Автор: Велиана Христова
На 6 март (понеделник) от 18 ч. в Руския културно-информационен център ще се състои премиерата на една интересна току-що пусната от печат книга – „Тук се създава народът на бъдещето. Руски спомени за българите и България – края на XIX – началото на XX век“, издателство „Синева“ на Христо Георгиев.
Сборникът е посветен на 145-та годишнина от Руско-турската война 1877-1878 г., завършила с подписването на Сан Стефанския договор и с Освобождението на България от османско иго, което ни връща на картата на света след 500 години небитие. Книгата съдържа анализи от руски и български историци и автентични, непознати за българските читатели, спомени от руски писатели, военни, журналисти, пътешественици, участвали в тогавашните събития, в придвижването на руските войски в България, в чутовните битки при Плевен и Шипка, в радостното посрещане на освободителите с цветя за благодарност и с хоругви из цялата страна, в първите години на изграждане на страната ни. Отговорен редактор на сборника е проф. Румяна Михнева, тя ще участва в представянето на книгата, заедно с двама от руските съставители – доц. д-р Никита Гусев и проф. Руслан Гагкуев.
Свидетелствата в сборника са поредното доказателство за онова, което се е случвало реално в онези паметни години. Да, Европа се надига срещу Портата заради случващото се в Сърбия, Черна гора, Румъния, България, но именно зверствата над поробеното християнско население в България са предизвикали цялото руско общество да подкрепи войната, обявена под този натиск от император Александър ІІ, който не я е желаел. Факт е, че първите съобщения и информации за кланетата след Априлското въстание излизат не в Европа, а в руския печат в Санкт Петербург още на 6 и 7 май 1876 г., интелигенцията и обикновените хора в цяла Русия събират помощи и пари не за сърби и румънци, а за страдащите българи! Обяснимо е защо именно Русия сключва с Османската империя предварителния Сан Стефански договор, дал нов живот на България.
В последните години шумна група платени грантаджии у нас са се вживели в русофобията като във второ „аз“, стигайки дори дотам да винят Русия за Берлинския конгрес 1878 г., който ревизира Сан Стефано, орязва територията на България и отваря черни рани за десетилетия напред и до днес. Какво от това, че десетки архивни документи свидетелстват, че ако при ратифицирането в Берлин Сан Стефанския договор е променен, това се дължи на упоритата намеса на Великобритания и Австро-Унгария, които не искат да допуснат прекалено голямо влияние на Русия на Балканите. Но в първите месеци след войната руските войски и дейци присъстват в България по силата именно на международния договор от Берлин, и то с единствена цел – да помогнат за формирането на новите държавни институции на поробената в течение на пет века страна.
Българските вестници през целия ХХ век до 1944 г. (издадени са дори във факсимилна книга), в съобщения и статии пишат как всяка година на 3 март цар Борис ІІІ, Богдан Филов и цялата българска власт, сателитна на Хитлер, предвождат народа и останалите живи опълченци в шествие до паметника на Царя Освободител и коленчат там в знак на благодарност към руските освободители. А през 1942 г., насред Втората световна, редом с Филов отдава чест пред паметника на Александър ІІ и… нацисткият адмирал Карлгеорг Шустер, отговарящ за морските битки на Хитлер в Югоизточна Европа срещу Русия!
„Победоносната освободителна война, водена от руските войски, начело с незабравимия благороден рицар Цар-Освободителя, бляскаво увенча тоя поглед на българина към свобода и народно добруване. Тая война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие без друг пример в историята на народите.“
Чии са тези думи? Някой москал и путинист? Не, това са думи на цар Борис ІІІ при откриването на паметника на Шипка през август 1934 г. А днес? Днес за срамотия руският посланик Елеонора Митрофанова обикаля отделно от държавниците ни паметните места на нашето Освобождение, за да избегне агресивните агитки и медии, истерясали по „евро-атлантическите“ ценности. Ако почти век и половина българите искрено благодарят на Русия за възкръсването си като държава, днес трябва да й искаме прошка…
А за да надникнем в духа на спомените в новата книга, ето само един откъс от нея:
Фьодор Михайлович Достоевски: Оттатък е Европа, лесно е да се каже Европа! А Русия, какво е това Русия? И да се реши на такава стъпка?“.
[…] Но народът вярваше, че е готов за нова, обновяваща и велика стъпка. Самият народ се надигна на война, с царя начело. Когато се чу царското слово, народът се стече към църквите. И така е по цялата руска земя. Когато четяха царския манифест, хората се кръстеха и всички си честитяха войната. Видяхме го с очите си, чухме го и всичко това се случваше дори тук, в Санкт Петербург. И отново започнаха същото, същите неща, както и миналата година: селяните по места жертват кой колкото може пари, каруци и изведнъж тези хиляди хора, като един, възкликнаха: „Какви пари, какви каруци, всички ще отидем да се бием!“. Тук, в Санкт Петербург, има хора, които даряват за ранените и болни воини, дават по няколко хиляди и отказват да запишат имената им. Такива случаи има много, ще има десетки хиляди такива случаи, с тях няма да удивиш никого. Те означават само, че целият народ се е надигнал в името на истината, за свято дело, че целият народ се е вдигнал и поел на война. Те, умниците, и тези факти ще отричат, както и миналогодишните. Умниците все още, както и съвсем доскоро, продължават да се надсмиват над народа, макар гласовете им забележимо да поутихнаха. Защо се надсмиват, откъде толкова самоувереност? […] Наближават те страшния крах и когато този крах ги застигне, ще се втурнат да говорят друго, но всички ще разберат, че те произнасят чужди думи под чужда диктовка, ще се отвърнат от тях и ще насочат упованието си натам, където е царят ведно с народа си. […] И отново младежта ще заплюе семейство и дом и ще изостави родителите си, повтарящи наизустени, празни и изтъркани, отегчителни за всички думи за европейско величие, за задължението да бъдем възможно най-безлични. […]
Но Бог ни спаси, изпращайки им слепота, повярваха твърде много в гибелта и незначителността на Русия и най-важното ‒ не видяха. Не видяха те целия руски народ като жива сила, не видяха колосалния факт ‒ единението на царя и неговия народ! Само това да не бяха видели! Освен това не можеха изобщо да разберат и повярват, че нашият цар действително е миролюбив и наистина страда за пролятата човешката кръв. Те смятаха, че всичко това е просто наша „политика“. Те дори и сега не виждат ‒ крещят, че при нас изведнъж, след царския манифест, се е появил „патриотизъм“. Нима това е патриотизъм, нима с това единение на царя и хората за велика кауза се изчерпва патриотизмът? Именно в това е главната ни сила ‒ те изобщо не разбират Русия, не разбират нищо от Русия! Те не знаят, че нищо на света не може да ни победи, че можем, навярно, да губим битки, но въпреки всичко ще останем непобедими именно поради единството на нашия народен дух и народностно съзнание.
Преводът е по текст от първото издание (Достоевский Ф.М. Полное собрание сочинений. СПб., 1888. Т. 11: Дневник писателя за 1877 г. С. 105–111)
Източник: Glasove.com
