийският университет „Свети Климент Охридски“ и Българската академия на науките имат удоволствието да Ви поканят на

Житие и Акатист на св. Баташки мъченици († 1876 г.) (Събор на светите Баташки мъченици)Житие и Акатист на св. Баташки мъченици († 1876 г.) (Събор на светите Баташки мъченици)

На 17 май Българската православна Църква празнува паметта светите Баташки мъченици († 1876) – Събор на светите Баташки мъченици. Всемилостивият, но и всеправеден Бог, Който промишлява както за царства и