Георги Канев
Покръстването на българския народ през средата на IX в. е един от най-кардиналните и важни вододели в българската история. От първо и най-важно значение е спояването на българи и славяни в една нова народност – славянска по език и православна по култура. От своята кръстница Византия българите възприемат много културни достижения и ценности, които преработват и употребяват в съответствие с условията, характерни за средновековна България. Сред тези ценности е и уважителното отношение към образованието и образоваността, така характерни за византийците до самия края на Империята. Визайнтийският образователен модел се превръща в матрица, от която българите заимстват и черпят за образоването на своите собствени поколения.
Във Византия образованието било изградено на основата на т. нар. „пайдеа“ (от гръцки език: възпитание, образование). Тази, наследена от Римската империя, система осигурявала общи морални и образователни категории в рамките на цялата държава за всички, които имали възможност да получат образование. С победата на християнството пайдеата било реформирана и пригодена за новите условия. Промяната се изразявала най-вече с включването в образованието на запознаване с Христовата вяра. Иделът бил не вече уравновесеният философ, а човек, който пази евангелските заповеди и посредством вяра и дела търси да се уподоби на Самия Бог. Тази християнска пайдеа била възприета от Византия и по-късно в България.
Византийското образование било разделено на 3 етапа и започвало от 7 –годишна възраст. В първия етап в продължение на 3–4 години, учениците се научавали да пишат и четат и получавали елементарни познания по математика, пеене, история. Следващият образователен раздел продължавал също 3–4 години и включвал граматика (въпроси от фонетиката, морфологията и синтаксиса на гръцкия език), риторика и философия (тук се включват философски дисциплини и също аритметика, астрономия, география и естествознание). Като последен етап съществували и висши школи, еквивалент за своето време на днешните университети. Такива имало в Константинопол, Александрия, Антиохия, Дамаск, някои малоазийски градове и др. Висшите школи били издържани от държавата, а образованието в предходните степени най-често се получавало в манастирски училища или в училища, открити от по-образовани лица, на които се заплащало за труда от учениците. Вероятно по подобие на тази схема било изградено образованието и в България. Може да се предполага, че особено роля сред българите имали най-вече прицърковните и манастирските училища. Данни за това черпим от Житието на св. Климент Охридски. Като организатор на образователното и книжовно дело в земите на днешна Македония той успял да подготви около 3500 ученици. Думата, с която обозначавали учителите в началните и средни училища била даскал. Даскалите най-вероятно произхождали от средата на граматиците, както били наричани най-опитните книжовници в българското средновековие.
За съжаление няма сведения в България да е функционирало висше училище по подобие на действащите във Византия. Въпреки това, както показват проучванията, българският елит и особено царското семейство високо ценяло образованието. Това проличава запазените до днес средновековни български книжовни паметници, част от които в последно време се приемат за сборници, които били приготвяни за подготовката на бъдещия престолонаследник (Втори Симеонов сборник – Изборник от 1076 година). По този начин се установява, че високите знания сред българската знат съвсем не отстъпвали от тези сред високообразованите византийци.
Материалите за писане и упражнения – пергамент, хартия, метални стила, мастила и други – били скъпи. Поради това по-вероятно е, по подобие на някои училища от XVIII – XIX в., учениците да са писали върху дъсчици, покрити с восък или с пръст върху дълга маса, покрита с пясък. От Сказанието на Черноризец Храбър установяваме, че учениците са учели за произхода на славянското писмо и от мънички знаели за делото на светите братя Кирил и Методий, за разлика от византийците, сред които малцина били запознати с възникването на гръцката азбука. По свидетелства от някои жития (на свети Козма Зографски или на свети Ромил Видински) се установява, че освен славянски език в някои училища, които приемали децата след 7 годишна възраст се изучавал и гръцки. По същите източници можем да съдим, че учебният процес бил организиран вероятно според взаимната метода, според която по-напредналите ученици помагали на по-слабите.
Самото изучаване на буквите било въз основа на изговаряне на техните наименования: а (азъ), б (буки) и т. н. Методът утвърждавал светостта на словото и възпитавал уважително отношение към него, но бил по-труден и бавен. Според някои изследователи, за да бъде по-лесно, всички поредни наименования на буквите образували отделни изречения, а вероятно и цяло повествование. Към началото на XV в. този метод бил критикуван от българския интелектуалец на сръбска служба Константин Костенечки, който в своето съчинение Сказание за буквите предлага обучението да се извършва чрез звуково наизустяване на буквените знаци. В това отношение той изпреварил с векове практиката по българските земи. Османското завоевание попречило неговите идеи да намерят прием и обучението чак до началото на XIX в. запазило стария си вид. Помощни текстове в образователния процес на децата били различни кратки молитви (Цярю Небесни…, Отче наш… и др.), Псалтирът и Евангелието – основно чрез техните повествования учениците се научавали да четат и пишат.
Посредством буквите били изучавани и цифрите. Децата се учели да смятат посредством пръстите на ръцете, а при нужда – и на краката. Тази елементарна метода била позната още в Античността и позволявала пресмятане на значителни цифрени стойности. В България била възприета десетичната византийска буквена номерация. Цифрите се изписвали чрез букви, над които се поставял специален знак – титла. В кирилицата първите поредни букви (без „б“ и „ж“) обозначавали числата от 1 до 10. Отделни букви обозначали десетките 20, 30, 40, 50, 60, 70, 90, 100, 200 и т. н., като се запазвал основния реда на азбуката. Тази близка на гръцката номерация система била разнообразена постепенно със специфични за кирилицата цифрени означения, например с „ц“ било обозначавана цифрата 900. За по-големи стойности се използвало съчетанието на букви със специални знаци (например диагонална черта от долу(ляво) нагоре (дясно), пресечена с две успоредни черти означавало хилядна, точният брой на хилядните зависел от буквата след знака). Съществували и отделни думи със значение на дадени големи цифрени стойности – например за 10 000. В съчетанието между букви, знаци и думи се изобразявали огромни цифри. Например Йоан Екзарх борави с цифри като 3 000 000, когато говори за диаметрите на земята и небесните тела в своя компилативен Шестоднев.
В заключение трябва да се упомене, че особено място в процеса на обучение се отделяло на умението да се чете и пише. Словото в представите на православните християни имало значение на живителна сила, до такава степен, че едно от имената на второто лице на Света Троица – Иисус Христос – е Бог – Слово: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Йоан 1:1). Цялото Свето Предание и Свето Писание били съхранени и предадени посредством устно и впоследствие писано слово – учениците от средновековните български училища трябвало да имат възможност да се докоснат до това слово, да го четат, разбират и предават. Особено показателни за това са запазените приписки на средновековни българските книжовници, които с трепет и смут описват своите книжовни дела и молят четящите да им простят, ако се натъкнат на грешка. Както се убеждаваме, дълбоката религиозност, на която било основано образованието в средновековна България, съвсем не означава, че то лишавало децата от знания. Напротив – българите придобивали значително за времето ди познания по граматика и книжовно дело, етика и философия, астрономия, география, математика и други. По-подробното запознаване с тези достижения обаче би следвало да бъде тема на други материали.
Източник: https://www.diakonia.bg/
