Св. Теофан Затворник (1815 – 1894) за служението в обществото като служба на отечеството и на Бога

И гражданският живот е богоугодно поприще за онези, които посвещават трудовете си в него на Бога

Св. Теофан Затворник

Всяка душа да се подчинява на върховните власти(Рим. 13:1)

Обстоятелствата на времето учат човека и му внушават различни наставления. Така например царските дни неволно насочват вниманието към царя и царството, а тук, в храма, пренасят мисълта от земното царство към Небесното Царство и подтикват да се съпоставя служението в едното със служението за другото. Наистина, братя, когато през царските дни се събираме в Божиите храмове, в които обикновено служим на Истинския Бог, да правим просби, молитви, молби, благодарения (1 Тим. 2:1) за царя и царството, то по този начин изповядваме не само това, че Всевишният владее човешкото царство и го води, където поиска, но и това, че като служим на обществото, с това ние служим на Бога. И как така на някои им идва наум мисълта, че между тези служения няма връзка и че онзи, който е посветил себе си на едното от тях, неизбежно ще изостави и забрави другото? Ако тук (в храма – бел. прев.) принасяме благодарение на Бога за миналите успехи в общественото служение и просим помощ за по-нататъшното преуспяване в него, ако това служение сякаш изхожда и отново се връща тук, когато то, може би наистина отклонява някого от служението на Бога и отслабва у него духа на благочестие, не е ли причината за това у нас, а не в самото служение? Когато Господ казва: отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу (Срв.: Мат. 22:21), то внушава, че да се съвместява това двойно служение е не само възможно, но и нужно. Характерът на самото дело показва, че както тялото е оръдие, посредством което душата разкрива своите вътрешни действия, така и обществото, и служението в него е най-доброто поприще за разкриване и показване на невидимия дух на благочестието, и не само за показването му, но същевременно за неговото образуване и укрепване. В това без съмнение ще се убедим, ако по-внимателно разгледаме апостолското учение за общественото служение (Вж.: Рим. 13:1-8).

Апостол Павел в Послание към Римляните пише: всяка душа да се подчинява на върховните власти (Рим. 13:1). Когато казва: всяка душа, то не изключва никого, освен главата на царството, управляваща всичко, и когато казва: върховните власти, то има предвид въобще всяка власт, поставена законно. Ако сега в благоустроеното общество всички членове се намират във взаимна зависимост и взаимно подчинение, то е област на взаимно подчиняващи се, и следователно е училище за послушание и подчинение.

Обърнете сега внимание на това, какво означава послушание и подчинение в християнския живот. Това е такава добродетел, която включва в себе си цялото съдържание на нравствеността и благочестието. Можем да съдим по противоположното. Началото на всички грехове е в непослушанието на първия човек към заповедта на Бога Цар – и какво друго е сега всеки грях, ако не плод на непокорството. Ще попитате от какво най-много страдат ревнителите на благочестието? От своенравието и своеволието си. Против какво най-вече са се въоръжавали светите подвижници? Против своята воля. Какво пречи на грешния човек да остави греха си и да се обърне към Бога – да стъпи на пътя на правдата? Упорството и развратеността на собствената воля. И затова колко е нужно и полезно да изтребваме или поне да намаляваме у нас това зло – своята воля, да съкрушаваме този железен гръбнак. Но с какво и как най-добре може да се направи това? С нищо по-добре, отколкото с послушание, отричане от своята воля, предаване на себе си на волята на друг. Защото е несъмнено, че волята на другия едва ли ще се скланя към разпореждания, угодни на нас; а когато всичко става против нашата воля, то тя по необходимост ще се смирява и ще се прибира в своите граници. Ако сега общественото служение е поприще на послушанието и покорството, съдете сами колко приспособено е то към истинския християнски и благочестив живот. Като поставя преграда пред юношеската пламенност или обмислените планове на мъжа и в същото време налага определени задължения, към които страстното сърце няма влечение, то не само не позволява злото да излезе от сърцето, връща го обратно вътре и като че ли го подтиква към самоунищожение, но и го утеснява и потиска там, като постоянно пречупва своеволието чрез действителното служение. Наистина, в обществото се изискват повече външни дела, докато своеволието може да се крие вътре: но кой благоразумен човек ще позволи такова раздвоение да остане завинаги в него? Няма ли да се постарае всеки да вложи сърцето си в онова, което прави външно? И може ли при такова разногласие да бъде продължително? Искрата сама по себе си гасне, ако не я раздухват, и кълнчето в семето замира, ако не го събуждат живителните стихии. Същото се случва и със своеволието: то само по себе си ще започне да отслабва, да намалява и накрая ще стане съвсем незабележимо, ако не го укрепват с изпълнението на неговите изисквания. Ето защо между постоянно служащите, след продължителната служба, могат да се срещнат предимно хора тихи, смирени, изпълнени с благо покорство. Така Господ чрез общественото служение е заключил всички нас в послушанието, за да ни възвърне всичките при Себе Си чрез унищожаването на своеволието ни и пораждането на смиреното покорство. Защото, който е покорен на хората, той още по-охотно ще се покори на Бога, и който изпълнява човешките закони, още по-ревностно ще изпълнява Божиите заповеди.

Но някой ще каже: “Ние сме създадени за Бога, на Него Едничкия сме длъжни да работим, за да се удостоим след това да бъдем с Него в Небесното Царство. Какво общо може да има между земното служение и трудовете заради Небесното Царство? Като служим на хората, и при това за земното им благоденствие, не се ли отделяме с това от своето предназначение, доколкото небето е по-високо от земята и тварта стои по-ниско от Твореца?”. Послушайте какво казва по-нататък Апостолът против такива мисли: няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени (Срв.: Рим. 13:1). Всяка власт е от Бога. Следователно и тази, на която всеки от нас е непосредствено подчинен и на която трябва да се покорява. Защото независимо от това, висока ли е тази власт, или не, тя е власт от Бога и като ѝ се покоряваме, се покоряваме всъщност на Бога. Ето я връзката между служението на хората и служението на Бога. Подчинявайте се на всяко човешко началство, заради Господа (1 Петр. 2:13)- и ще работиш вече не на човека, а на Бога: човекът тогава изчезва от вниманието и сърцето, и там съществуват само Бог и Неговата свята воля. Не е ли очевидно, че за да се превърне общественото служение в средство за угаждане на Бога и за придобиване на Небесното Царство, зависи от самите нас? Изправи сърцето си, очисти намеренията му, освети очакванията му – и ще угодиш на Бога, като изпълняваш някаква, макар и незначителна длъжност в обществото. Господ благоволи не само към броя на делата и тяхната значимост, но преди всичко към разположението, с което те се извършват. Лептата на вдовицата се оказала за Него по-скъпоценна от богатите пожертвувания, и подаването на чаша вода било добротворство, което Той обещал да не забрави в Небесното Си Царство.

И така, ако нечие служение на отечеството не възхожда до Бога и не се превръща в служение на Него, то навярно той не служи така, както трябва, няма нужните цели и не извършва служението си в правилното разположение. Също и който е изправен в службата си и се подчинява на началството поради страх от наказание, той служи не както трябва: защото трябва да се проявява послушание, според Апостола, не само поради страх от неговия гняв, но и по съвест. Такъв слуга никак не е надежден. Ако се снемат от него веригите на страха, той ще се предаде на най-невъздържано своеволие, независимо от това, че Бог е Всевиждащ и Вездесъщ. Също така, който всичко върши за изгода, с надежда за награда, с очакване за издигане, той служи на суетата и страстите си, а не на Бога. В обществото са необходими наградите, за да се отличат трудовете и достойнствата от леността и недостойнството, необходими са повишенията, за да се заемат степените, изискващи хора опитни, които обикновено достигат до тази мяра след по-продължителни и разнообразни дела на служение. Но който поставя като цел на своето служение подобни домогвания, той извращава в сърцето си намеренията на ръководната власт и на Бога и затова нерядко се налага да се умолява, подобно на Моисей, да бъдат избрани най-достойните. И служението на обществото заради обществото е неправо служение. Като че ли обществото съществува само за себе си и има цел само в себе си. Господ е благоволил да има гражданско устройство, за да може хората, като си помагат взаимно и се вразумяват и изправят един другиго, по-успешно да достигнат до вечното блаженство, чрез изпълняването на Неговата свята воля и увеличаването на славата Му на земята. Обществото е средство. Който го счита за цел, той пренебрегва целта му и го прави сякаш празно и безжизнено. Не е ли това причината да няма ред, спокойствие и благоденствие там, където служат на обществото заради самото общество? Защото, който очаква всичко от него, той пръв ще се обърне срещу него веднага щом почувства себе си забравен и незабелязан в него. А който работи на обществото заради Господа, у него горещата ревност няма да охладнее от студенината и невниманието на хората.

И накрая, да кажем ли и за това, какво широко поприще се открива в обществото за упражняване в любовта към ближните, която е втората най-важна заповед – най-достъпното средство за богоугаждане и най-прекият път към Небесното Царство, когато това е очевидно от само себе си; защото обществото е съюз на хора, които работят взаимно един за друг или – което е същото – вършат делата на любовта? Сравняват обществото с живо тяло. В живото тяло всеки член живее за всички и всички – за всеки, и чрез това всеобщо самопожертвование се запазва целостта и здравето на тялото. По такъв начин се съзижда и благосъстоянието на обществото. А в това кой може да не види духа на любовта, главното свойство на която е не само своето да дирим (Вж. 1 Кор. 13:5), но и за другите да се грижим, не на себе си само да угаждаме, но и да понасяме един другиму теготите (Вж. Гал. 6:2). Затова и обратното е вярно – като върши тук делата си както трябва, на какво преди всичко може да се научи човек, ако не на любов, когато се занимава непрекъснато с неща, които не само че не са чужди на любовта, но и я изискват? Затова Апостолът, като представя общественото служение, добавя по-нататък: отдавайте всекиму, каквото сте длъжни: комуто данък – данък; комуто берия – берия; комуто страх – страх; комуто чест – чест. Не дължете никому нищо, освен взаимна любов; защото, който люби другиго, изпълнил е закона (Срв.: Рим. 13:7, 8) . Тоест, според Апостола, делата на общественото служение могат да се прекратяват и да се променят, но любовта трябва да остава непресекващо чувство, като чувството за дълг, неизплатен и неизплатим до края на живота, както в дървото, макар всяка година да вземат от него известно количество плодове като дан, жизнената сила остава и след това и спомага за принасяне на бъдещи плодове, така и любовта неизменно трябва да пребивава в сърцето на истинския служител на отечеството, при цялата изобилност на видими дела. Да не се самозалъгваме, братя! Ако съюзът между членовете на обществото е в любовта и служението на обществото учи на любов, то, обратно, всяко обществено служение трябва да бъде оценявано само от наличието на любов в него. Делото на външното служение не трябва да се счита за недобро; но не трябва и да се мисли, че то е всичко, което сме длъжни да направим за обществото. Нека да помним, че вършим всичките си дела пред Господа, чието завещание е такова – да любим един другиго (Срв.: 1 Иоан. 3:11)- Който, като ни поверява служението на другите за укрепване на любовта, не оправдава тези, които са охладнели в нея при своето служение, а още по-малко онези, които при случай свеждат самото служение до дела, противоположни на любовта.

И така, всяка душа да се подчинява на върховните власти (Рим. 13:1), и да се подчинява заради Господа, да въздава дължимото на всички, като не остава длъжна на никого с нищо, освен с любовта. В това, най-кратко казано, се съдържат всичките ни задължения към Бога, към ближните и към себе си. Затова нека да имаме благочестивата надежда, че плодът на служението на отечеството е също толкова голям, колкото голяма е наградата за благочестието и добродетелта. Само трябва да се влага в това служение и истинен дух. Във външните служебни дела сами по себе си може и да няма такъв дух, както няма дух на живот в точния часовник. Онзи, който служи без истинен дух в сърцето си, е добре изваяна статуя от хладен и мъртъв материал. В обществото той е същото, каквото е мъртвата част в тялото, която се носи от другите членове, и се обръща натам, накъдето се движи цялото тяло. И така, братя, като се молим днес за благосъстоянието на нашето отечество, заедно с молитвата за здравето на благоверния господар великия княз Константин Николаевич, да се помолим и за това, да ни изпрати Господ истинен дух за служение на царя и отечеството, та благоденствието му да бъде здраво и непоколебимо. А което в това дело зависи от нас, нека сами да принесем от себе си, като жертва на олтара на отечеството, за да се възнесе тя от този олтар и към Божия Престол – да принесем самоотвержено подчинение и покорност, благочестие и любов. Амин.

Източник: http://www.sveta-gora-zograph.com/

Свързани публикации:

Светила на Православието през XIX – XX в.: Св. Теофан Затворник (1815 – 1894) – кратко жизнеописание и Акатист (nasledstvobg.com)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Related Post

В памет на светия благоверен цар Петър Български и АкатистВ памет на светия благоверен цар Петър Български и Акатист

На 30 януари, когато Св. Църква тържествено отбелязва паметтта на Св. Трима Светители (Събор на св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст (ТУК), Българската православна Църква празнува

Разказ за връщането на честните мощи на преподобния наш отец Иван от град Търново в неговата Рилска обителРазказ за връщането на честните мощи на преподобния наш отец Иван от град Търново в неговата Рилска обител

Написано от очевидец, дякон Владислав Граматик, във „Великия панигирик“ на Рилския манастир След като мина доста време, откакто бяха пренесени честните чудотворни мощи на преподобния наш отец Иван Рилски от

Православният сайт „Всемирното Православие“ отправя апел в подкрепа на малко момиченцеПравославният сайт „Всемирното Православие“ отправя апел в подкрепа на малко момиченце

Източник: globalorthodoxy.com … Скъпи читатели на Всемирното Православие! Всяка година по повод светлия празник Рождество Христово се обръщаме към вас с молба за съдействие. Миналата година ви писахме, че едно