„Аз се гнуся от езическите идоли и почитам Христа, истинския Бог и никой не ще може да ме отлъчи от любовта ми към Христа! Тази вяра, заради която аз сега умирам, ще се преумножи на българска земя. Напразно се надявате вие да я ограничите с моята смърт. Кръстният знак ще бъде на почит навсякъде, ще се издигат храмове на истинския Бог и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог.“ – думи св. мъченик Боян – Енравота, княз Български (Житие)
На 28 март се празнува паметта на първия български мъченик св. княз Боян-Енравота, убит от брат си кан Маламир (831 – 836) г. за това, че е приел Христовата вяра и отказва да се отрече от нея. Паметта му се празнува заедно с паметта на свещеномъчениците св. Георги еп. Загорски и презвитер св. Петър Мъгленски и още други славянски и византийски Христови мъченици, погубени след отказ да се отрекат от вярата си по заповед на българските владетели и велможи Крум, Дукум, Диценг и Омуртаг през 813 г. и през следващите години.
По повод съвпадението в почитта към паметите трябва да се отбележи, че преследванията против християните от първата половина на IX в. имат по-скоро инцидентен характер и са във връзка с ожесточението, породено от войните между българи и византийци в периода 811 – 815 г. През 811 г. император Никифор I Геник (802 – 811) успява да завладее столицата на българското канство, Плиска. Хронистите са съхранили спомена както за извършените от императора жестокости („Той заповядал да избиват безжалостно безсловестните животни, децата – кърмачета и хора от всяка възраст…“ – хроника на св. Теофан Изповедник), така и за молбата на кан Крум за мир: „Ето, ти победи. И тъй, вземи, каквото ти е угодно и си иди в мир“ (св. Теофан Изповедник). Отказът на император Никифор довежда до съкрушителното поражение на византийските войски във Върбишкия проход на 26 юли 811 г. и до пренасяне на войната във византийските територии в Тракия. Независимо, че владее инициативата, кан Крум прави нови опити да сключи мир. До мир обаче не само, че не се достига, но по време на преговорите е извършен опит за убийството на българския владетел. Реакцията е логична – кан Крум опустошава Източна Тракия, превзема Адрианопол и предприема действия за решителен щурм против Константинопол, но в разгара на подготовката умира.
Натрупаното ожесточение от войната, извършените жестокости и подлости обаче се отразяват върху толерантната политика на българските езически владетели към християните. До последните години от управлението на кан Крум отношението на българите към християнството не е враждебно. Традициите на толерантност се свързват още с основоположниците на първия управляващ род Дуло в лицето на приелите християнството кан Кубрат и кан Тервел. Особено прославен е кан Тервел, който е почетен с титлата „кесар“, оказва решаваща помощ на Византийската империя срещу арабската заплаха през 717 – 718 г. и днес паметта му, под името св. Тривелий – Теоктист, се празнува от св. Църква на 3 септември. Сестрата на самия кан Крум е омъжена за християнин (Константин) – политически имигрант от Византия. С приобщаването на славяните от т. нар. българска група, част от която вече е християнизирана, в границите на българската държава се увеличава и християнското население. Прави впечатление отговор № 87 от Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите, където св. княз Борис пита дали „някой извършва грях, ако направи монахиня жена-вдовица, която не желае да приеме монашески живот“. Задаването на този въпрос показва, че не се касае за непозната практика в иначе доскоро езическото българско общество. Някои изследователи дори допускат, че още преди покръстването св. княз Борис позволява функционирането на манастири на българска територия. От периода преди Покръстването са известни също и българи, които приемат християнството и живеят като миряни или стават монаси – патриций Теодор, монах Тадей Скит или монахът „скит по произход” на име Йоан, който „на езика на българите” имал и друг прякор. Примерите показват, че християнството постепенно прониква в българското общество и случаите на враждебност са по-скоро инцидентни, конюктурни и провокирани по политически причини.
Във връзка с св. Георги Загорски и св. Петър Мъгленски Хр. Темелски и Пл. Павлов в книгата си „Светци и духовни водачи от Македония“ (В. Търново, 2004 г.) пишат:
Това са българи и български славяни, канонизирани от Константинополската (Цариградската) патриаршия във връзка с т.нар. антихристиянски гонения при кановете Крум (802-814), Дукум и Диценг (814-815) и Омуртаг (815-831). Имената им са известни от Синаксара на Патриаршията и други паметници, като най-често те са били византийски пленници в България. Тези гонения са главно на политическа основа, иначе българските владетели проявяват толерантност към християнството, а сестрата на Крум дори е омъжена за християнина Константин – византийски аристократ, политически емигрант в Плиска. Става дума за светите мъченици Георги, епископ Загорски (на гр. Дебелт, близо до дн. Бургас, може би български славянин), Пардос (Парод) (български славянин, свещеник в Източна Тракия), Петър Мъгленски (свещеник в Мъглен, дн. в Гърция), Куперг (името му навярно идентично с древнобългарското „Кубер“, каквото е името на водача на Куберовите българи в Македония), Асфир (изопачение или вариант на „Аспарух/Аспар“ – в ХІ в. познат и като „Испор“), славяните Любомир и Хотимир. Някои от тях са убити през 813 г. заедно с одринския митрополит св. Мануил през 813 г., други – по-късно, когато може би е имало някакъв опит за бунт на византийските пленници в България. Присъствието на такива лица сред византийските пленници в България показва проникването на християнството сред българи и славяни, както и етническата пъстрота в Тракия и днешна Македония през ІХ в. В тези земи наред с ромеите (основно гърци и преселници от Изтока – арменци, сирийци и др.) живеели много славяни от българската група и потомци Куберовите българи, а и емигранти от самата Дунавска България след размириците в средата на VІІІ в. Паметта на тези мъченици се отбелязва (заедно с св. Боян-Енравота, първият великомъченик от българската владетелска фамилия в Плиска) на 28 март.
Православната традиция наставлява, че в светлината на св. Предание не съществуват случайности. Прави впечатление обединението на светите мъченици от славянски произход с първия български мъченик за вярата св. Боян-Енравота. Това са представители на същите тези славяни от т. нар. българска група, които естествено гравитират към България, спомагат за пренасяне на християнството в нея и допринасят за изграждането на бъдещата българска народност. Инцидентните преследвания, породени от острото военно противопоставяне с основния конкурент за политическо влияние над славяните на Балканския полуостров – Византийската империя, не прекратяват процеса. Нещо повече – появата на християнин, който е брат на българския кан разкрива големите мащаби на проникване на Христовата религия. Само няколко десетилетия по-късно тя постига триумф и премахва всички прегради пред окончателната поява на една нова народност – българската. Новата народност се изгражда посредством центростремителните сили на прабългарската държавническа традиция и притежава за свои маркери името „българи“, славянския език и православната християнска вяра. Личността на св. Боян-Енравота е морална противотежест на антихристиянските преследвания, които съпътстват процесите по обединение на славяните от българската група и едновременно с това е свързващо звено между традициите на Христовото отстояване и един бъдещ християнски народ, който тепърва ще дава своите приноси към св. Предание на Православието. Тази двойна свързваща и основополагаща роля се подчертава от пророческите думи на мъченика, съхранени в неговото Житие: „Тази вяра, заради която аз сега умирам, ще се преумножи на българска земя. Напразно се надявате вие да я ограничите с моята смърт. Кръстният знак ще бъде на почит навсякъде, ще се издигат храмове на истинския Бог и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог. А идолите и техните скверни жертвеници ще бъдат разорени така, като че ли не са съществували.“
Текст: Георги Канев
Икона: Ателие св. Роман
Св. мчк княз Боян-Енравота е под №3 в Именника на българските светии.
Източник: mitropolia-sofia.org
