Великият пост и Страстната седмица – исторически сведения

Венцислав Каравълчев

Най-строгият и най-продължителен пост в Църквата е Великият пост. Трябва да отбележим, че днес очевидното противоречие, което съществува между дължината на поста – седем седмици (48 дни) и другото название на Великия пост – Св. Четиридесетница  (гр.  Τεσσαρακοστή,  лат. Quadragesima), затруднява понякога дори и духовниците. Всъщност, противоречие няма, защото Великият пост (Св. Четиридесетница) и Страстната седмица са два различни поста, които Църквата в един период от съществуването си е съединила. При това обединяване на двата поста, в постния период са били включени и празниците Лазаровата събота и Вход Господен в Йерусалим, които формално не принадлежат нито към Св. Четиридесетница, нито към Страстната седмица. Св. Четиридесетница е пост, установен преди всичко като възпоменание на 40 дневния пост на Христос в пустинята. В древната църква това е бил постът най-вече на езичниците, на оглашените, които са се готвили да приемат тайнството Кръщение. В първите векове след Петдесетница тайнството Кръщение се е извършвало на няколко от най-големите църковни празници като преди всичко на Богоявление и Възкресение.

Богоявлението повтаря исторически мистичния акт на Христовото кръщение, докато чрез смъртта и Възкресението Христово вечността става онтологична чрез тайнственото дело на спасението. Така всеки, който решава да се приобщи към Църквата в тези дни, символично съпреживява и съучаства в събитието на празнуваното, като реално се облича в Христовите смърт и Възкресение. Затова и готвещите се да приемат това чудно тайнство на приобщаването към Църквата е трябвало първо да изпитат себе си с 40-дневен пост. Тези, който вече са били изпитани и са станали членове на Църквата, постили през Страстната седмица, т. е. Страстната седмица е пост на верните, а Св. Четиридесетница на оглашените. По думите на прот. Александър Шмеман, Пасха е ежегодно връщане към нашето собствено кръщение, а Великият пост е нашата подготовка за това връщане, с постепенно и постоянно усилие, водещо ни към Пасхата, към крайния преход в новия живот в Христос.

Св. Ириней Лионски († 202 г.)

За да се стигне до съвременната великопостна практика на Църквата, се е минало през различни етапи, като всеки от тях е оставил някаква своя, специфична литургична следа. Свидетелствата от различните исторически периоди от първите три века на Църквата показват, че пасхалният пост е продължавал от едно-две денонощия (40-часов пост) до едноседмичен пост. За това говорят „Дидахи”, св. Ириней Лионски († 202 г.)Тертулиан († 230 г.)Дионисий Александрийски († 264 г.).

Св. Дионисий Александрийски (Дионисий Велики) († 264 г.).

Еднодневният пост, който е бил пазен в петък преди Пасха, вероятно е бил заимстван от юдеите, които също постели в петъка преди юдейската пасха. Двудневният пасхален пост (40-часовият) се е извършвал в самата пасхална нощ и е продължавал до сутринта на неделята, до края на извършващата се тогава св. Евхаристия.  Когато се е пазел 40-часов пост, християните са се въздържали изцяло от храна и вода, далечна реминисценция на което се явява съхранилото се и до днес в Църквата тримирене. Този начин на постене ни подсказва смисъла, който първите християни са влагали в него: изначално петъчно възпоменание на страданията Господни, но съвсем скоро и възпоменаване на самото Възкресение с пост, продължаващ до неделя сутрин. 40-часовият пост се е разглеждал също и като подражание на 40-дневния пост на Христос в пустинята. Според сведението в апокрифа от 2 в. „Послание на апостолите”, еднодневният пост на Велики петък е бил не просто съпричастност към Христовите страдания, но и израз на състрадание към юдеите, които още не били познали и приели Спасителя Христос. Раннохристиянските извори дават основание да приемем, че първоначално Пасха се е възприемала като възпоменаване на страданията и смъртта Христови – „Кръстната Пасха” (Πάσχα σταυροσιμον), чествана на 14 нисан, в деня на еврейската Пасха, която е била отбелязвана с пост. Тази Пасха, по думите на отец Александър Сложеникин, можем да наречем условно „догматична”, която е следвана от „историческата Пасха” – Пасхата на Христовото Възкресение или просто Възкресна Пасха (Πάσχα αναστασιμον). Вероятно най-ранните отбелязвания на Кръстната Пасха лягат в основата на обособяването на Страстна (в древната църква още Велика – Μεγάλη Εβδομάδα) седмица, а Възкресната Пасха дава начало на празнуването на Светлата седмица.

Страстната или Велика седмица е най-важната седмица от цялата богослужебна година. Тя е посветена на последните дни от земния живот на Христос, на Неговите страдания, разпятие, кръстна смърт и погребение. Страстната седмица, както отбелязахме по-горе, вече не е Великият пост. Великият пост свършва в петъка, на шестата седмица от своето начало, в петък преди Лазаровата събота и Неделя Вайя – Вход Господен в Йерусалим. Страстната седмица е време на усилен пост и молитва, на истинско изпитване на християнската съвест. Богослужението от своя страна е особено величествено и тържествено, песнопенията са изпълнени с невероятна красота. Без преувеличение можем да твърдим, че богослужението на Страстната седмица е най-печалното и същевременно най-красивото от целия годишен богослужебен кръг.

Свети Атанасий Велики, 
Архиепископ на Александрия
(† 373 г. )

Първото сигурно сведение за 40-дневен пост преди Пасха имаме от началото на 4 в. в едно от пасхалните послания на св. Атанасий Велики. В него се говори за 40-дневен пост, който продължавал 6 седмици. По онова време постът тъкмо се е появил в Египет и затова още не бил практикуван от всички. Интересното в случая е, че св. Атанасий никъде не казва, че този пост е спомен за 40-дневното пребиваване на Христос в пустинята. От едно малко по-късно послание на св. Атанасий (от времето на заточението му в Рим) до еп. Серапион Тмуитски се вижда, че за разлика от Египет, където 40-дневният пост е бил нещо ново, за Рим той е бил утвърдена практика. Римският 40-дневен предпасхален пост по свидетелството на св. Атанасий е бил подготовка на желаещите да приемат св. Кръщение. Този 40-дневен пост твърде вероятно е бил спазван и от каещите се (отпадналите при гоненията от Църквата), които желаели да се върнат в нея. Според свидетелството на папа Инокентий І (в негово писмо до еп. Губио), приемането на каещите се обратно в Църквата е ставало на Велики четвъртък.

Още едно ранно свидетелство за 40-дневен пост се съдържа в Правило 5 на Първия Вселенски събор (325 г.). Мнозина са склонни да виждат в него пряко указване на Великия предпасхален пост и на това, че той е бил установен и честван още през 2-3 в. Внимателният прочит и сравняването на това правило на Първия вселенски събор с 37 правило на св. Апостоли обаче показва, че тук по-скоро се говори за някакъв пост, свързан с празниците Възнесение Господне и най-вече с Петдесетница, а не с Възкресението.

Постепенно с развитието на богословието на Църквата и с изясняването и утвърждаването на редица догматически истини, започва да се формулира и приема един цялостно библейско-събитийно осмислен богослужебен цикъл. Периодът 4-5 в. окончателно оформя и довежда до повсеместното приемане на 40-дневен предпасхален Велик пост. Трябва да отбележим, че различните църковни общини имат различно разбиране и тълкувание на начина на постене. В древната Църква е съществувала категорична забрана за пост в неделните дни. В някои църковни общности тази забрана се е разпростирала и върху съботните дни. Всичко това е довело до появата на различни и разнообразни практики за пазенето на постните дни от Великия пост. Ако трябва да бъдем точни, ранното християнство е следвало изцяло завещаното от апостолите:

И тъй, никой да ви не осъжда за това, което ядете или което пиете, или за нещо относно някой празник, или новомесечие, или събота; които са сянка на онова, което ще дойде, а тялото е Христово. Никой да ви не отнема наградата с измама, чрез самоволно смиреномъдрие и ангелослужение, като наднича в неща, които не е видял и напразно се надува с плътския си ум, а не държи главата Христа…” (Кол. 2:16-19).

Историкът Сократ Схоластик обобщава раннохристиянската практика за поста в една прекрасна квинтесенция, която за съжаление е малко позната: „Целта на апостолите е била не да ни предписват времена за празници, но да ни дадат ръководство за правилен живот и благочестие” (Historia Ecclesiastica 5, 22). За яснота ще приведем още няколко свидетелства от църковните историци Сократ и Созомен, които като цяло се повтарят, но имат и някои специфични детайли.

Eто няколко интересни сведения на Созомен, които в приблизително същия вариант намираме и у Сократ:

… както например в Константинопол в първия ден на Пасха. И предшестващата този празник така наречена четиридесетница, в която народът пости, едни смятат, че продължава 6 седмици – например илирийците и християните, живеещи на Запад, цяла Либия и Египет с Палестина. Други смятат, че (четиридесетницата) продължава 7 седмици, като например жителите на Константинопол и околностите му до Финикия. В продължение на тези шест или седем седмици, някои постят три седмици с помеждутъци, други постят три седмици подред преди празника, а някои само две седмици, като например последователите на Монтан. Не навсякъде и не по едно и също време става и отбелязването на празника. Известно е, че едни се събират в събота, като в първи ден, както това става в Константинопол и почти навсякъде, но в Рим и в Александрия не постъпват така. Египтяните в много от селищата си се събират в събота вечер и след вечеря се приобщават със светите тайнства. Също така не всички четат едни и същи молитви, псалми и четива, нито пък по едно и също време ги четат. Така например, така нареченият Апокалипсис на Петър, който древните са признали за напълно апокрифен, в някои църкви на Палестина, както ми е известно, се чете и до днес веднъж в годината, на Велики петък, когато народът с особено благоговение пости в памет на спасителните страдания (на Христос), а известният тук под името на ап. Павел апокалипсис, който никой от древните не е признавал, се одобрява от мнозина от монашестващите”.

Този пасаж на Созомен е допълнен с няколко интересни подробности при Сократ:

Удивителното за мен е, че и едните, и другите [постещите 3, 5 или 6 седмици] като спорят за броя на постните дни, наричат поста по един и същ начин – четиридесетница, като представят различни свои описания, за да обяснят наименованието му. При това става ясно, че разногласията им засягат не само броя на постните дни, но и разбирането им за това, от какви храни трябва да се въздържат; защото едни се въздържат от употребата на храни, съдържащи всякакъв вид животински продукти, други употребяват само рибаа някои заедно с рибата ядат и птици, защото те по думите на Мойсей са произлезли също от водата. Едни се въздържат даже от плодове и яйца, други се хранят само със сух хляб, а трети дори и това не приемат (отказват се дори от хляба). Някои постят само до деветия час, като ядат след това всякаква храна. По този начин, при различните племена е различно, като за това се представят безчислени причини. Има различия даже в църковните събрания (богослужението, в случая Св. Литургия, бел. ред.). Тогава, когато всички църкви по света извършват тайнството (Евхаристията) и в съботния ден всяка седмица, александрийците и римляните на основание на някакво древно предание не искат да правят това; а съседите на александрийците – египтяни и жителите на Тиваида, въпреки, че извършват Св. Литургия в събота, приемат тайнствата (даровете) не тогава, когато въобще правят всички християни, но принасят жертвата и приемат тайните, след като са се нахранили с всякакви ястия, при настъпването на вечерта…”.

От Правило 69 на св. апостоли виждаме, че Четиридесетницата като пост преди Пасха става задължение за всички християни, въпреки че от приведените по-горе свидетелства на Сократ и Созомен става ясно, че под името Св. Четиридесетница са съществували различни практики, като почти никоя не е продължавала 40 дни. Тук трябва да уточним също, че окончателната редакция на Апостолските правила се извършва през 4-5 в.

Св. Лъв Велики († 461 г. )

В Западната църква до началото на 5 в. се е съхранила практиката на триседмичен пост преди Пасха, който от времето на папа Лъв Велики (440-461) се удвоява и става 6 седмици. В тях е влизала и Страстната седмица. Постило се е 6 дни в седмицата, включително и в съботите, като непостен ден оставал единствено неделята. За сравнение, в Константинопол по това време вече се утвърждавал 7-седмичният пост. Едно от първите разисквания по въпроса за различието между Западната и Източната практика прави св. Йоан Касиан (Римлянин).

Св. Йоан Касиан († 435 г.)

За да бъде възпълнена липсата от 4 дни в Четиридесетницата към въведения през 5 в. 6-седмичен пост (6 х 6 = 36 дни) в 7 в. се добавят още 4 дни. В Западната църква първоначално Велики петък, събота и Пасха са образували така наречените свещени три дена (triduum sacrum), като впоследствие, от 9 век в числото на тези дни е бил включен Велики четвъртък.

Интересно е да споменем, че в различни антиохийски и йерусалимски източници от периода 5-10 в. освен за 7-седмичен пост, често се говори и за 8-седмичен. Под влияния на монашеските устави и практики, постепенно отпада непостенето в неделните дни и те се включват в цялостния пост, който се оформя във вида, който се практикува от Църквата днес. С развитието на богослужебния ред (а за празника Пасха и постния период преди него това развитие продължава до към 17 в.), постепенно се оформя един 6-седмичен предпасхален пост, към който неразривно се присъединява и Страстната седмица като седма седмица на поста. Св. Четиридесетница завършва в петък преди празника Вход Господен в Йерусалим и се явява предверие към пасхалния пост, т. е. Страстната седмица, която завършва в ранните часове на утрото в неделя – денят на Христовото Възкресение.

Въобще, периодът 4-5 в. е един от най-плодоносните в историята на Църквата. Още в самото начало на 4 в. със Сардикийския едикт на Галерий (311 г.), последван от Медиоланския едикт на Св. Константин Велики (313 г.), се прекратяват гоненията срещу Църквата и се дава една религиозна равнопоставеност, в която християнството показва своята неимоверна жизнена сила и привлекателност. Това е и необходимото условие за разкриване на огромния творчески потенциал на членовете на Христовата Църква. Паралелно с урегулирането и синхронизирането на богослужебните практики в Църквата върви и процес на обогатяване и украса на това богослужение с нови песнопения и химни. Най-вдъхновените и богословски наситени са именно великопостните песнопения, чиято кулминация са покайните служби през Страстната седмица.

* Текстът е публикуван във в-к Гласове (бел. ред.).

Източник: https://dveri.bg/ – оригинално заглавие: „Великият пост и Страстната седмица“.

Уточняваща бележка: Трябва да се има предвид, че предвид, че православното богословие не възприема историческите натрупвания като случайно стечение на обстоятелствата, а като едновременна проява на свободната човешка воля и насочващата Божия благодат, които заедно оформят облика на Св. Предание – вдъхновявано от Господ Дух Свети и оформяно посредством делата на Божииите светии и подвижници на благочестието, и даващо облик на Църковните съборни постановления. В тази светлина дори и при първоначално съчетаване на различни практики, породени от благочестиви намерения, винаги се достига до тяхното сближаване и обединяване в единна традиция при постепенно изчистване на недостатъците, изразени в погрешни схващания или крайности. Историческият подход при изучаването на Православната история трябва да има предвид тази особеност на Св. Предание, а подценяването й често води настрана от действителното възприятие, което са имали православните християни за едно или друго събитие. Любопитен пример в това е книгата на много ерудирания автор протопрезвитер Александър Шмеман († 1983) Въведение в литургическото богословие.[1] Отец Шмеман е под влияние на теченията в римокатолическото богословие „завръщане към изворите” и „литургичното движение”.[2] Като приема редица по-късни наслагвания към литургичната практика за следствие на обстоятелствата и възползващо се от тях чуждо влияние, авторът заключава, че Църквата се намира в литургическа криза.[3] В критиката си към неговия подход, един от уважаваните специалисти по догматика на XX в., о. Михаил Помазански († 1987), посочва, че измененията в св. Литургия са въведени и осветени в светлината на Св. Предание. По този начин те се осъзнават от православните християни през вековете. Тяхната отмяна или отхвърляне ревизира цялостната представа за Св. Предание, която се оформя от края на Античността и е жива до днес, и вместо да спомогне за разкриване на действителната картина отвежда настрана от нея. Неотчитането на тези особености води до преувеличаване на отделни аспекти на Христовата религия и загуба на необходимия общ поглед за нейното осмисляне.[4]

/Уточняваща бележка: Георги Канев/


[1] Шмеман, протопресв. Александр, Введение в литургическое богословие, Париж, 1961 (Електронен ресусрс: http://www.shmeman.ru/modules/myarticles/topics_topic_id_33.html , 16.03.2021)

[2] Meyendorf, Fr. John. A Life Worth Living, In: St. Vladimir’s Theological Quarterly, Vol. 28, No. 1, 1984, pp. 3 – 10 (Електронен ресурс: http://www.schmemann.org/memoriam/1984.svtq1.meyendorff.html , 16.03.2021)

[3] Дамаскин, йером. Отец Серафим Роуз, С., 2007, с. 472 – 474.

[4] Pomazansky, Fr. Michael,  The Liturgical Theology of Father A. Schmemann, (Електронен ресурс:  http://orthodoxinfo.com/phronema/pom_lit.aspx (16.03.2021). Важността на Св. Предание се съзнава от протопрезвитер А. Шмеман, който пише: „Компромисите, временните решения и приспособяванията са допустими само ако непоколебимо и веднъж завинаги се откажем да променяме Преданието на Църквата, да снижаваме стандартите му,  за да ги пригаждаме към своите потребности.” – Шмеман, протопрезв. Александър, Литургия и живот, (превод: Св. Биюкова). С., 2002, с. 17. В тази връзка могат да се посочат някои от заключенията на известния изследовател на Късната Античност Питър Браун. В своето изследване за утвърждаването и функциите на светеца той подценява духовната страна на процеса за сметка на социологическа интерпретация. Както обаче му опонира Х. Дрижвърс (Drijvers), през  IV – V  в. християните в Сирия ясно съзнават, че аскетизмът е път на себепретворяване по подобие на образа на Христа и Неговата жертва за човечеството, което обуславя и активната дейност на сирийските отшелници в полза на населението от провинциите, на която обръща подчертано внимание П. Браун – срв. Brown, Р. Rise and Function of the Holy Man in Late Antiquity, In: Journal of Roman Studies, vol. 61, 1971, pp. 80 – 101 и Drijvers, Han. J. W. Hellenistic and Oriental Origins, In: The Byzantine Saint, (ed. by Sergei. Hackel), New York, 2001, pp. 25 – 33.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Related Post

Изложбата „Под игото“ разказва историята на едноименната творба на Иван ВазовИзложбата „Под игото“ разказва историята на едноименната творба на Иван Вазов

Източник: museum-pz.com От 13 септември до 13 ноември 2022 г. в къща музей „Константин Величков“, ул. „Теодор Траянов“ № 6, ще гостува къща музей „Иван Вазов“ – Сопот с изложбата

Житие на св. преподобномъченик Лука Одрински († 1802)Житие на св. преподобномъченик Лука Одрински († 1802)

На 23 март почитаме паметта на св. преподобномъченик Лука Одрински – още едно славно българско име в православната история и св. Предание. Преподобномъченик Лука се родил в Одрин от благочестиви

Представяне два сборника с разкази от на Янчо Михайлов (иконом Йоан Карамихалев)Представяне два сборника с разкази от на Янчо Михайлов (иконом Йоан Карамихалев)

Източник: dveri.bg На 20 септември 2022 г., от 18:30 ч., в столичния Национален литературен салон „Старинният файтон“, на ул. „Лайош Кошут“ 34 (в близост до „Петте кьошета“), ще се състои