Военният свещеник Василий Топузлиев и неговото наследство във фондовете на НВИМ

Георги Канев

Източник: Известия на НВИМ, т. XVIII, София, 2022, с. 18 – 38.

…

Движимите култулни ценности, съхранявани във фондовете на Националния военноисторически музей (НВИМ) нерядко имат отношение към личности, които са все още слабо проучени или изследването им тепърва предстои. Към тази констатация спада и военният свещеник Василий Топузлиев, за когото почти не се откриват сведения, независимо че е основоположник на известен църковен род. Негови синове са Видинският митрополит Дометиан († 2017) и свещеникът и дисидент отец Благой Топузлиев († 2010). Освен тях свещенослужители от рода му и до днес служат в лоното на Българската православна църква, а фронтовите му богослужебни одежди (епитрахил и фелон) от периода 1944 – 1945 г. до 2021 г. са част от постоянната експозиция на НВИМ[1]. Сведенията за самия отец Василий обаче са малко и се ограничават с кратки посочвания в популярния информационен поток във връзка със синовете му или по отношение на негови приноси за кв. „Гледка” в град Кърджали като участието му в създаването на читалище „Родопски фар” или изграждането на храм „Успение на Пресвета Богорица”. Изключение прави издаденият през 2012 г. по повод 80-годишнината от рождението и 25-годишнината от избора на владика Дометиан за Видински митрополит юбилеен сборник. В изданието юбилярят разказва за живота на своя баща, като това може би са единствените по-цялостни сведения за отец Василий Топулиев, които остават в сянката на юбилейния повод за появата на книгата.[2] В информацията се откриват някои фактологически неточности, поради което написването на по-пълно животоописание на отец В. Топузлиев изисква работа с допълнителен архивен материал. Въпреки това описанието на митрополит Дометиан задава основа, която може да се надгради по отношение на участието на свещеник Василий във Втората световна война чрез информацията, която може да се извлече от наследството на свещенослужителя във фондовете на НВИМ. Музеят, освен посочените по–горе богослужебни одежди във връзка със служението на отец Василий Топузлиев на фронта от края на 1944 и първата половина на 1945 г., притежава още копие на негова бюстова фотографска снимка във военна униформа, общо 13, изготвени от него, скици на гробища и пълни или частични списъци на погребани български военнослужещи във военните гробища на Лабод и Шомод чичо (Унгария), с. Прелог и гр. Лютимер (дн. Хърватия) и с. Средище (дн. Словения), които са събрани в специална тетрадка или на отделни листове. Към посочените списъци и скици се прибавят още два списъка със загинали бойци, в които са намерени пари, заедно с отчет на откритите средства. Документалното наследство включва също 9 служебни писма и бележки, една тържествена заповед, една скица на надгробен кръст и една скица на мюсюлмански надгробен паметник. Всички вещи и документи са подарени на военния музей от отец Василий с входящ номер от 1982 г[3].

Фокусът върху дейността на отец Топузлиев на фронта е предшестван в настоящото изследване от кратко обощение на православното възприятие за войната, което санкционира съществуването на военното духовенство, както и от сбито проследяване на българските традиции по отношение на военното свещенство в периода от възобновяването на българската държавност през 1878 г. до Втората световна война. Подобно въведение спомага за ситуирането на военното служение на отец Василий в рамките на културна традиция, която има своите както общоправославни, така и конкретно български измерения. По отношение на българското военно свещенство годините 1944 – 1945 имат вододелен характер и това дава своето отражение и върху духовната дейност на отец Василий в редиците на армията.

Като универсална световна религия православието има своето отношение към войната като феномен, който неизменно съпътства историята на обществата от самата им зора до днес и върху който са разсъждавали немалко от забележителните умове на човечеството. Св. Предание (същностната основа на православната духовно-културна традиция)[4] предлага обяснение на войната като явление и дава насоки за съжителството с нея в рамките на обществения порядък. Православната гледна точка е почерпена основно от св. писание, от църковните канони (приетите на църковните събори правила) и от творбите на св. Отци[5] и св. писатели и подвижници на православието. Църквата категорично определя войната като зло (грях), което е породено от други злини (грехове). Изкореняването на войните в светлината на християнството е хипотетично възможно само чрез изкореняването на злините (греховете) на човечеството, като се започне от личната греховност на всеки член на обществата, за да се стигне до греховността или праведността в решенията, които взимат обществените авторитети и водачи[6]. С течението на времето обаче, както Църковното предание разкрива, човешките злини не само няма да намаляват, но и ще се увеличават, което води след себе си увеличение както на агресията вътре в човешките общества, така и до войните между тях: Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове (Мат.24:6-8, срв. и Откр. 6:4)[7]. В този светлина войната в повечето случаи е обективна потенциална възможност, поради което православието не осъжда поддържането на войска за защита и самозащита. В православната традиция се допуска воденето на война (която неизменно се разпознава като зло) единствено като неизбежно средство за избягване или преодоляване на друго, по-голямо зло или, казано с други думи –  за самозащита или защита на по-слаба страна, която е подложена на агресия[8].

В тази светлина се обясняват молебените и освещаванията на знамената и оръжията в армиите на православните общества – те се освещават да служат победоносно само в посочените изключителни случаи (самозащита и защита) и никога в друг случай[9]. От тази гледна точка убийството на война не се приравнява с убийствата по користни причини или невнимание. Безспорно обаче на воините, които са отнели чужд живот, докато са изпълнявали войнишкия си дълг, се гледа като на хора, които са извършили зло, но по принуда, за да се избегне друго, по-голямо зло – опустошаване на градове, ограбване, избиване и отвличане на населението на родината или на трета, по-слаба страна. В древността на тях се препоръчвало 3-годишно покайно очистване с въздържание от св. причастие, но много скоро се оказва, че на практика тази препоръка е много трудно да бъде изпълнена поради честата военна ангажираност и трудностите по поддържане състава на войските[10]. При съвременните условия на воините се препоръчва покаяние чрез водене на благочестив живот и приобщаване към св. тайнства на църквата, особено изповед и св. причастие[11]. По този начин се стига и до мястото на свещеника в армията.

Традициите на българското военно свещенство се свързват първоначално с руското влияние над младата българска войска[12]. Още в Опълчението към всяка дружина са предвидени места за свещеник, клисар и ординарец по подобие на частите от руската армия. Първоначално по руски почин, а впоследствие и по самостоятелна българска инициатива започва изграждането на празничната обредност и ритуалност в армията – полагане на войнишката клетва, официални и дружинни, впоследствие и  полкови годишни празници, освещавания и др. Тези въпроси винаги са в тясна връзка с необходимостта от свещенослужители и през 1885 г. към полковия състав е отреден и щат за полкови свещеници. Впоследствие в приетите през 1891 и 1903 г. закони за устройството на въоръжените сили на Княжество България за военните свещеници е отделено специално място. Създадената регламентация обаче не изгражда длъжностна характеристика на свещниците, която да очертае цели и задачи на служението им. Така то остава обвързано най-вече с духовните треби. Тези треби се превръщат в основа на войсковия религиозен живот и се администрират в редица заповеди, циркуляри и издаваните войнишки устави. Независимо че са регламентирани общи молитви за войниците, постене, участието в св. Тайнства чрез изповед и причастие и появата на предмет закон божи и вероучение в откритото в София Военно училище, ролята на религията остава на предимно ритуално-обредно ниво и рядко докосва в дълбочина съзнанието на войниците. Промените в това отношение настъпват бавно. От средата на 90-те години на XIX в. религията влиза в полезрението на представителите на българската военно-теоретична и педагогическа мисъл и в самия край на века и в началото на XX в. започва по-широкото издаване на духовно-пастирска литература за войници. От учебните пособия за войници и офицери се добива представа, че войниците се обучават да бъдат добри и всеотдайни граждани на своето отечество и съответно – доблестни негови защитници. Със своята вековна традиция на наставления в добродетели, умереност във всичко, любов към ближните и към реда православието е разпознато като основа на подобна подготовка. Идеалният войник е рисуван като добър и доблестен човек, който е готов да положи душата си за ближните, но и да се противопостави на изблиците на жестокост към победения враг[13]. Процесът по разкриване на морално-педагогическите ползи от религията, както и изграждане на пълната административно-правова регламентация на военното духовенство е продължителен и изпълнен с частични решения и перипетии. Окончателното си и всестранно изграждане като институция военното духовенство придобива едва в годините на Първата световна война. Датата, която бележи завършека на този процес, е 6 май 1917 г., когато влизат в сила „Временните наставления на военното духовенство“. С изграждането на цялостната организация, задължения и отчет на дивизионните, полковите и болничните свещеници последните спънки за развиване на пълноценна дейност през 1917 – 1918 г. са премахнати. Свещениците – според усърдието, силите и старанието на всеки, получават възможност да разгърнат духовно-просветната си дейност сред войниците.

Поражението в края на Първата световна война обаче разрушава значителна част от постигнатото. Едва създаден, институтът на военното свещеничество престава да съществува с демобилизирането на българската армия. Изследователите обръщат внимание, че от нормативните документи, с които се устройват българските въоръжени сили след Първата световна война, отсъстват постановления за гарнизонни, полкови и болнични свещеници. На първо време връзката на войската с църквата остава по силата на традициите и празничността в армията и е подобна на ситуацията през 80-те години на XIX в. Военната клетва се полага пред знамето, кръста и Евангелието; извършват се свързани с армията молебени, водосвети и панихиди; съблюдават се църковните празници със задължително отделяне на време за пост и причастие сред войниците. Продължава обаче и утвърдената вече практика в учебниците на българските войници да присъства и вероучителна част. В известна степен събитията протичат в частично сходство с процесите преди 1917 г. С течение на времето се приемат решения по отделни въпроси като правилата при освещаване на знамена или утвърждаването на ежегодния военен парад с църковно участие на 6 май, за да се стигне постепенно до възстановяване на института на военното духовенство вече в условията на започналата Втора световна война. Събитието е ознаменувано от приемането на „Правилник за военното духовенство във военно време“ на 18 ноември 1941 г. Правилникът регламентира целите, структурата и задълженията на институцията на свещенослужителите в армията[14].

Временните наставления на военното духовенство от 1917 г. и Правилникът за военното духовенство във военно време от 1941 г. регламентират цялостно дейността на духовника и остават постижения по отношение на административно-правната рамка за военните свещеници в България. По отношение на най-важните духовни и административни задължения на военния свещеник двата документа в общи линии се припокриват. Тези задължения в Правилника за военното духовенство от 1941 г.са описани така: „а) да извършват всички богослужения във войсковите части и учреждения, в които служат, или когато им бъде възложено; б) по нареждане на войсковия началник или учреждение държат беседи пред частите или посещават болните и ранените, за да ги подкрепят морално, да им изяснят смисъла на жертвата и да усилят упованието им в Бога; в) да посещават военнопленническите депа и да извършват религиозни служби за пленниците от изт[очно]-православно вероизповедание; г) да подписват актовете за смърт при погребение на убитите и умрелите; д) да се грижат за поверените им църковни одежди и богослужебни книги“[15].  Посочените постановления са в сила, когато в редиците на българската армия през 1944 – 1945 г. постъпва и служи отец Василий Топузлиев.

Бъдещият отец Василий е роден и кръстен с името Вълчов в село Хасовица, дн. Смолянско (тогава в границите на Османската империя), на 10 март 1902 г. в семейството на Димитър Вълчев Топузлиев († 1952) и Дора Стоева Луднева († 1963). Завършва начално образование в родното си село, а след това прогимназия в с. Райково. Чиракува на баща си, който е дюлгерин (зидар), а впоследствие постъпва като доброволец в граничната охрана и служи в периода 1922 – 1924 г[16]. През 1925 – 1926 г. Вълчо временно заминава за работа в Турция и скоро след завръщането си в България се жени за Руса Димитрова Карамитева – началото на 1927 г. Семейството живее последователно в Пловдив и Кърджали, а В. Топузлиев работи за чуждестранни компании и се занимава се с търговия на шевни машини. Останал без препитание поради световната икономическа криза (1929 – 1933), с помощта на роднини Вълчо намира работа като стражар, завършва няколкомесечен курс в полицейска школа в София и работи като началник на полицейското управление в село Мост (дн. Перперик), Кърджалийско. През този динамичен период се раждат първите деца в семейство Топузлиеви – Теодора (1928) и Димитър, бъдещият митрополит Дометиан (1932)[17].

Според разказа на митрополит Дометиан през 1935 г. Вълчо решава да се насочи към духовно служение и постъпва в Духовното училище в Кукленския манастир „Св. Козма и Дамян“, Асеновградско[18]. В началото на 1937 г. Драговитийският епископ[19]  Харитон ръкополага Вълчо Топузлиев за дякон, а на 10 февруари 1937 г. и за свещеник[20]. От този момент Вълчо Топузлиев става свещеник Василий Топузлиев[21]. Новият свещенослужител поема духовната грижа за енорията в с. Гледка, Кръджалийско. Сред най-важните начинания на свещеник Василий е строежът на храм в селото, който да замени параклиса „Св. Богородица“ – малък и неподходящ за ежедневно богослужение. Организиран е строителен комитет, извършен е подбор на място, изготвяне на архитектурен план и акция за събиране на средства. Изключителни съмишленици в делото отецът открива в кмета на селото Захари Велчев, в главния учител Никола Костов[22] и в членовете на строителния комитет. С помощта на местните хора и много спомоществователи строежът се развива бързо и благополучно. Храмът е завършен и тържествено осветен през 1939 г. на празника на Св. Дух. Новият храм „Успение на Пресвета Богородица“ остава с малки изключения богослужебното място за отец Василий до края на живота му, а ежегодният храмов празник (15 (28) август – Успение на Пресвета Богородица) се превръща в повод за духовно празненство, събор и братска трапеза за цялата околия[23]. В навечерието и преди края на Втората световна война в с. Гледка се раждат третото и четвъртото дете на семейство Топузлиеви – Делян (1939) и Милко (1941)[24].

Важно за военната служба на свещеник Василий е обстоятелството, че през 1944 – 1945 г. България се включва във войната на страната на противниците на Германия и българските войски участват в разгрома и прогонването на германските войски от Балканите[25]. 10-и пехотен родопски полк, чийто полкови свещеник става отец Топузлиев, се включва в бойните действия в завършващия етап на войната (края на 1944 г. – май 1945 г.) като част от състава 10-а родопска дивизия към специално сформираната за участие в последния етап на бойните действия Първа българска армия[26]. Преди заминаването на частите към фронта в Хасково се провежда окръжна свещеническа конференция за назначаване на полкови свещеници за 10-а родопска дивизия (10-и родопски, 44-ти тунджански и 47-и ардински полк)[27]. Отец Василий изявява желание да бъде записан в състава на 10-и родопски полк и впоследствие заминава за Унгария с него[28].

Митрополит Дометиан пише, че за преживяното на фронта отец Василий винаги е разказвал с голямо вълнение. От гара Кърджали частта, с която пътува свещеникът, заминава с приповдигнато настроение, с викове „Ура“ и с песни[29]. С влак полкът се придвижва до гара Топчидере преди Белград, след което поради повреда на линията продължава пеша. Тържествено преминават през центъра на Белград и нощуват в гр. Земун. Придвижват се бавно и трудно, защото пътищата са замръзнали. В Нови Сад 10-ти пехотен родопски полк преседява 2 дни. Пресичането на р. Дунав се осъществява със салове и понтони поради разрушените мостове. Пристигнал на унгарска земя, полкът е принуден да се съобразява с опасността от прелитащите германски самолети. От фронта, именно по време на престоя в Унгария, според надписа на гърба е пазеното във фондовете на музея копие на бюстова снимка на отец Василий с военна униформа[30].

На20 януари родопчани пристигат в унгарското село Лабод и са разквартирувани[31]. На бойната линия Първа българска армия сменя 57-а съветска армия и заема полоса за отбрана от 126 км. 10-а дивизия, заедно с 10-и родопски полк, се разполага в най-дясната част на армейската полоса, където за отбрана й е поверен участък от 22 км. 44-ти и 47-и полк се разполагат в първи ешелон, а 10-и родопски полк – във втори. Позициите се намират на 5 – 6 км. от с. Лабод, където се помещава командването на 10-и полк. Отец Василий получава поверителна заповед да избере подходящо място за гробище, където да бъдат положени загиналите български бойци в предстоящите сражения. До февруари 1945 г. второешелонният 10-и полк остава настрана от основните бойни действия, но при разузнаване и краткотрайни схватки също дава жертви. Загиналите бойци са погребани в избраното от отец Василий място в с. Лабод, в двора на местната католическа църква[32]. Българското военно гробище там според пазената във фондовете на НВИМ скица, изготвена от самия отец Василий на отделен кариран лист, се намира в почти непосредствена близост до християнския храм. Документът е озаглавен „Скица на военните гробища за чиновете от 10-и пех. Родоп. полк, убити и починали с. Лабод, околия Нагидатска Унгария“[33]. Освен парцелът за военно гробище, в който местата на гробовете са обозначени с кръстчета, и близкия храм на скицата е изобразен площад, от който се разклонява пътна артерия[34]. Според надписите едно от разклоненията води към с. Надкорпад[35], а друго към с. Гергетег[36]. Надписът на третото разклонение е трудно четим. От легендата към скицата се установяват имената и чиновете на 21 офицери, подофицери и войници, които са документирани, погребани и опяти от свещеник Василий[37]. Вероятно документът има работен характер, защото допълнителна информация за погребаните в с. Лабод ни дава тетрадка в голям формат, твърда корица, карирани листа и със заглавен надпис на предната корица: „Именен списък на безследно изчезналите“. В тетрадката има няколко отделни списъка, разделени с уточняващи заглавия. По отношение на с. Лабод заглавието гласи: „Списък. На офицерите, подофицерите и войниците, паднали при гр. Натятат, погребани в с. Лабод, Унгария, от 20 януари до 29 март“[38]. Списъкът в тетрадката обаче вече не се състои от 21, а от 26 бойци, сред които не са упоменати имената на двама от загиналите и фигуриращи в списъка със скицата на гробищата в с. Лабод войници[39]. Така по двата списъка в село Лабод могат да се изведат имената на общо 28 бойци, които свещеник Василий документира, опява и погребва. В тетрадката обаче фигурира и откъснат лист от същата тетрадка с общо 15 имена на бойци. От съвпадения в част от имената се установява, че отново става дума за списък на погребаните в с. Лабод. Любопитно е, че в списъка от откъснатия лист фигурират двете изпуснати имена, за които стана дума по-горе, но са налични и още три имена на бойци, които отсъстват както в тетрадката, така и в списъка с гробищната скица. По този начин общият брой констатирани бойци, които отец Василий вероятно документира, опява и погребва в с. Лабод възлиза на тридесет и един души[40]. Запазен е и още един списък на отделен лист, изписан много бледо с молив и почти нечетлив. От няколкото имена, които се разчитат, се установява, че отново става дума за списък на погребаните в с. Лабод бойци[41]. Отделните списъци хвърлят светлина върху работния процес на свещеник Топузлиев, който изработва предварителни работни преброявания, чрез които постепенно сверява, обогатява и обобщава информацията в нови и по-цялостно завършени списъци. По запазените сведения в църковния двор на село Лабод първоначално са погребани 83 бойци, сред които трябва да се включат и опятите и документирани от свещеник Топузлиев[42].

През посочения период (20 януари – 29 март 1945 г.) 10-и родопски полк от второешелонен и резервен полк преминава към активни бойни действия. На 17 февруари е формиран Трети корпус на Първа българска армия, към който се числи и 10-а пехотна дивизия с 10-и родопски полк в своя състав. Запланувано е активното участие на 10-а дивизия в предстоящите сражения, а 10-и полк със заповед от 20 февруари преминава в първи ешелон на позициите при р. Риня патак срещу укрепения от немците град Надятад[43]. Тежки сражения започват през първата половина на месец март, когато немските войски започват настъпление срещу левия фланг на Трети украински фронт с разположените там български войски. Целта на противника е да осъществи обкръжаване и разбиване на основните сили на 57-а съветска армия и разположената южно от нея 1-ва българска армия. Немското настъпление започва на 6 март 1945 г. и слага началото на известната Дравска отбранителна операция[44]. Основният удар е нанесен встрани от позициите на 10-и полк, който до 10 март води отбранителни боеве при противников стремеж по-скоро към приковаване, отколкото за пробив на българската позиция[45]. В описанието на митрополит Дометиан се разказва, че на 9-и мартот високоговорители германците се обръщат към бойците от полка с призив да се предадат, за да останат живи, или ще бъдат обкръжени и избити[46]. На 10-и март 10-и родопски полк получава заповед за демонстративно настъпление с цел отвличане на част от настъпващите в направление Кадаркут немски части и смекчаване натиска върху българската 12-а пехотна дивизия и разположените в близост войски на СССР. Въпреки началните ограничени успехи, които противникът постига, настъплението му е спряно и през втората половина на март българските и съветските войски провеждат подготовка и поставят началото на Мурската настъпателна операция. По план 10-ти родопски полк трябва да премине в настъпление на 30 март, но сраженията фактически започват още на 29 март[47].

По времето, когато се развиват описаните събития, са издадени няколко официални документа, които имат отношение към дейността на свещеник Василий, а самият той също съставя документация, която дарява впоследствие на НВИМ.Най-ранният документ е циркулярно писмо, издадено на 18 февруари и заверено под № II – 231, със заповеди от Щаба на войската за „строго изпълнение“. На отец Василий е представен препис под № 672 и с дата 3 март 1945 г. От нарежданията в писмото се вижда, че изготвянето на гробищна скица е част от задълженията на полковия свещеник като част от лицата, които отговарят за погребването и регистрирането на загиналите бойци. Според нарежданията се изискват пълни три имена на загиналите и безследно изчезналите, тяхното месторождение, частта, в която служат, и датата на смъртта. Изисква се също точно местоположение на гробното място (село, околия, местност) със скица, фотографическа снимка, кратко описание в съчетание с бързо представяне на данните. Писмото е адресирано до командирите на пехотните дружини и видовете роти в полка (бронеизтребителна, свързочна и др.), до домакина, лекаря и свещеника на 10-и родопски полк. Изрично се изтъква към загиналите да се оказва необходимата почит като към защитници на родината[48]. Малко след писмото, на 28 февруари под № VI – 191 е издадено друго писмо от дивизионния лекар, озаглавено КОМАНДИРИТЕ „РОДОПИ“. Документът с текста на писмото, който предава свещеник Василий в музея, е с вх. № 1337 и дата 02 март 1945 г. В него се подчертава необходимостта от уважително отношение към загиналите за родината и се съдържат 5 нареждания, които постановяват: загиналите да бъдат измивани от кръвта и превеждани в подобаващ външен вид; ковчезите да бъдат от добър материал и грижливо сковани; кръстовете да бъдат еднообразни според приложения към заповедта образец и да бъдат грижливо надписани; българомахамеданите да бъдат погребвани според обичая им, като за целта може да се потърси войник, който е запознат с него; на всяко погребение да има почетна команда и по възможност – музикален взвод. Писмото е придружено с образец за погребален кръст и завършва с указание нарежданията да се изпълняват от строевите командири, санитарните органи, свещеника и домакина на полка[49]. Двата близки по дата на издаване документа са свързани и се взаимодопълват по отношение на уважителното отношение, погребването и регистрирането на загиналите български военнослужещи във войната и най-вероятно са продиктувани както от случващи се нарушения, така и от очертаващите се тежки сражения, в които броят на загиналите предстои да се увеличи. Сред дарената от отец Василий документация е запазена и схема на погребаленхристиянски кръст със съответните размери и пример за надписването му. Вероятно това е образецът на кръст, който се упоменава в писмо № VI – 191 от 28.02.1945 г. Съхранен е и образец за мюсюлмански надгробен паметник, който да се поставя вместо кръст над бойци със съответната религиозна принадлежност. За образец на мюсюлмански паметник в документацията не се споменава и вероятно той е изготвен според познанията на отец Василий, който е от район със смесено население, или според указанията на българомохамеданин  фронтовак. Паметникът има завършващ конусовиден край под формата на издължен надолу ромб. Надгробният надпис се помества в ромба и е сходен с примерния надпис на погребалния кръст. Съдържанието на надписите е следното: надслов – „Паднал за Родината“, рождена дата, име, родно място, дата на смъртта[50].

През втората половина на 1945 г. от началника на канцеларията при Министерството на войната са издадени още две писма с административни нареждания, представени и на свещеник Василий. Датите на тяхното издаване са съответно 22 март 1945 (писмо № 1817) и 28 март 1945 (писмо № 1979)[51]. Датата и номерът, под които са заведени преписите на писмата, събрани заедно в един документ, са съответно 21 април и № 1481. В писмото от 22 март се изисква всички военни чинове, пристигащи в българската столица, да уведомяват за пристигането си комендантското управление и да представят там адрес за своя престой. Второто писмо, от 28 март, е тясно свързано с дейностите на отец Василий и изисква да се спазват точно правилата според гражданското състояние от 1940 г. и смъртните актове да се изпращат бързо във военно-санитарната служба при Щаба на войската, а актовете за брак, раждания и завещания – в канцеларията при Министерството на войната. Изисква се, докато постъпят в съответните канцеларии, актовете да се подготвят на листове според чл. 5 от правилника за актовете по гражданското състояние[52]. Документът, адресиран до командирите на дружини и роти, домакина, лекаря и свещеника на полка, хвърля светлина върху част от бюрократично-административните задължения на отец Василий, илюстрирани с част от запазените списъци, изготвени от него.

Междувременно, в края на март 1945 г., германските войски отстъпват към защитната си линия „Маргит“ и край селището Шомод Чичо посрещат настъпващите родопчани. Атаката започва на 31 март. В хода на сражението 3-та дружина от 10-и родопски полк е принудена да се сражава в обкръжение, а 1-ва и 2-ра дружина да водят близък бой с противникови бойни коли[53]. Полкът проявява висок боен дух и допринася много за пробива на противниковата отбрана, но дава немалко загинали, които с помощта на местното население са погребани от отец Василий в гробището на Шомод Чичо[54]. Списъците на погребаните там са най-дългите измежду запазените в НВИМ подобни списъци, които изготвя свещеник Топузлиев. Подобно на случая с гробищния списък при с. Лабод, във връзка с битката край Шомод Чичо са запазени три отделни списъка, като един от тях има особено отчетлив предварителен работен характер. Нощта след сражението (31 март срещу 1 април) преминава в проверка на състава на полка и издирване и спасяване из бойното поле на ранените[55]. Отец Топузлиев е затруднен да идентифицира всички загинали и погребвани бойци. В предварителния работен списък, подготвен на два отделни листа без заглавие и с обозначаване на гробищните алеи, прави впечатление големият брой посочвания: „Незнаен воин“. Всички десет бойци алея №6 са с подобно означение, то се среща отделно и още 17 пъти. В списъка загиналите са посочвани с чин и имена, без допълнителни данни[56]. Вторият от списъците вече е по-цялостен и местата „Незнаен воин“ са запълнени със съответните имена на загинали бойци.  Озаглавен е „Списък. На офицери, подофицери и войници, паднали в боя при с. Шомод Чичо, 31 март 1945 год.“ В него в обем от 5 карирани и допълнително разчертани страници с чин, три имена, родно място и алея, в която са погребани, са изброени 94 бойци, разпределени по 10 военнослужещи в алея. Последната, десета алея, съдържа 4 гроба. В края на списъка има започната груба схема с молив на гробищните алеи[57]. Същият списък е почти повторен в спомената вече тетрадка: „Именен списък на безследно изчезналите“, където обаче имената са 92, а не 94 и заглавието на списъка гласи: „Списък на офицерите, подоф. и войниците, паднали в боя при с. Шомод Чичо при Атаката на линията Маргит и погребани в местните гроб. на с. Шомод Чичо”[58]. Едно от липсващите имена в тетрадката е на кандидата за подофицер Запрян Генов Куртев от Черна гора, Чирпанско, който в списъка със скицата на гробищния парк е вписан в алея №6, но е зачертан като грешка.  Името му откриваме в списъка на погребаните в с. Лабод с посочване, че загива на 30 март, един ден преди битката край Шомод Чичо[59]. Сред разликите изпъкват шест имена на загинали бойци, които присъстват в списъка от тетрадката, но отсъстват в списъка, придружен от гробищната схема. Заедно с тях общият брой на документираните загинали лица от свещеник Василий след битката край Шомод Чичо възлиза на 99 души[60]. По известните сведения в гробището на Шомод Чичо през 1945 г. са погребани първоначално общо 95 български бойци, към които впоследствие са добавени още 90 воини, преместени от околни по-малки военни гробища. Според други изчисления общият брой на погребаните български военнослужещи (в отделни гробове и в братска могила с паметник)  в Шомод Чичо възлиза общо на 177 души[61].

След сражението при Шомод Чичо в разказа на митрополит Дометиан се забелязват някои неточности. Според него след битката при Шомод чичо и пробива на линията „Маргит“, българските войски продължават до следващата германска защитна линия при гр. Чурго и с. Ястребец, като 10-и полк атакува гр. Чурго. В действителност тук се долавя смесване на две различни немски отбранителни линии. Отбраната на Чурго е част от защитната линия „Маргит“ и атаката срещу него не се провежда от 10-и родопски полк, а от 12-и полк на 8-а тунджанска дивизия и с подкрепата на 47-и ардински полк на 10-а родопска дивизия. Сражението за гр. Чурго започва сутринта на 31 март и се води до късно вечерта, докато по същото време 10-и родопски полк се сражава при Шомод Чичо. До края на сражението противникът е отхвърлен от гр. Чурго и отстъпва на втората си позиция отново част от линията „Маргит“, която се намира в близост до северозападните окрайнини на града. Тази позиция е атакувана и превзета от 12-и полк на 1 април, заедно и с третата, последна позиция на линията „Маргит“, с което нейният пробив в района на Чурго е завършен[62]. Укрепителната линия край селата Ястребци, Шаловци и Хум не е свързана с Чурго и е след защитната линия „Маргит“. 10-и полк води сражения срещу тази немска отбранителна полоса на 9 и 11 април[63]. Вероятно сложната обстановка подвежда свещеник Топузлиев, който сам е изпратен в посока Чурго със санитарен взвод и линейка[64]. Санитарният взвод и линейката трябва да събират първо ранените и да ги предават на превързочните пунктове, а след това и телата на загиналите[65]. Падналите в боя са пренасяни до определеното за гробище място, където се извършва подобаващо погребение с опело от свещеник и военна музика[66].

По пътя към Чурго се митрополит Дометиан разказва за премеждие, в което отец Василий едва не загива.За да забавят настъплението, немците затварят пътищата с тежки дървени греди, под които са поставени противотанкови мини. Българите попадат на едно от изготвените от германците препятствия и придвижването се забавя. Отец Василий не след дълго се приближава при струпалите се край преградата войници, за да получи сведения откъде да мине линейката. В същото време непредпазливо е издадена заповед за преместване на гредите. Поставените под тях мини незабавно избухват. Взривната вълна изхвърля отец Василий няколко метра назад. Свещеникът пада по лице и усеща силен удар в левия си крак. Тялото му е почти изцяло покрито от изхвърлени камъни, дървета и пръст. Отецът се оказва неспособен да помръдне. След малко обаче усеща, че около него се разчиства. Двама руски войници го изравят, изправят и го питат: „Батюшка, вы жив, здоров?“. Отец Василий се съвзема от замайването, оглежда се, вижда, че ботушът на левия крак е здрав и няма кръв и отговоря, че не е ранен и че е добре. Войниците са крайно изненадани, всички други на отстоянието, на което е отец Василий, при взрива загиват. Един от другарите му, който го придружава при препятствието, е лошо ранен от парче мина в гърдите, обгорен е в очите и единия крак и почива по-късно, независимо че отец Василий успява незабавно да го откара в VI лека хирургическа болница край Чурго. Междувременно обаче поради отделянето и отсъствието на отец Василий войниците, с които се придвижва той погрешно решават, че всички, които са били в близост до експлозията, включително свещеникът, са мъртви. Такова известие те предават и в щаба на 10-ти родопски полк. Същото известие по погрешка замива за България и се съобщава на съпругата на отец Василий в с. Гледка, предизвиквайки дълбока скръб в семейството[67].

След битката при Шомод Чичо 10-и полк започва преследване на отстъпващия противник и остава в настъпление до 12 април, когато се прехвърля във втори ешелон. През този период, независимо че се оттегля, противникът оказва ожесточена съпротива. След като превземат селището Муракерестур (2 април), родопци преминават на югославска територия (дн. Хърватия) и на 4 април достигнат с. Прелог – едно от местата, на които е изградено българско военно гробище със запазени списъци от свещеник Василий във фондовете на НВИМ. На 5 април 10-и родопски полк се включва в атаката на изградената от германците линия Малка Суковица – Оряховица, която защитава подстъпите към мостовете на р. Вараждин. Преди решителния щурм в нощта на 5 срещу 6 април немските войски отстъпват и на 9 април рано сутрин родопци достигат с. Средище, където също е изградено военно гробище. Списъци на погребаните от отец Василий бойци в гробището отново се пазят във фондовете на НВИМ. В същия ден – 9 април, на 10-и полк се дава заповед да настъпи от линията на село Годенинци на север и да подкрепи 31-ви полк в овладяването на Ястребци, след което да се насочи на запад и заедно с 32-ри полк да настъпи в посока на Крчевиня – Венска Неделя. На 9 и 11 април 10-и родопски полк води последните си настъпателни боеве – напредва няколко километра и овладява няколко укрепени селища. Макар и в края на кампанията, тези сражения се оказват едни от най-тежките за полка, в чийто състав само след сражението на 11 април 99 бойци са наградени с ордени „За храброст“. След 12 април мястото на 10-и полк е заето от 47-и полк, а родопци преминават в отбрана на левия бряг на р. Драва от Ново село до село Опоровец. Вестта за капитулацията на Германия идва на 7 май, но още на 8 май е издадена заповед за ново настъпление в западна посока и на 12 май полкът достига селата Белатинци, Ганчани и Ижаковци. Едва на 16 май пристига нареждане полкът да отпътува към България[68]. Етапът след 1 април не е отразен в разказа на митрополит Дометиан, който след битката при Шомод Чичо и инцидента край Чурго с едно-две изречения посочва, че българското настъпление продължава и че отец Василий научава радостната вест за капитулацията на Германия на 9 май. Впоследствие през Капошвар частта на свещеник Топузлиев се насочва към България[69]. Във фондовете на НВИМ обаче са съхранени някои документи от април и май 1945 г., които хвърлят допълнителна светлина върху ангажираността на свещеник Василий през съответните месеци.

В цитираната тетрадка „Именен списък на безследно изчезналите“ се намира списък с уточняващо заглавие: „Убитите чинове от 10-и пех. р. полк, погребани в местните гробища село Прелог, Хърватско“. Списъкът съдържа 6 имена на бойци, загинали в периода между 5 април и 6 май 1945 г. Последното седмо име е на редн. Иван Христозов Иванов, загинал на 12 май при възпламеняване на земна мина и е посочено с допълнителна бележка, че е погребан в гробището на гр. Лютомер[70]. Във връзка с погребението в гр. Лютимер е запазен и отделен бял некариран лист със схема на гробището, онасловена: „Скица На военното гробище г Лютомер“. Изобразен е площад с разклонения и без надписи. Едното от разклоненията води към гробищния парцел, в който с кръстче е обозначено вероятно мястото на покойника. Легендата гласи: „† ред. Иван Христозов Иванов роден 1914  год. с. Динево Хасковско от щабна рота 3/10 дружина убит на 12 май 945 г. от земна мина през похода от г Ормош за г Лютомер“[71]. Отношение към погребаните в с. Прелог има и запазено ръкописно писмо на бял некариран лист с надпис „Служ. бележка“ от свещеника на 10-а дивизионна лечебница до свещеник Василий Топузлиев. В писмото отец Василий се уведомява, че изпратеният за лечение в дивизионната лечебница редник от 10-и родопски полк Михо Димитриев Дончев от с. Бели извор, Чирпанско, е починал на 29 април 1945 г. и тленните му останки се изпращат за погребване. Към отец Василий е отправена молба да отслужи опелото и да заведе починалия войник в своите списъци. В списъка на погребаните в с. Прелог редник Михо Дончев фигурира под № 5 с пояснението, че загива при възпламеняване на земна мина край с. Оток, Хърваткско[72]. Трябва да се отбележи също, че по отношение на погребаните в с. Прелог отново е запазен грубо изписан с молив предварителен работен списък, съставен на отделен бял некариран лист. Бойците в списъка са общо 14, разпределени в две гробищни алеи (с номера 1а и 2а). Двама от погребаните са обозначени като „Незнаен“. Шест от имената отсъстват от списъка в тетрадката „Именен списък на безследно изчезналите“[73].

Хърватското село Прелог се свързва и с отбелязването на 1-ви май от 10-и Родопски полк. На празненството присъства югославска партизанска част и местни жители. Празникът е ознаменуван от тържествени речи, войскови марш и манифестация[74]. Сред документите, дарени от отец Василий на НВИМ, е съхранено печатно копие на заповедта за отбелязването на тържествената дата в Първа българска армия. Документът (под номер № II – 136 с дата 1 май 1945 г.) е издържан в празничен дух и характерната за периода идеологическа риторика, която очертава значението на празника на труда и подчертава бойната дружба и братската съюзническа солидарност под егидата на Червената армия в борбата против хитлеристка Германия[75].

По-илюстративна от схемата на гробището в с. Прелог е скицата на военното гробище в с. Средище, запазена на кариран отделен лист. Заглавието на листа е „Списък. На убитите и погребани подоф. и войници в с. Средище“. Списъкът съдържа 15 имена на загинали бойци между 7 и 12 април, като най-много са загиналите на 9 и 11 април. Схемата на гробището е онасловена в дясната си страна: „Скица. На българското военно гробище на 10 п.п. в с. Средище в църковния двор“. В лявата част е изписано с големи букви „с. Средище“. Църквата е ясно обозначена с кръст, а гробовете в двора й с по-малки кръстчета. Изобразени са различни сгради и три разклонения от селския площад, две от които са с изрисувани стрелки и именувани: „с. Чаковец“ и „с. Пресек“[76]. В тетрадката„Именен списък на безследно изчезналите“ фигурира списък с 12 имена под заглавие: „Убити чинове от 10-и п.р. полк погребани в двора на църквата с Дравско Средище“. Съвпадението на част от погребаните по списъка с тези по списъка към скицата на гробището в с. Средище показват, че селищата Дравско средище и Средище са едно и също място[77]. Сравнението между списъците показва, че са налични 4 имена в списъка със схема на гробищния парк, които отсъстват в списъка от тетрадката. Сумирани по двата списъка, бойците, които отец Топузлиев документира, опява и погребва в с. Средище, възлизат на 16 души.

Освен документацията с отношение към гробните места на загиналите военнослужещи и тяхната самоличност отец Василий дарява на НВИМ и някои документи във връзка с вещите на загиналите бойци. На първо място, се касае за две служебни писма от месец април 1945 г. По-ранното е от интенданта на 10-а пехотна дивизия с № 948 от 5 април 1945 г. Сред адресатите – командири на дружини и роти от 10-и полк – не е посочен свещеникът на полка, но с химикал върху документа е добавено: „Свещеника за сведение и изпълнение“. Преписът, който е предоставен на отец Василий, е с дата 14 април и заведен под № 332. Основавайки се на служебно писмо № VIII 3152 от 31 март 1945 г. във връзка с изпращането на вещите на загиналите в България, новото служебно писмо постановява правила за еднаквост на пратките. По-маловажните предмети и облеклото се предвижда да се изпращат по военна поща чрез общините до родителите на починалите бойци. Подчертава се необходимостта на пратките да бъдат изписвани номерата на поделенията, които изпращат колетите. Ценните вещи – часовници, пари и др. – трябва да се опаковат в малки колети и да се предадат чрез военна поща като ценна пратка за изпращане със самолет в Родината, заедно с представителната кореспонденция. Всеки ценен колет трябва да се придружава с писмо до началника на военната поща, което гарантира, че вещите са на конкретния загинал военен чин[78]. Същите нареждания са повторени и в писмо на началник-щаба на 10-и полк, чийто препис е под № 1480 и с дата  21 април 1945 г. и е адресиран този път освен до командирите на дружини, роти, до домакина, лекаря, началника на военната поща, но и до полковия свещеник. В текста е посочен номерът на първоначалното писмо, от което се снема преписът –  № 1851, но не и датата на издаването му[79]. Във връзка с нарежданията в двете посочени писма отец Василий изготвя две служебни бележки (една с печатен и една с ръкописен почерк) с принадени към тях идентични по реда на изброяване ръкописни списъци на войници, погребани и опяти от него, в които са намерени парични средства[80]. Двете служебни бележки са адресирани до домакина на 10-и полк (печатно написаната бележка) и ковчежника на полка (ръкописно написаната бележка). Чрез тях свещеник Топузлиев посочва общата открита сума пари в починалите бойци (33 519 лв. и 3000 сръбски динара) и ги предава, заедно със списък на загиналите чинове и средствата, открити във всеки от тях[81]. Изброени са общо 34 имена на бойци, които са посочени с имена, сумата пари и родните им места[82]. Бележките завършват с молба средствата да бъдат преданени на наследниците на загиналите бойци според приложения списък. И двете служебни бележки са под №1 с дата от 15 април 1945 г. Върху печатната служебна бележка до домакина на полкаръкописно и с подпис от ковчежника на 10-и полк е изписано: „Получих сумата /33 519/ тридесет и три хиляди петстотин деветнадесет лева“, добавена е дата: 17 април 1945 г.[83] Двете бележки и двата списъка се допълват от няколко запазени адресни бланки за военна поща сред документите на свещеник Василий, които може би са употребявани за подготовка на част от описаните в служебните писма колети[84].

            Сред документалното наследство на отец Василий във фондовете на НВИМ се съхранява и ръкописен кариран лист, на който има три кратки списъка. Първият е под надслов: „Погребани с. Лабод. Тук паднаха за родината следните бойци от Кърдж. Окръг при атаката на с. Киш – ерде.“. Изброени са 5 имена, които фигурират във вече изготвените от отец Топузлиев списъци на погребаните в с. Лабод. Вторият списък е озаглавен: „При атаката на II рата укреп. линия Маргит паднаха за родината с. Шомод-Чичо“. Изброени са 9 имена, които също фигурират в предходните списъци. Третият списък е под заглавие: „паднали за родината при с. Витан (не се чете)“. Изброени са две имена, познати от предходните списъци на отец Топузлиев. Под третия списък е написано: „погребани в гробището на с. Средище“, което пояснение явно се отнася към предходните две имена, които в предходните списъци на свещеник Василий са посочени като загинали край с. Витан и погребани в с. Средище. В края на листа има бележка, която наподобява съдържанието на описаните служебни бележки до домакина и ковчежника на полка. В нея се посочва, че при претърсване на загиналите воини в процеса за цялостно установяване на самоличността им в тях е открита общата сума от 33 519 лв, която е предадена срещу разписка на ковчежника на полка за изпращане на наследниците на загиналите[85].

            Освен изброеното документално наследство отец Василий подарява на музея и две от своите богослужебни одежди, които е ползвал на фронта – епитрахил и фелон[86]. Свещенослужителите носят епитрахила на врата, откъдето произлиза и името му „епитрахил” (надвратник). Одеждата символизира общението на свещенослужителя с ненарушимото свещенство на Иисус Христос и без нея свещеникът не извършва никакво богослужение. Втората одежда – фелонът, представлява горната богослужебна дреха на свещеника. Надява се през главата като свободно пада надолу и обвива ръцете и цялото тяло до коленете[87]. Според Правилника от 1941 г. отец Василий е трябвало да се яви с расо, подрасник, кръст, Евангелие и Требник. Предвидено е останалите църковни потреби да се набавят от частите или да се реквизират – в това число влизат и видовете богослужебните одежди[88]. Василий Топузлиев е служил с подарените от него епитрахил и фелон при случаите, когато е трябвало да изпълни своите духовни обязаности на фронта, които според разказа на митрополит Дометиан и документалното наследство на свещеника в НВИМ са най-вече опела на загинали воини. Липсват изрични сведения за празнични богослужения, молебени, освещавания или други духовно-богослужебни прояви[89]. Участвайки в превоза на ранените до превързочните и хирургически пунктове, може да се предположи, че отец Василий вероятно е утешавал и укрепявал пострадалите войници, а по молба на вярващите и тежко ранените е възможно в походни условия да е извършвал и св. тайнство изповед – конкретни свидетелства за това обаче няма. Липсват сведения за беседи с войниците от частите, за целенасочени посещения при ранените или при пленени православни бойци, каквито задължения по устав също са предвидени[90]. В Правилника от 1941 г. обаче тази дейност е регламентирана за извършване „по нареждане на войсковия началник или учреждение“, а в условията на начеваща идеологическа борба против Църквата, психологически натиск и физическо преследване на нейния клир и вярващите такива нареждания са малко вероятни[91]. Подобна дейност е могла да става единствено при ненатрапчива инициатива от страна на отец Василий и наличие на желаещи това вярващи бойци или ранени воини на прага на смъртта.

Митлополит Дометиан разказва, че посрещането на българските части на гарата в Кърджали е натоварено с емоции. На площада на града е извършена панихида за падналите на фронта и благодарствен молебен за завърналите се от войната. Не се посочва обаче дали отец Василий взима участие в богослужението. Белег за него от войната остава лекото му накуцване – следствие от инцидента край гр. Чурго в Унгария. По повод изпълнение на служебните и духовните си задължения като полкови свещеник митрополит Дометиан пише, че отец Василий е награден с български медал за участие в Отечествената война, руски медал „За победу над Германией“ и югославски и български орден „За храброст“. Според разказа на митрополит Дометиан впоследствие отец Василий е избран за председател на новооснования общински Комитет за защита на мира, където работи в продължение на 15 години и му е връчена специална грамота. След войната, през 1946 г. се ражда и най-малкото дете в семейството – Благой, бъдещият дисидент[92]. Свещеник Василий Топузлиев почива през 1993 г.

Запазеното във фондовете на НВИМ документално и предметно наследство във връзка със свещеник Василий Топузлиев хвърля светлина върху военното му служение и привлича интереса към неговата личност. Краткото животоописание, което предлага владика Дометиан остава в сянката на неговия юбилей като митрополит и се нуждае от допълнителни проучвания за изясняване на различни страни от живота на отец Василий. Настоящето изложение в бъдеще може да послужи за по-цялостна биография на свещеник Топузлиев и на първо време допълва твърде оскъдните данни за неговата дейност на фронта. От запазените документи се установява, че свещеникът  е натоварен най-вече с предвиденото в правилника от 1941 г. административно задължение да води отчет на загинали бойци, на откритите в тях вещи и да отслужва боголужението по погребването на православните от тях. Благодарение на работните списъци с починали може да се възстанови процесът на работа на свещеник Топузлиев, който вероятно нерядко е принуден да извършва погребенията и опелата без достатъчно информация за самоличността на загиналите бойци. Тази информация се попълва впоследствие, за да придаде на списъците с погребаните по-цялостен и пълен вид. Общо в различните изброявания фигурират над 150 бойци, които свещеник Топузлиев документира, опява и погребва. Между тях се откриват различия в съдържанието, различия в изписването на имена, различия в рождени дати и в родни места, които се съпътстват и от трудности в разчитането. Поради това публикуването им е въпрос на отделно и допълнително проучване. На първо време може общо да се посочи, че най-завършен вид имат списъците в тетрадката „Именен списък на безследно изчезналите“. Наред с това изпъква заключението, че военното служение на свещеник Топузлиев (а и на останалите военни свещеници в периода 1944 – 1945 г.) е сред последните отгласи на над половинвековна духовна традиция, която в края на Втората световна война е ограничена основно до администратнивно-отчетна и помощна санитарна работа преди нейното пълно прекъсване за дълъг период в живота на българската армия. В съвремието обаче в значима част от западноевропейските армии и във въоръжените сили на редица бивши комунистически страни като Румъния, Русия или Грузия съществуват капелански служби, които обслужват духовните нужди на военнослужещите.[93] При това положение българските традиции, илюстрирани включително от наследството на отец Василий, и възможността от ползотворно международно сътрудничество на базата на натрупан правно-административен и практически опит представляват основи за възстановяване на капеланската служба и в съвременната българска армия.

---

[1] В началото на 2021 г., при обновяване на постоянната експозиция, посветена на втория етап от участието на България във Втората световна (1944 – 1945), богослужебните одежди на отец Василий Топузлиев са прибрани за постоянно във фондовете на НВИМ.

[2] Дометиан, митрополит Видински. Юбилеен сборник, посветен на 80-годишнината от рождението на архиерея и 25-годишнината от избора му за митрополит. Б. Цацов (съст.). С., 2012.Юбилейната книга ми бе предоставена от внуците на отец Василий, с които имах възможност да се срещна и общувам – г-н Димитър Топузлиев и отец Василий Топузлиев, за което изказвам своята дълбока благодарност и признателност. Г-н Димитър Топузлиев и отец Василий Топузлиев са синове – съответно на Благой и Милко Топузлиеви, по-малък и по-голям брат, свещеници и деца на отец Василий Топузлиев. Отец Василий Топузлиев води дневник, описващ преживяното по време на Втората световна война, който днес е изключително скъпа родова светиня. Близките на отец Василий споделиха, че дневникът цялостно е употребен при животоописанието на отец Василий, което съставя митрополит Дометиан

[3] НВИМ, фондове, вх. № 63/82, инв. № Х-А-1654^1-17 (документален архив); Сн II-4793 (снимка); Х-А-1455^1-2. (богослужебни одежди).

[4]В православната традиция под понятието Св. Предание се обединяват Божието писано слово, събрано в Св. Библия (Св. Писание) и делящо се на Нов и Стар Завет и устното предание, което се дели на писмено – запазено в множество творби на църковни православни писатели – догматически съчинения, богослужение, църковните правила, патерични разкази, жития, поучения и др., и устно – незаписана, но утвърдена църковна практика и обичаи. Св. Писание намира своето осветление и разяснение в рамките на Св. Предание, като православната традиция наставлява, че двете са боговдъхновени и насочвани от Св. Дух, чрез Божиите светии – Стаматова, К. Въведение в православното догматическо богословие. С., 2007, с. 13 – 15; Алипий, архим. и архим. Поликарп. Догматическо богословие. Курс лекции. Славянобългарски манастир Св.Вмчк Георги Зограф, Света Гора, Атон, 2003, с. 41 – 48; Помазанский, протопресв. Михаил. Православное Догматическое Богословие.  Holy Trinity Orthodox Mission, 2001, с. 5 – 8.

[5]Св Отци са онези от ранните християнски писатели, които оставят след себе си писмено наследство, което обяснява и разяснява вярата – вж. Цоневски, И. Патрология. Живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели. Т. I. С., 2008, с. 23 – 32.

[6]Християнската традиция възприема държавата като възникнала във връзка с нуждата от борба с греха и проявите на злото чрез установени закони и съблюдаване за тяхното спазване и същевременно като средство за създаване на условия за развитието на всички положителни сили в обществото –  Попов, Б. Християнството и войната. Пловдив, 1943, с. 60 – 68. Срв. Серафим, Св. (Соболев). Православната монархия. С., 2019 и Църква и държава (Против Толстоизма). Издание на св. Синод на Българската Църква. С., 1927.

[7]Цитатът е по Книгите на Свещеното Писание на Вехтия и Новия Завет, издаден на хартия от Св. Синод на Българската църква. С. 1992 г. – ел. ресурс: <http://www.pravoslavieto.com/bible/index.htm> (10.08.21 г.). Срв. за цитирания пасаж: Святитель Иоанн Златоуст. Толкование на Евангелие от Матфея. Книга 2. М., 2010, с. 191 – 192; Блаженный Феофилакт Болгарский. Толкование на Святое Евангелие блаженного Феофилакта Болгарского. Т. I. Толкования на Евангелия от Матфея и от Марка. Москва, 2010, с. 119.

[8]Св. Августин Блажени посочва, че войната може да бъде необходимост, за да се предотврати власт на лоши и несправедливи хора над добри и справедливи такива – Блаженный Августин. Творения. Т. III. О граде Божием, Санкт-Петербург. Киев, 1998, с. 164 – 165, срв. Попов, Хр. Цит. съч., с. 23 – 24; Калнев, М.Позволена ли е войната. С., 1931, с. 16 – 19; Макарий, йером. Войната и християнството.  Църковен вестник, 45, 11 ноем., 1905, с. 535; Марковски, Ив. Войната и мирът според  Библията. – Духовна култура, 80, 1937, с. 743 – 744; Стефан, митроп. Софийски. Църквата, войната и мирът. –  Духовна култура, 3 – 4, 1940, с. 77.

[9]Описание на православния обред по освещаване на бойните знамена у Заозерский, Н. А. Отношение Святой Православной Церкви к миру и войне по учениюеёканонического права. Сергиев Посад, 1896, с. 18 – 20, срв. Недев, Св. Църковните ритуали в българската войска. – Известия на НВИМ, XIII, 1999, с. 68 – 74.

[10] Срв. Заозерский, Н. А. Цит. съч., с. 31 – 33; Калнев, М. Цит. съч., с. 11, 16, 22 – 23; Попов, Б.Цит. съч., с. 86 – 87; Правила православной Церкви с толкованиями Никодима, еп. Далматинско-Истрийскаго. Т. II. Москва, 2001, с. 355, 394 – 395.

[11]Св. Тайнства са кръщение, помазване, изповед, евхаристия (причастие), брак, свещенство (ръкоположение), елеосвещение (маслосвет). Всичко те имат важно значение за духовния живот на православните християни, но възможността за прибягване към две от тях – светите тайнства изповед и евхаристия – се превръща в ядка на пълноценния духовен живот и е сред най-великите блага за православните християни  – вж. Авсентий, архим.Литургика. Част втора. Пловдив, 2007, с. 43 – 47 и сл.; Чифлянов, Бл. Литургика. С., 1997, с. 265 и сл. Могат да бъдат издирени редица съвременни свидетелства за живота на вярващи войници, отношението им към военното духовенство и религиозното им упование на фронта – срв. например малката книжка на Монах Мартиниан (Боянов). Чудеса по Божия милост. Свидетелства на подполковник Антон Леонидович Маниш. С., 2017. По-подробно за православния възглед за войната у Канев, Г. Войната според Православното Предание въз основа на българските публикации до 1944 г. –  В: Свидетелство, служение и богослужение на Църквата. Сборник статии. И. Янев (съст.). С., 2021, с. 117 – 138.

[12]Общо за руското военно духовенство по време на Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г. вж. Пашова, А., Воденичаров, П.  Военното духовенство в Руската империя по време на Руско – турската война 1877­ – 1878. – Balkanistic Forum, 1, 2015, с. 209 – 222.

[13] Например в изданието „Войник-християнин“ войникът се поучава така: „Във военно време войникът- християнин е длъжен да се отличава: 1) с неустрашимост и храброст, които са въоръжени и воюват, да се въодушевява с вяра в Бога и с надежда на всесилната Негова помощ, и всякога да съдържа в сърцето си думите на Спасителя: „Няма по-голяма любов от тая да положиш душата си за своя приятел“ (Йоан 15:13) и 2) с милосърдие към неприятелите, които са победени и обезоръжени, толкова повече към мирните жители на неприятелската земя, като помни всякога, че той е християнин и че всичките човеци са наши ближни, които Господ е нам заповядал да обичаме“. – Войник-християнин. Прев от руски Евстати П. Стефанов (Ловчански гарнизонен свещеник). Ловеч, 1902. Срв. Канев, Г. За героите от нашето време – бележки върху моралните качества на войника по свещеническа беседа от Първата световна война.  – В: Сб. Зов Български. Български исторически четения 2019. А. Радев, Д. Василева (съст.).Варна, 2019, с. 89 – 100.

[14]Подробно за развитието на институцията на военните свещеници и съпътстващите процеса проблеми у Елдъров, Св. Православието на война. Българската православна църква и войните на България 1877 – 1945. С., 2004; Гарена, К. Военното духовенство на България. Т. 1. С., 2007; Явашчев, С. Военноисторическото наследство: духовният живот в българската армия 1878 – 1945. С, 2015, с. 343 – 383; Златева, А. Организация и дейност на военното духовенство по време войните за национално обединение. – В: Сб. Религия и църква в България. С., 1999, с. 234 – 249; Същата. Изграждане на институцията на военните свещеници в българската армия през войните за национално обединение. –  Известия на института за военна история, 66, 2000, с. 336 – 355.

[15]Гарена, К.Военното духовенство на България. Т. 2. С., 2007, с. 100.

[16] Под въздействие на Ньойския мирен договор от 1919 г. числеността на армията е ограничена, наборната служба е отменена и са закрити военните окръжия. Поради това част от граничната охрана се набира чрез бюрата за попълвана на армията с доброволци. Доброволците преминават обучение, задължени са да служат определен срок, след което се уволняват с известно парично възнаграждение или получават възможност да заемат държавна работа. Митрополит Дометиан посочва, че Вълчо се уволнява като ефрейтор – срв. Дометиан, митрополит Видински,с. 25 – 28 и Прокопиев, А. Охраната на държавните граници на България от Освобождението до 1946 г. – Охрана на българските държавни граници 681 – 2006. С., 2011, с. 84 – 85.

[17] Дометиан, митрополит Видински, с. 28 – 33. Отражението на световната икономическа криза в България се проявява в различни сфери, но особено силно в областта на международната търговия, на чуждия кредит и на чуждия капитал в страната, с които според разказа на митрополит Дометиан е ангажирана и търговско-посредническата дейност на Вълчо Топузлиев. За сравнение може да се посочи, че националният доход от 40 млрд. и 600 млн. лева през 1926 г. пада на 26 млрд. и 300 млн. лева през 1932 г. – срв. Гайдарджиева, В. Стопанска история. Икономическо развитие на България и света. Лекционен курс. Стара Загора, 2006, с. 138 – 139.

[18] Дометиан, митрополит Видински, с. 33, но вероятно се касае за фактологическа неточност в текста на юбилейното издание, защото богословско училище съществува в друг от манастирите в Асеновградско – в манастира „Св. св. Кирик и Юлита“. Училището в манастира е открито през 1922 г. с писмо на Св. Синод като руско Пастирско-богословско училище, а от 1930 г. към него са открити и задочни висши богословско-педагогически курсове. Училището е закрито през 1937 г. – вж. Филипов, Н. Воденския манастир Свети Кирик. Пловдив, 2017, с. 49 – 59; Община Асеновград. В. Атанасова (съст.) Асеновград, 2012, с. 108.

[19]Драговитийският епископ е сред тези архиереи, които нямат действителни епархии и като викарийни епископи (помощници и наместници) подпомагат и улесняват дейността на митрополитите. Обичайно титлите им са свързани с древни реални исторически епархии и съществуванието им като титла подчертава приемствеността и народностно-патриотичното чувство в рамките на поместната Българска православна църква. Драговитийският епископ се появява през 1909 г. като викариен епископ към Старозагорска митрополия и се свърза с поселищата на славянското българско племе Драговити, което живее на запад и северозапад от Солун. В този район се учредява Драговитийската епархия, която е засвидетелствана от втората половина на IX в. Славянското население от района е част от етногенезиса на българската народност, а в края на IX и началото на X в. ръководството на епархията се свързва със св. Климент Охридски († 916) – вж. Велев, Г. За титлите на архиереите без епархии в Българската църква (ръкопис из архива на църковния историк Ганчо Велев Ганчев). – ел. ресурс: <https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100521/catid,280/id,15913/view,article/#_ftnref2> (10.08.2021 г.).

[20] Дометиан, митрополит Видински,с. 33 – 34.

[21]Промяната на името не е задължителна при ръкоположението в свещенство, както е например при встъпването в монашество. Към подобна стъпка може да се прибегне, когато кръщелното име на ръкополагания има регионално разпространение, какъвто е случаят с името Вълчо, и в Църковния календар не е известен светец с подобно име. При евентуална промяна на името свещеникът приема името на светец, който става негов небесен покровител и чието име е близко до кръщелното име на ръкополагания – в случая Вълчо става Василий (на името най-вероятно на св. Василий Велики († 379).

[22]Името на главния учител Никола Костов съвпада с това на десетгодишния български доброволец в Първата световна война Никола Костов (1905 – 1990), който е представен във фондовете на НВИМ с детски размер войнишка куртка, отличия, джобен часовник, пощенски картички и снимки.Никола Костов действително става учител и преподава през известен период в училищата в Кърджалийско – Яйджиев, Ст. Малкият доброволец. Стара Загора, 2005, с. 20. Необходими са допълнителни проучвания, за да се установи дали става въпрос за съвпадение в имената или за една и съща личност

[23] Дометиан, митрополит Видински, с. 34 – 38.

[24] Пак там, с. 36 и 41. Милко Топузлиев става свещеник и служи в храм „Св. св. Кирик и Юлита“ в гр. Банкя. На 15.11.2020 г. БНТ1 излъчи епизод от предаването „Домът на вярата“, посветен на живота и свещеническото служение на отец Милко Топузлиев. Предаването е достъпно тук: <https://bnt.bg/news/carkvata-sveti-kirik-i-yulita-v-bankya-286240news.html> (10.08.2021 г.). Сред по-важните събития в енорията и от живота на свещеник Василий, за които разказва митрополит Дометиан, са учредяването по инициатива на отец Василий на читалище „Родопски фар“ (1938), отпускането на парцел, на който семейство Топузлиеви да построи свой дом (1940) и временното преместване на свещеник Василий в с. Левочево (1942 – 1943). Последното събитие е продиктувано от обстоятелството, че голяма част от енориашите на отец Василий са български бежанци от Дедеагачко, Гюмюрджина и Ксантийско. Присъединяването на България към съюзниците на Германия (март 1941), разгромът от немските войски на Югославия и Гърция (април 1941) и предоставянето на териториите между реките Струма и Марица за българско администриране позволяват на населението от с. Гледка да се завърне по родните си места – процес, който е насърчаван от българската държава. След обрата във военните действия и очертаващото се около лятото на 1944 г. изтегляне на българската войска и администрация от новоприсъединените земи значителна част от предишното население на с. Гледка се завръща в енорията и отец Василий е изпратен отново да поеме духовната грижа за нея. В разказа си митрополит Дометиан пише, че още в края на 1943 г. отец Василий получава известие за завръщане в своята стара енория –  Дометиан, митрополит Видински. Цит. съч., с. 38 – 42. Общо за миграционните и бежански движения на българи към и от новоприсъединените земи в периода 1941 – 1944 г. вж. Мантарлиев, Й. Бежанският и преселническият въпрос в България по време и след Втората световна война. С., 2015.

[25]За включването на България във войната против Германия и действията на българските войски до ноември 1944 г. – Атанасов, А. и др. История на Отечествената война на България 1944 – 1945. Т. 2. С., 1982; Калонкин, М. България във Втората световна война. С., 2010, с. 233 – 276.

[26]По време на бойните действия в периода октомври – ноември 1944 г. 10-и родопски полк се изтегля от Беломорието, където от април 1941г. до  октомври 1944 г. е част от разположените там български войски. Към края на октомври полкът се завръща в България и военновременният състав е разпуснат – полкът остава с мирновременен щат от 248 души – срв. Прокопиев, А. Десети пехотен Родопски полк в отбраната на Беломорското крайбрежие през Втората световна война 1941 – 1944 – В: България във Втората световна война и следвоенна Европа. Сборник доклади. Кръгла маса – Хасково, 18 – 19 юни 2015, с. 84 – 108; Вълков, В., Иванов, В. Родопци в настъпление. С., 1973, с. 12 – 32; Кременаров, Г. Десети Родопски полк и войните за национално обединение на България. Пловдив, 2011, с. 182. За появата и историята на 10-и Родопски полк – Желязков, Ж. Дневникът на един войник от 10-и Родопски полк – В: България във Втората световна война и следвоенна Европа. Сборник доклади. Кръгла маса – Хасково, 18 – 19 юни 2015, с. 170 – 172; Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 6 – 12.

[27]Мобилизацията на 10-и Родопски полк за завършващия етап на войната с Германия започва на 8 декември, 1944 г – Кременаров, Г.Цит. съч., с. 182; Желязков, Ж. Цит. съч., с. 172; Вълков, В., Иванов, В. Цит. съч., с. 36.

[28] Митрополит Дометиан разказва, че двама свещеници – отец Василий и отец Тодор от Гара Надежда – проявяват желание да заминат с 10-и полк и отец Василий отстъпва мястото, защото е глава на семейство, а отец Тодор е вдовец. На път към сборния пункт в Кърджали обаче конят на отец Тодор се подплашва, свещеникът пада и си счупва крака. По силата на тези обстоятелства за фронта заминава отец Василий – Дометиан, митрополит Видински, с. 43.

[29] Митрополит Дометиан посочва 24 декември като дата на заминаване от Кърджали на частта, с която пътува отец Василий, и не споменава коя е тази част – Дометиан, митрополит Видински,с.  43 – 44. Според изследователите на полковата история и мемоари на участници в събитията частите на 10-ти полк заминават в дните от 21 до 23 декември 1944 г., а по-конкретно на 23 декември от Кърджали отпътува за фронта трета дружина на полка и отец Топузлиев вероятно пътува с нея – Кременаров, Г. Цит. съч., с. 182; Желязков, Ж. Цит. съч., с. 172; Вълков, В., Иванов, В.  Цит съч., с. 37 – 38; Бабаков, П. Записки на помощник-командира. С., 1957, с. 52.

[30] НВИМ, Сн II-4793. Според правилника от 1941 г. военната форма на редовите свещенослужители в армията има следните отличителни знаци: бойна шапка като на младши офицер, черни кантове, пагони с кръстове по определен образец от бяла защитна сърма, шитьо – за яката на куртката –  като на офицерите от инженерни войски, колан с презрамка и кожена чанта за светото причастие и богослужебни потреби. Според правилника военният свещеник трябва винаги за носи представената форма с изключение на  моментите, когато извърша свещенодействие и носи богослужебни одежди – Гарена, К. Цит. съч. Т. 2, с. 101.

[31] Описанието на пътя е по митрополит Дометиан и в общи линии съвпада с описанието на  В. Вълков  и В. Иванов. Има и някои различия – например митрополит Дометиан пише, че предвижването на частта, с която е свещеник Топузлиев, след унгаро-югославската граница става само нощем. В. Вълков и В. Иванов пишат, че пътуването от Дубошевица до Лабод става с дневни преходи и нощувки в Немет бол, Печ и Сегешвар – Дометиан, митрополит Видински, с. 43 – 44; Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 38 – 45. Срв. и Бабаков, П. Цит. съч., с. 52 – 65.

[32]Дометиан, митрополит Видински, с. 43 – 44. Срв. Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 46.

[33] Цитиранията от документите са при спазване на авторовия (на свещеник Василий Топузлиев) правопис и пунктуация.

[34] Най-вероятно това е централният площад на село Лабод, на който на 23 февруари 1945 г. 10-и родопски полк е строен, за да бъде поето командването от новия полкови командир – В. Вълков. Дотогавашният командир –  П. Лазаров – поема командването на 46-и полк – срв.  Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с.  47 – 48; Бабаков, П. Цит. съч., с. 81.

[35] В с. Нардкорпад се разполага основната част от 1-ва дружина на 10-и родопски полк – Вълков, В., Иванов,В.  Цит. съч., с. 46.

[36]  В с. Гергетег е разположен щабът на 10-а родопска дивизия, към който е придадена 2-ра рота от 1-ва дружина на 10-и полк. В самото с. Лабод, където вероятно е основното местоположение на свещеник Топузлиев, е разположена само 3-та полкова дружина. 2-ра полкова дружина също е извън Лабод – разположена е в замъка Дьондеш – пак там, с. 46 – 47.

[37] НВИМ, Х-А-1654⁸.

[38] Град Надятад е малък град с функции на неголям индустриален център и съобщителен възел, част от немската укрепителна линия  недалеч от с. Лабод. През разглеждания период сградите в града са приспособени за отбрана чрез окопна надземна и подземна мрежа, съобщителни входове и на места –  подсилване с железобетон –  Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 52; Бабаков, П. Цит. съч., с. 65.

[39] НВИМ, Х-А-1654^1а, с. 1 – 5.

[40] НВИМ, Х-А-1654^1а – откъснатият лист е поместен между страниците на тетрадката „Именен списък на безследно изчезналите“.

[41] НВИМ, № Х-А-1654^1а – списъкът с молив на отделен бял кариран лист е поместен между страниците на тетрадката „Именен списък на безследно изчезналите“.

[42] Броят на погребаните в с. Лабод се запазва до 1950 г., когато там са пренесени костите на български воини от други по-малки близки военни гробища и днес в обща градска могила в двора при църквата почиват общо 312 военнослужещи. През 1970 г. над могилата е поставена паметна плоча, а по инициатива на делегация от Кърджалийски окръг около могилата са поставени паметни плочи на 28 бойци от Кърджалийско –  Ташев, Т. В. Паметници и военни гробища на загиналите в Югославия и Унгария български воини през войната против хитлеристка Германия. –  Известия на НВИМ, XI, 1996, с. 95 – 96; Гюров, А.Барутна пролет. Първа българска армия в Южна Унгария през 1945 г. Пълен списък и данни за загиналите на унгарска земя. С., 2005, с. 37.

[43]Дометиан, митрополит Видински, с. 43 – 44. Срв. Кременаров, Г. Цит. съч., с. 182; Пенкова, С., Цанкова-Ганчева, Д., Иванова, Д.  Алманах на сухопътните войски на България. Българска пехота. Т.1. С., 2012, с. 206.

[44] Общо за Дравската отбранителна операция и за действията на Първа българска армия в завършващия етап на войната вж.  Калонкин, М. Цит. съч., с. 276 – 306; Андонов, Вл. и др. История на Отечествената война на България 1944 – 1945. Т. 3. С., 1983. Допълнително за действията на Първа армия в Унгария – Годо, А. От Драва до Мур. С., 1971; Стефанов, Ст. Повест за победителя. Генерал Владимир Стойчев. С., 2013, с. 116 – 126. С богат снимков материал от 10-и родопски полк срв. Дачев, Г. От Родопите до Алпите. Документален сборник-албум за бойния път на 10-а пехотна Родопска дивизия в Отечествената война. С., 1972, с. 40 – 67.

[45] Срв. Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 64 – 73. В разказа на митрополит Дометиан се посочва, че немският опит за настъпление и обкръжение започва на 11 март, докато в действителност  настъплението започва на 6 март, включително на фронта срещу 10-и родопски полк, който след атаките започва допълнително укрепяване на подстъпите към с. Лабод. Междувременно, след боевете между 6 и 10 март, незадоволителните резултати принуждават немското командване да прегрупира силите си и да нанесе силен удар в направление Кишбийом – Нардкорпад – в тил и фланг на 10-а дивизия, като почти обкръжава 960-и съветски полк западно от с. Сабаш. В помощ на застрашения участък от с. Лабод спешно е прехвърлен 44-ти тунджански полк от 10-а родопска дивизия, който с цената на много жертви допринася за отблокирането на 960-и съветски полк и спиране на немското настъпление. Особено тежки са сраженията на 11 март, когато в лечебницата на 10-и Родопски полк по необходимост са евакуирани и обгрижени 150 души от 44-ти тунджански полк и 18 съветски бойци. Вероятно застрашеният фланг и тил на 10-а родопска дивизия, интензивните предислокации и бойни действия, достигнали връхна точка на 11 март, допринасят за допусната от отец Топузлиев и предадена от митрополит Дометиан грешка, че немският опит за обкръжаване започва на 11 март – пак там, с. 64 – 66 и Дометиан, митрополит Видински. Цит. съч.,  с. 45. Срв. също Годо, А. Цит. съч., с. 54 и сл., конкретно за събитията около 10 и 11 март – с. 68; Хаджииванов, П. До Алпите с Първа българска армия. С., 1975, с. 75 и сл., конкретно за действията на 44-ти Тунджански полк – с. 85 – 86.

[46] Дометиан, митрополит Видински, с. 44 – 45. Подобни обръщения могат да се тълкуват като опит да се въздейства върху уязвимостта на българите, които са принудени да преодоляват фактори като рязката политическа промяна, смяната на съюзниците и активното включване във военните действия против доскорошния съюзник Германия – срв. за тези проблеми Пеев, И., Аврамов, Л.  Проблеми, свързани с психиката и бойния морал в българската армия през войната срещу Хитлерофашизма (1944 – 1945 г.). – ВИС, 1998, №6, с. 199 – 206.

[47] Вълков, В., Иванов, В. Цит. съч., с. 74 и сл.; Желязков, Ж. Дневникът на един войник от 10-ти Родопски полк, с. 173 – 174.

[48]НВИМ, Х-А-1654¹⁰

[49] НВИМ, Х-А-1654¹³

[50]НВИМ, Х-А-1654¹⁵ (кръст) и Х-А-1654¹⁶ (мюсюлмански надгробен паметник). Разлика в надписването между двете скици има в това, че в примерния надпис от образеца на кръст е посочен и полкът, в който служи загиналият боец. По запазените образци размерите на кръста са: 150/46 см; на паметника: 142/14 см (дадена е ширината на основата, но не и на най-широката част от ромба). Формата на мохамеданския надгробен паметник с някои уговорки се приближава към характерна за подобни паметници форма – срв. например Иванов, Р. Епиграфски паметници от османските некрополи на Пловдив XV – XIX в. Пловдив, 2018. Най-близки по форма, включително разпространени и в Кърджалийско, са някои надгробни паметници, предназначени обаче за жени – пак там, с. 19 – 20 и 97.

[51] Датата 28 март не е четлива.

[52] НВИМ, Х-А-1654¹¹

[53] Пенкова, С., Цанкова-Ганчева, Д., Иванова, Д.  Цит. съч. Т. 1, с. 207. Отчитайки упоритостта на противника, трудностите и българския героизъм по отбиването с минимално отстъпление на контраатаките, в които 3-та дружина е обкръжена, а 1-ва и 2-ра дружина отблъскват танкове и щурмови оръдия при продължителна липса на достатъчна бронеизтребителна огнева поддръжка, В. Вълков и В. Иванов заключават, че битката при Шомод Чичо е най-трудната битка на 10-и родопски полк и заслужава да бъде запомнена като негова епопея. В сражението полкът се превръща в първата част, която постига пробив в немската укрепителна линия – Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 140 – 141, 150. Подробно за бойните действия при Шомод Чичо – пак там, с. 110 – 152; Бабаков, П. Цит. съч., с. 134 – 179. За отличаването на 10-и полк срв. Годо, А. Цит. съч., с. 127 – 128 и Хаджииванов, П. Цит. съч., с. 107.

[54] Митрополит Дометиан кратко се ограничава да спомене, че местното население се включва и помага при погребването на загиналите – Дометиан, митрополит Видински, с. 45. Местните хора сковават ковчезите за загиналите и участват в облагородяването на гробовете с цветни лехи – Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 211.

[55] Вълков, В., Иванов. В.  Родопци …, с. 139 – 140.

[56] НВИМ, Х-А-1654¹ – списъкът, поместен на два отделни карирани листа, се съхранява между листата на тетрадката „Именен списък на безследно изчезналите“.

[57] НВИМ, инв. № Х-А-1654⁷, с. 1 – 5.

[58] НВИМ, фондове, вх. № 63/82, инв. № Х-А-1654^1б, с. 6 – 19.

[59] Срв. НВИМ, Х-А-1654^1а, с. 4 и инв. № Х-А-1654⁷, с. 3. Първото име от алея №7 в списъка с гробищната схема – на Петър Пенев Петров от гр. Добрич, упоменат и като ефейтор, и като редник – също е зачертано, а под името личи почти заличен надпис: „Неустановен“. Преди това името на редн. Петър Пенев Петров от гр. Добрич е посочено в същия списък в алея 5а под № 7 – срв. инв. № Х-А-1654⁷, с. 3 и с.4.

[60] В разказа на митрополит Дометиан е посочен брой на загиналите и погребани край Шомод Чичо от отец Василий бойци – 96 души. Според В. Вълков и В. Иванов в сражението полкът губи 100 души и дава 161 ранени – срв. Дометиан, митрополит Видински, с. 45; Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 138. Трябва обаче да се обърне внимание, че едно от имената на загиналите бойци – на подофицера Кирил Тенев Митев, роден през 1916 г. от с. Воден, дн. Първомайско – е повторено. То фигурира като повторение в тетрадката под поредни номера 27 и 31 с тази разлика, че под номер 31 същият воин е посочен с фамилията Мишев. Повторението е налице и в списъка с гробищна схема – повторението е между алея 3а, пореден номер 10 и алея 4а, пореден номер 4. На второто от посочените места същият подофицер е с фамилия Митев, докато на първото място фамилията е неясно изписана, но всички останали данни съвпадат. Името на Кирил Митев в алея 3а, номер 10 е изписано върху друг почти заличен надпис. Любопитно е, че в работния незавършен вариант на списъка на погребаните при Шомод Чичо мястото под номер 10 в алея 3а е посочено като „Незнаен воин“, а подофицер Кирил Тенев Митев е посочен в алея 4а, място № 4 – срв. НВИМ, Х-А-1654^1б, с. 8 и с. 10; Х-А-1654⁷, с. 2.

[61] Срв. Ташев, Т. В. Цит. съч., с. 97; Гюров, А. Цит. съч., с. 38.

[62] Дометиан, митрополит Видински, с. 45 и срв. Желев, Ив. Тунджанци през Драва и Мур. С., 1978, с. 72 – 77; Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 186; Дачев, Г. Цит. съч., с. 94.

[63] Срв. Андонов, Вл. и др. Цит съч. Т. 3, с. 141 – 142. Укрепената линия край с. Ястребци е наричана още и линия Ормож – Бабаков, П. Цит. съч, с. 189 – 197.

[64] В разказа на митрополит Дометиан свещеник Топузлиев е посочен като командир на санитарния взвод –  Дометиан, митрополит Видински, с. 45.

[65]Организацията на военномедицинското дело през втория период на българското участие във Втората световна война, част от което е и отец Василий Топузлиев със санитарния взвод, е следната: ранените войници се преглеждат, регистрират и превързват на определените превързочни пунктове – дружинни, полкови и дивизионни – главни (разполагат се между 500 – 800 метра до 5 – 6 км от предната линия). Следва евакуация до Армейските леки хирургически болници (на 10 – 15 км от предната линия). Там се извършва хирургическа обработка на раните и операции на по-тежко ранените. Лечението на ранените след това се поема от Армейските хирургически болници, а на по-леко ранените – и от Армейските общи болници, които се разполагат на 40 и повече км от бойната линия. Допълнително усъвършенстване на системата за оказване на медицинска помощ е предварителното изпращане на линейки в най-критичните участъци, които да бъдат в готовност веднага за извозване на ранените – Куртев, В. И. Българското военномедицинско дело. С., 1990, с. 254 – 267; Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 183.

[66] Разказът на митрополит Дометиан по дневника на отец Василий свидетелства за спазването на представените по-горе писма и заповеди.

[67]Дометиан, митрополит Видински. Цит. съч.,, с. 45 – 46. Срв. Кременаров, Г. Цит. съч., с. 182  – 183; Пенкова, С., Цанкова-Ганчева, Д., Иванова, Д.  Цит. съч., с. 206 – 207. За трудностите на санитарите от 10-и полк и жертвите, които дават – Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 181 – 183; за примери от описаната практика и миниране при блокиране на пътищата – пак там, с. 190 – 191.

[68] За действията на 10-и полк след 31 март вж. Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 156 – 178, 184 – 191.

[69] Дометиан, митрополит Видински. Цит. съч., с. 46.

[70] НВИМ, Х-А-1654^1г, с. 22 – 23. Град Лютомер се намира на територията на дн. Словения.

[71] НВИМ, Х-А-1654⁹. Град Ормош е словенският град Ормож.

[72] Пак там и срв. Х-А-1654².

[73] НВИМ, инв. № Х-А-1654^1г – отделният лист е поместен между страниците на тетрадката „Именен списък на безследно изчезналите“.

[74] Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 212 – 213; Бабаков, П. Цит. съч., с. 200 – 204.

[75] НВИМ, Х-А-1654¹⁷.

[76] НВИМ, Х-А-1654⁹.

[77] НВИМ, Х-А-1654^1в. Срв. някои посочки за с. Средище у Вълков, В., Иванов, В.  Цит. съч., с. 167 – 168 и Андонов, Вл. и др. Цит. съч.. Т. 3, с. 175. Според разказа на митрополит Дометиан в Дравско Средище се намира свещеник Василий, когато на 9 май научава новината за капитулацията на Германия – срв. Дометиан, митрополит Видински, с. 46. Гробището в с. Средище и посоченото преди това военно гробище в с. Пролог са част от общо 72 селски гробища в близост до фронтовата линия, в които се погребват загиналите български  бойци на югославска територия по време на бойните действия от 1944 – 1945 г. През 1963 г. костите на 1027 български военнослужещи са преместени от тези гробища в специално открита за целта костница паметник до градското гробище край Вуковар – Ташев, Т. В. Цит. съч., с. 89.

[78] НВИМ, Х-А-1654¹².

[79] НВИМ, Х-А-1654⁴.

[80] Двата списъка са с обем от по два карирани и допълнително разчертани в таблица листа. Единият списък е под надслов: „Убитите подоф. и войници в които са намерени пари. 15.IV.945 г.“ Вторият е под надслов: „Списък. Офицерите, подофицерите и войниците в които са намерени „пари“. 15.IV.945 г.

[81] В печатно изписаната служебна бележка до домакина на 10-и полк е посочена само общата сума на българските левове. Общата сума на откритите в бойците сръбски динари е посочена само в ръкописната бележка до ковчежника. В списъците и към двете бележки обаче са посочени както откритите левове, така и сръбските динари.

[82] Всички изброени имена с открити средства присъстват в списъците с погребани в Лабод, Шомод Чичо, Пролог и Средище, които изготвя свещеник Топузлиев.

[83] НВИМ, Х-А-1654⁶ (служебна бележка до домакина на полка и двата списъка); Х-А-1654³ (служебна бележка до ковчежника на полка).

[84] Адресните бланки  – общо  4 бр. – са поместени между страниците на тетрадката „Именен списък на безследно изчезналите“, която е под инв. инв. № Х-А-1654¹.

[85] НВИМ, Х-А-1654¹⁴. Село Кишерде се намира в област Шомог, Унгария, в близост до град Надятад. Село Витан се намира на територията на дн. Словения.

[86] НВИМ, Х-А-1455^1-2. Богослужебните одежди са облеклото, което свещенослужителите ползват по време на самото богослужение. Към това облекло спадат освен фелонът и епитрахилът – стихар, пояс, наръкавници, сакос и омофор и трябва да се различават от ежедневните одежди на клириците – подрасник, пояс (за монаси), расо, скуфа (монашеско кепе), калимавка и епанокалимавка – Чифлянов, Бл. Цит. съч., с. 73 – 78.

[87] За епитрахила и фелона срв. Чифлянов, Б. Цит. съч., с. 74 – 75; Авксентий, архим. Литургика. Част първа. Пловдив, 2006, с. 142 – 148; Слободской, протоиерей Серафим. Закон Божи, Асеновград, 2001, с. 710 – 711.

[88] Гарена, К. Цит. съч. Т. 2, с. 102.

[89] За традициите на военните богослужебни прояви специално в 10-и полк през първата половина на XX в. – Димитрова, Е. Войнски празници и ритуали в 10-и пехотен Родопски полк (1879 – 1944). –  В: Сборник Тракия, 2, 2002, с. 54 – 63.

[90]Гарена, К. Цит. съч., т. 2, с. 102.

[91]За условията, в които се развива Българската православна църква след 9.09.1944 г. срв. Каравълчев, В. Репресивната политика на комунистическата власт срещу Православната църква в България (1944 – 1964 г.). Зографски манастир. Света Гора, 2020.

[92] Дометиан, митрополит Видински, с. 46 – 47.

[93] За капеланското служение, за международната организация „Духовно обгрижване на военнослужещи“, за българското представителство в нея и за повдигания в България въпрос за възстановяване на военното духовенство срв. например изданието на предаването Социални профили от 14.06.2018 г. по българския Военен телевизионен канал –  <Социални профили 14.6.2018 | Информационен център на Министерство на oтбраната (armymedia.bg)>  (05.09.2021).

Military Chaplain Vasiliy Topuzliev and His Legacy within the NMMH Collections

Georgi Kanev, PhD

Abstract

The article recounts the life and military service of the virtually unknown World War Two military chaplain Vasily Topuzliev, contextualized through a discussion of the Orthodox idea of war as a social phenomenon and the traditions of the Bulgarian military clergy prior to 1944–1945. Emphasis is on the documentary and material heritage, associated with father Topuzliev, preserved in the collections of the National Museum of Military History in Sofia, Bulgaria. Sketches of military cemeteries, lists of killed and buried soldiers, official letters, notes, sketches of a gravestone cross and of a Muslim gravestone – all donated by father Vasily Topuzliev, throw light on the reporting-administrative and auxiliary-sanitary duties of the front line military chaplain during the final World War Two stage (late 1944–May 1945). The lack of information about religious rites conducted by father Topuzliev outside funeral services for the fallen, demonstrates the dwindling role of military clergy within the established hostile communist political and ideological environment. Consequently, the text draws attention to the traditions of chaplaincy service within the Europenian armies and its restoration in the armed forces of a number of former communist states.

Keywords: Vasily Topuzliev, priest, World War Two, Orthodoxy, chaplain, National Museum of Military History, Sofia