На 30 януари Православната Църква празнува паметта на Св. цар Петър I Български. Един български владетел, надминал своя бляскав баща не с военни победи и културен разцвет, а с христолюбие, благочестие и милосърдие към народа:
Духовното наследство на Св. цар Петър I Български
Георги Канев
През ΙΧ и първата половина на X в. българската държава се издига като една от могъщите европейски сили, претендент за хегемония в Източна и Югоизточна Европа и способна да отстоява интересите си пред Византийската и Франкската империя. Тези външнополитически успехи се дължат до голяма степен на вътрешната консолидация сред населението, съставено основно от прабългари и славяни. Процесът се подпомага от реформите, които осъществяват хановете Крум и Омуртаг, а успешната настъпателна политика в посока Тракия и Македония на наследниците им – хановете Маламир и Пресиян – доизгражда ареала, в който предстои да се издигне една нова европейска народност – българската.
Сливането на прабългари и славяни в един народ е улеснено от покръстването на българите. Присъединяването на българското ханство към източноправославния център на християнството – Константинопол – открива широки възможности за развитие на култура, основана на Христовата религия и славянския език, разбираем за всички поданици на българската държава. Бързият културен подем, както и външнополитическите успехи на България при цар Симеон Велики (893 – 927) раждат Симеоновия Златен век. След смъртта му българската държава постепенно навлиза в период на упадък, който в крайна сметка довежда до покоряването й от Византийската империя през 1018 – 1019 г. В края на XIX и първата половина на XX в българската историография се утвърждава становището, че сред причините за този упадък е слабоволевият характер на Симеоновия син и наследник цар Петър (927 – 969).
Към днешна дата обаче различни историци предлагат преоценка на неговото управление. Тези изследователи насочват вниманието към амбициозните политически планове на цар Симеон, които въвличат България в постоянни войни и довеждат страната до изтощение. Неслучайно в края на Симеоновото царуване българите претърпяват тежко поражение от хърватите (926 г.), а византийският император Роман Лакапин (920 – 944) пише на българския владетел, че за една година в пределите на Византия са потърсили убежище 20 000 български бегълци, притеснени от постоянните военни повинности. Посочването на тези факти не цели да обезцени постигнатото от цар Симеон, а просто да насочи погледа към възникналата необходимост от по-умерена и миролюбива политика, стъпки към която предприема именно св. цар Петър. След кратка военна демонстрация и последвали преговори, той постига признание на присвоената от баща му царска титла, признание на патриаршеския статут на българската Църква и сключването на дългогодишен мир с Византия.
Ясно се откроява фактът, че веднага след сядането си на престола българският цар е склонен на редица компромиси, единствено и само, за да запази мира в държавата. Той се отказва от трайното присъединяване на сръбските земи към България и не предприема военни действия в отговор на машинациите на византийската дипломация, която подпомага сръбското откъсване от българска власт и осигурява бягството на Йоан, по-малкия брат на цар Петър и заговорник против властта му, във Византия. Това според някои тълкования се приема за властническа апатия и безразличие към съдбата на държавата, но внимателният поглед по-скоро разкрива, че българският владетел преценява заплахите, мисли в перспектива и предпочита да си служи със средствата на дипломацията.
Съвременните историци обръщат особено внимание на българо-маджарските отношения по време на управлението на св. цар Петър. През първата половина на X в. предшествениците на днешния унгарски народ се издигат като един от водещите военно-политически фактори в Централна Европа и провеждат редица опустошителни походи срещу околните народи. В историографията се предполага, че още по времето на цар Симеон маджарите успяват да откъснат от България нейните отвъддунавски северозападни владения. Според византийските извори след Симеоновата смърт хърватите и маджарите се готвели да нападнат България. Това известие е отглас от войните в българския северозапад и затрудненията на България, воюваща по това време и с Византийската империя. Именно върху тези обстоятелства цар Петър съсредоточил вниманието си в началото на своето управление и е предпочел да си осигури мир с византийците, вместо да разпилява военния си потенциал срещу тях или сърбите. Според редица изследователи в крайна сметка цар Петър успява да уреди отношенията си с маджарите, като ги пропуска свободно през земите си, за да нападат Византийската империя. Интересен в тази връзка е отговорът, който българският владетел дава на император Никифор II Фока (963 – 969), когато последният поискал маджарите да не преминават безпрепядствано през българските земи за опустошителните си походи. Хронистът Йоан Зонара предава този отговор така: „Когато те воюваха против нас, при все, че бе повикан от нас, ти не пожела да ни дойдеш на помощ. И сега, когато по принуждение ние сключихме съюз с тях, ти ни караш да нарушим договора, за вдигнем оръжие против тях и да започнем безпричинна война.“
Постигането на договореност с маджарите влошава отношенията с Византийската империя, но първи стъпки към това предприема византийската дипломация със свояна намеса в делата на България по отношение на Сърбия и царския брат Иван. Българският владетел по правило търси пътища за запазване на мира. Така например той предупреждава ромеите за руския поход против Константинопол през 941 г. и се опитва за изгради общ фронт с тях против маджарската заплаха от северозапад. Изправен пред недоброжелателните прояви на империята и отказа й да подкрепи военно или със средства отблъскването на маджарите, цар Петър постига споразумение – „договор“ – с тях и свободно ги пропуска към Византия като в замяна те не плячкосват български територии. Зает трайно с маджарската заплаха, цар Петър не допуска откриването на втори фронт против България. Българският владетел не само съхранява 30-годишния мирен договор с Византия, но постига подновяването му със запазване на годишния данък, който византийците плащат от 927 г. нататък. Ценно свидетелство за това е докладът от 968 г. на пратеника на немския император Отон I в Константинопол – Лиутпранд. В документа се разказва, че византийците спазват мирните договорености и според сключените клаузи отдават специална почит и уважение към всички български пратеници.
Важно е да се обърне внимание на и обстоятелството, че българските войски по времето на св. цар Петър съвсем не са небоеспособни. Трудно е да се възстановят напълно отношенията с маждарите, които от ще времето на цар Симеон, а впоследствие и при неговия наследник, преминават през враждебност и сътрудничество. Обстоятелството, че маджарите се съгласяват на договор, за да преминават през Българските земи означава, че възможната българска съпротива не е била пренебрежима. Същевременно през 943 г. българските войски отблъскват нападение на печенегите в североизточните предели на държавата и 20 г. по-късно смущават с потенциала си победоносния византийски император Никифор II Фока (963 – 969). Последният, след като предизвиква нарушаване на мира с отказ да заплати годишния данък, не посмява да нахлуе във вътрешността на България, а се задоволява с военна демонстрация в пограничните райони. Изворите са запазили смущенията и колебанията на императора относно неизвестния и съмнителен край на една по-сериозна кампания против българите. В последна сметка българските войски оказват ожесточена съпротива и на инспирираното от византийската дипломация нахлуване на руския княз Светослав Игоревич в България. Вече възрастният и вероятно болен цар Петър починал преди да види края на Светославовото нашествие. Неговата служба разкрива, че преди смъртта си той приема монашество и почива като монах.
Преди да се премине към обобщителни оценки за управлението на Св. цар Петър е необходимо да се прецени спомена, който той оставя сред българите. Особено ценни свидетелства могат да се почерпят от запазената до днес Служба за прослава българския владетел; от ценния домашен извор от средата на XI в. – т. нар. Български апокрифен летопис; свидетелствата на византийските хронисти за делата на българските въстаници против византийската власт през XI – XII в.; богослужебни сборници от XIV в., Разказа за Зографските мъченици, загинали през 1275 г. и някои откъслечени пасажи от поучителни сборници с православно съдържание.
Изследователите са на мнение, че култът към българския владетел като към светец на Православието се оформя още в края на X в., немного след смъртта му. Предполага се, че именно тогава е създадена и Службата, посветена нему и запазена чрез преписи в паметници от XIII – XIV в. През XI в. култът към св. цар Петър вече е категорично засвидетелстван. В Българския апокрифен летопис, редом с владетелите княз Борис – Покръстител и цар Симеон, само цар Петър е окачествен като свят. С тази почит на този етап не е бил прославен дори и св. княз Борис I, за когото се казва обаче, че е бил благочестив и праведен, и че е живял без грях. Особено много акцентува неизвестният български автор на летописа върху благоденствието по българската земя по Божие благоволение по времето на св. цар Петър и любовта, която имали помежду си българския владетел и св. цар Константин Велики. Този анахронизъм подчертава авторитета и почитта към българския цар, поставен редом до особено много почитания император Константин, който поправил пътя на Христовата вяра в Римската империя. Пасажът за св. цар Петър подчертава също единството и любовта между православните владетели, които са призвани единомислено да почитат Бога, да се обичат и да се подкрепят. Тук действително могат да се намерят отгласи от стремежите на българския владетел приживе. Въпреки всичко, той се опитва да осигури мир между България и Византия, поддържа кореспонденция с прочутия отшелник – св. Павел Латърски († 955 г.), и се обръща с писмо до цариградския патриарх относно новопоявилата се ерес на богомилите. Българският владетел изхождал от вековния опит на Константинополската патриаршия в борбата с различни ереси, част от които били в корените на богомилството.
Особено подчертава спомена за цар Петър неговата средновековна Служба. В нея към образа на светия владетел се прибавят характеристики, които намират израз в следните възхвали: „застъпник от видимите ни врагове”, който „възлюби в мир да пребиваваш в своя живот”, „като светла звезда, която възсия от земята”, „както по-рано си бил с нас, отче, и като чеда твои ни приемаше любезно”, „камъко на вярата”, „утвърждение на църквите”, „източник и неоскъдно съкровище, които дава (и се) излива на бедните” и др. Тези и други откъси от Службата рисуват българския владетел като цар-миролюбец, но и защитник на своя народ. Като владетел, който има отношение към оскъдиците и бедствията, които нерядко нападат населението и се стреми да го подкрепи и, най-малкото, предпази от война и съпътстващите я разорения и жертви. Особена почит имал българския владетел към Църквата и се стремял да утвърждава христолюбието сред народа като строял храмове и манастири, улеснявал проповедничеството на духовенството и монашеството и сам давал пример за високонравствен и благочестив живот. Към тези възхвали трябва да се прибави и спомена за стремежа на св. цар Петър да се срещне и с прославения български отшелник и небесен закрилник – св. Йоан Рилски († 946 г.), за да се поучи от него относно товара на нелеките царски дела. За този епизод ни разказва особено ярко житието, което пише за Св. Йоан българският светител – св. патриарх Евтимий († ок. 1402/1405 г.).
Към запазените известия, които са съхранили спомена за светия лик на българския владетел, освен горепосочените, могат да се добавят още и ръкописи от XIV в. Такива са упоменатите различни богослужебни сборници, в които се посочва датата, на която се почита паметта на българския владетел и се помества тропар в негова прослава и Разказ за Зографските мъченици, загинали през 1275 г., в който българският владетел категорично се упоменава като светец. Не на последно място трябва да се посочи, че със св. цар Петър в по-късни сборници се свързват поучителни изречения. Така в два руски сборника от XVI в. е поместено и кратко поучение от св. цар Петър. То, преведено на новобългарски, е следното: „Петър цар рече: да не бъде твоята уста врата за зли речи, нито езикът ти да изнася зло. Гърлото ти да не бъде път за грешни речи.”
Прави впечатление, че големите Симеонови победи биват изместени от спомена за благочестието и миролюбието на св. цар Петър. Той се превръща в символ на подкрепяната и благословена от Бога българска царска власт. Неговото име, както посочват византийските извори, приемат обявилите се за царе български въстанически водачи против византийската власт – Петър – Делян, Петър – Бодин, Петър – Теодор, брат на Асен.
В заключение би могло да се изведе образът на един особено заслужил български владетел. Той не блести като велик пълководец или реформатор. Влизайки в календара на Православието обаче, той надминава мнозина. Пред нас се открива образа на миролюбив цар и опитен дипломат, който умее да степенува заплахите, да прощава и прави компромиси, но и да отстоява авторитета на държавата си, както ярко засвидетелства немският пратеник Лиутпранд. Редом с това българският владетел оставя пример за лична безупречна нравственост и милосърдие. В негови ръце продължава делото по изграждане на християнския облик на българската държава. Владетелят лично, в съдействие в Църквата, се заема да организира отпор на добиващата широки размери богомилска ерес. Последната можем да оприличим на съвременния нихилизъм – изворите за богомилството категорично засвидетелстват отречение на продължението на рода – децата биват обявени за зло; неподчинение на властите; отречение на Христовата спасителна жертва на кръста и др.
Ако трябва да обобщим с едно изречение духовното наследие на Св. цар Петър, то би могло да бъде: христолюбие, човеколюбие, милосърдие, миролюбие, лично смирение, държавническа отговорност. Днес, по традиция още от Средновековието, православната Църква почита паметта на цар Петър на 30 януари. Тропарът, с който се възпява делото му, и с който подобава да се завърши, гласи:
„Събрали се днес, царю преподобни, радостно славим твоята светла памет, като очакваме чрез тебе от Бога милост и прошка на нашите грехове. Заради това моли се на Христа Бога, Петре свети, за твоя народ.”
Източник: https://www.diakonia.bg/