Източник: arhangel.bg
Новата книга на издателство „Омофор” е „Духовни беседи”, I том на св. Софроний Атонски. Преподобният Софроний е един от най-известните и четени писатели-аскети от миналото столетие. Роден е в Русия през 1896 г. Приема монашество на Света гора Атон, където осем години е под духовното ръководство на свети Силуан Атонски. По-късно основава манастира „Св. Йоан Кръстител” в Есекс, Великобритания. Паметта му се чества на 11 юли.
Изданието включва беседите на стареца Софроний, изнасяни от 1989 до 1993 г. пред братството и поклонници на манастира „Св. Йоан Кръстител”. Те отразяват духовния опит, който е придобил за повече от половин век монашески подвиг и който се стреми да предаде на своите по-млади събратя монаси. Изданието излиза под редакцията на доц. д-р Мариян Стоядинов, превод от руски език – Мила Игнатова.
Прилагаме откъс от книгата:
От етика към онтология
(…) Много пъти вече говорихме за това, че започваме пътуването си с една малка крачка покаяние. А краят на този път, според нашето разбиране е обожението на човека. Мнозина боязливи хора се притесняват и срамуват, когато дръзваме да говорим за такива неща. Но само ако знаеха с какъв страх е изпълнена душата ни, да не сгрешим с някоя дума относно най-святото от всички и от всичко – Любовта на Отца!
Как да подходим към тази тема? Ще оставим някои детайли и ще говорим за най-същественото.
Начало на Христовата проповед е думата „покайте се” (Мат. 4:17). Когато разглеждаме тази дума, то както и в други думи на Христос, откриваме, бих казал, много „равнища”. (Все още трябва да търсим език за всичко това.) И така, ще посоча две равнища на покаянието: едното е в пределите на етиката, а на другото равнище става дума вече не за етически неща, а за самата вечност, т.е. за Бога. Първото засяга равнището на човешкия творчески разум, и на него човек не може да проумее как е възможно да се различават два вида покаяние.
Първото бих определил като „етически акт”, а другото е преход от една орбита на друга – тази на вечността. Сега няма да се опитваме да обясним дали е възможно преминаването от временното към вечното, или от етическото към онтологическото.
Пример за дълбок и красив акт на покаяние можем да видим у евангелския юноша, който жадувал божествената вечност, затова попитал Христос какво трябва да направи, за да премине от временното към вечното. Господ погледнал с любов юношата и казал: „Опази заповедите” – „Кои?” – Господ казал кои. Юношата отвърнал: „Всичко това съм опазил от младини; какво още не ми достига?”. Тогава Господ му казал: „Ако искаш да бъдеш съвършен, остави всичко – всичко друго, всичките си имоти, всичките си знания и, беден, върви след Мене”. Юношата не издържал (Мат. 19:16-22). От евангелския разказ виждаме, че юношата бил благочестив евреин от онова време, когато завършило очакването на Месия от човечеството. В нравствен смисъл, етически той стоял на висока степен, но има друга, по-висша степен, която се отнася вече към сферата на божественото, нетварно, изначално Битие. Този пример показва, че има много различни степени на духовните състояния у хората. И преходът от временното към вечното изглежда невъзможен, както е невъзможен преходът от числото към безкрайността в математиката. Тези две неща са несравними.
Друг пример. Във Витания живеели две сестри – Марта и Мария. Христос обичал и двете, и те Го обичали, и вярвали, че Той е Месия. И ето че когато Тай дошъл у тях, Марта започнала да се безпокои за много неща, оказвайки гостоприемство, и се заела да домакинства. А Мария, щом се приближил до нея Носителят на такъв Дух, какъвто бил Христос, седнала при нозете Му с жаждата да чуе всяка Негова дума. И какво станало? Когато Марта, претоварена от домашна работа, грижи и всички неудобства на домакинството, се обърнала към Христос и казала: „Кажи на Мария да ми помогне”, – Господ ѝ отвърнал с любов: „Марто, Марто, ти се грижиш с такава любов сега, за да ни приемеш. Но Мария избра по-добрата част. И тази част вече няма да ѝ се отнеме” (Лук. 10:38-42).
Виждате каква разлика – планът на етическата или видимата любов, т.е, на нормалните човешки взаимоотношения, заслужава похвала, но все още не ни дава божествената вечност. А на друго място Господ казва: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат” (Мат. 24:35). Когато произнасяме тези думи на Христос, неволно си спомняме: „В начало бе Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото” (Йоан 1:1).
Виждате колко близо са живеели двете сестри и същевременно каква огромна дистанция има в тяхната жажда. Едната, Мария, е готова да приеме Христос у дома си в небрежната обстановка на ежедневното домакинско недоглеждане, а другата показва цялата си любов във всяка външна проява. Виждате разликата между двете равнища: едното е – „в начало бе Словото”, а другото е любов с „всичкото си сърце и с всичкия си разум” (Мат. 22:37), но все още в пределите на духовната възраст, която нарекохме етическа. В някои други евангелски примери също намираме най-дълбоки мисли, идеи и прояви на живота, за които, преминавайки към друга терминология, ще кажем, че тази „втора степен” вече не е етика, а е онтология.
Напоследък на земята се сблъскваме с едно противоречиво: от една страна – невероятно жестоко потъпкване на всичко жестоко потъпкване на всичко човешко, а от друга – стремеж да се постигне какво е това човешката личност. Какво е човекът като личност? Къде се движи умът на личността?
Когато личностното начало в нас започне да възраства, тогава дори да живеем в който и да било затвор, с духа си излизаме в безкрайните пространства на сътворения космос. Човек вече не вижда външното, а живее с вътрешното. Неговото съзерцание на безпределните, бездънни „пропасти” не може да се изрази с никакви човешки думи.
Какво можем да кажем за „бездните”, откриващи се пред човека, който се потопява в Христовата любов? Какъв характер имат тези бездънни „пропасти”, откъде са те? Дали са външни, или вътрешни? Ние не можем да разберем, да определим това. В този свят може да се навлезе единствено чрез покаяние от онтологически порядък. Но дори и тогава за човека остава неизвестно дали безкрайността, която му се открива, съществува „обективно”, или е състояние на нашия ум, създаден по образа на Ума на Твореца, на Самия Бог.
Този Ум, този Дух, Господ нарича Отец: „Бог е дух” (Йоан 4:24). И ние се питаме: този Дух как ще ни докосне, без да ни убие? В началото на живота ми на Атон моят духовен отец ми каза следните думи: „Внимавай, да не се обръщаш към Бога с малки молби. Но от великия Бог проси само великото”. Тогава се появява следният контраст: най-бедният човек, който няма нищо, изведнъж се чувства като притежател на безкрайните богатства на Бога във всичко сътворено от Него. Преходът към това става съвсем спокойно, в обикновените житейски форми. Ако има възможност обаче човек се освобождава и физически от всичко, за да живее само чрез този Бог.
Да, възможно е да почувстваме, че свети е сьтворен от Ума и волята на Онзи Дух, Когото наричаме Бог-Отец: „Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие” (Бит. 1:26).
Трудно е да изберем откъде да започнем да говорим за огромната трагедия, която смазва всички ни – необяснимите хилядолетни страдания на целия свят. Как Бог е могъл да допусне това – да няма повече накъде да се върви в страданията? Какво е станало? Какво е извършил Адам? Искам да говоря за огромната ни трагедия, която мене самия ме е смазвала вече хиляди пъти. Как е възможно да се търпят страданията на всички хилядолетия, изминали от момента, в който било казано: „Да бъде светлина” (Бит. 1:3)?
Но в християнската етика ни поразява следната картина: Човек, един Човек (1Тим. 2:5), възлиза на Голгота, за да понесе върху раменете Си цялата тежест на проклятието на земята и бремето на всички страсти. Етически ние не виждаме нищо по-грандиозно, нищо по-свято от Христос. Говоря за това, понеже е възможно умът ни да възприеме реалността на Битието на Бога и, въпреки това да не знае от какъв порядък е този велик Дух.
В юношеските години ми се случи да прочета думите на Пушкин: „Кто меня враждебной властью из ничтожества воззвал?” Мисълта на поета е, че светът страда, а щом светът страда, какъв тогава е Създателят на този свят?
Но ето че идва Неговият Син, за да разговаря с човека, създаден по Божи образ и подобие, и в Него ние съзерцаваме предвечната мисъл на Бога, нашия Творец, за човека. Ако човек види себе си в Христос като изначално благ, какъвто е Самият Бог, явил се на земята, и това ни е показано от Светия Дух, то ние вече никъде не можем да избягаме от този Акт на божественото Битие. Следователно не нашият Създател е виновен за страданията, а съществото, което е потенциално подобно на Него – човекът, образът на Бога-Абсолют.
И ето, Неговото Име призоваваме: „Господи, Иисусе Христе, Сине на Отца, Който вземаш върху Си греха на света, помилуй ни. Ти, Който вземаш върху Си греховете на света, приеми нашата молитва. Ти, Който седиш отдясно на Отца, само Ти си наистина свят”. И нашето преклонение пред Образа, по който е създаден човекът, няма край.
Когато човек бива възведен с ума и сърцето си в божествената сфера, след това умът му постоянно се носи именно „там”. И как би могъл да се откъсне от „там”? Всичко това превъзхожда ума, способностите ни, и нито един опит на ума не би могъл да доведе до постигане на откровението за дълбините на Самото Божество.
Простете ми, скъпи мои. Вече малко време ми остана да ви говоря, затова бързам. Макар изобщо да не претендирам, че ви предавам нещо друго освен туптенето на едно сърце, в което живее светът.
По-нататък се страхуваме да говорим, защото Господ ни призовава да Го последваме. А къде отива Той? – в Гетсиманската градина през нощта, а след това и на Голгота.
И така, когато ставаме християни и виждаме страданията на целия свят, започваме някак си да разбираме „езика” на Христос. Апостолите Йоан и Яков помолили да им бъде дадено да седнат отдясно и отляво на Христос. Той им казал: „А можете ли да пиете чашата, която Аз ще пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам?” Те Му отговорили: „Можем”. Като Отец на всички нас, Христос отвърнал с любов: „Да, ще пиете чашата и ще приемете кръщението, което Самият Аз съм приел” (Мат. 20:22-23). И ние също, като дух ще пием чашата и ще се кръстим, както Господ се е кръстил. Както мъдро са устроили това отците на Църквата, постепенно от малките неща ние изведнъж сме издигнати до виждането на величието дори на най-дребното. Това е истинският човек, образът на Бога. И именно за възстановяването на този образ, помрачен от греха и низките страсти, се води нашата борба, аскетическата борба на монасите. Тогава умът ни се преражда и вижда всичко в друг порядък, в друга светлина. Това обаче съвсем не означава, че той се е освободил от страстите…
В днешната епоха външният свят все повече се отдалечава от Христос. Това е най-печалното, трагично, ужасно измерение на събитията на нашето време – да изгубим Христос за втори път, както Го е изгубил Адам в рая. Как е възможно това?!
А ние тук нека да търпим малките търкания в ежедневието, да не забелязваме подхлъзванията помежду ни към гняв, неприязън или нещо подобно, защото трябва да виждаме у човека страданията, а не лошите му страни. Всъщност това е „материал” за великото битие, за което все още не можем да говорим. Нашият път започва с онова, с което приключвам почти всяко слово: и в най-малките неща пребивавайте с ума си там, където е Господ, – „зад завесата” (Евр. 9:3) на Осмия ден. С ума си пребивавайте там, а с тялото си свиквайте да живеете в сегашните условия. Духът на човека е поставен в тях, за да започне да усеща Битието. Господ често се държи с нас така, сякаш не разбира нашата немощ. И не би трябвало да се търпи такъв свят, ако Христос не е Бог. Но ако Той е Бог, тогава „всичко е възможно” (Марк 9:23). И на Него, нашия Отец, при цялото си страдание, ние казваме: „Слава на Тебе, Боже Вишний, слава на Тебе во веки веков”.
Кога Израил е получил осиновяването? Когато се молим на Бога, то според завета на атонския духовник, нека да не се обръщаме към Него с дребни молби, а да просим от великия Бог само големи неща. Нужно е обаче да различаваме двата момента – къде свършва етическият свят и къде започва божествената онтология.
В псалмите има следния израз: „Твой съм аз, спаси ме” (Пс. 118:94). Когато казваме тези думи, те могат да ни се сторят прекомерни по своето дръзновение. Как ти, човече, казваш: „Твой съм аз, спаси ме”? Нима Бог има нужда от тебе? Нима това, което вършиш, е толкова велико, че Сам Бог трябва да дойде и да те срещне?
Но настъпва момент, когато изведнъж Бог казва: „Син Мой си Ти. Аз днес Те родих” (Пс. 2:7). Когато се молим: „Твой съм аз, спаси ме”, не бива да излизаме извън етическия план. Ние можем само да просим истинско осиновяване, но да го утвърдим – не можем. Това е възможно единствено за Самия Бог. Така в рая нашият праотец е извършил глупава, наивна, детинска постъпка – опит да постигне обожение без Самия Бог.
И така, когато Сам Бог внесе тази „поправка” и каже: „Да, ти си Мой син”, осиновяването получава личен характер. Но когато аз казвам: „Аз съм Твой”, то го казвам единствено в пределите на моята етическа природа: „Не виждам нищо по-добро от Тебе. Но Ти ме спаси”. Това съвсем не означава, че аз съм Твой син, докато Ти Самият не засвидетелстваш за мене, че наистина съм Твой син.
В Евангелието четем, че бил чут гласът на Отца: „Ти си Мой Син”. „Него слушайте.” (Мат. 3:17, Мат. 17:5) Наложило се Сам Отец да свидетелства, за да потвърди с най-висша власт, реалността на положението, че Иисус Христос е Синът на Отца (Йоан 12:38).
Още за книгата и откъс от нея – вж. ТУК
Свързани публикации: Книги (nasledstvobg.com)
