Православната Църква, знанията и образоваността на българина през IX – XIV в.

Георги Канев

Покръстването на българския народ през средата на IX в. е един от най-кардиналните и важни вододели в българската история. От първо и най-важно значение е спояването на българи и славяни в една нова народност – славянска по език и православна по култура. От своята кръстница Византия българите възприемат много културни достижения и ценности, които преработват и употребяват в съответствие с условията, характерни за средновековна България. Сред тези ценности е и уважителното отношение към образованието и образоваността, така характерни за византийците до самия края на Империята. Визайнтийският образователен модел се превръща в матрица, от която българите заимстват и черпят за образоването на своите собствени поколения.

Във Византия образованието било изградено на основата на т. нар. „пайдеа“ (от гръцки език: възпитание, образование). Тази, наследена от Римската империя, система осигурявала общи морални и образователни категории в рамките на цялата държава за всички, които имали възможност да получат образование. С победата на християнството пайдеата било реформирана и пригодена за новите условия. Промяната се изразявала най-вече с включването в образованието на запознаване с Христовата вяра. Иделът бил не вече уравновесеният философ, а човек, който пази евангелските заповеди и посредством вяра и дела търси да се уподоби на Самия Бог. Тази християнска пайдеа била възприета от Византия и по-късно в България.

Византийското образование било разделено на 3 етапа и започвало от 7 –годишна възраст. В първия етап в продължение на 3–4 години, учениците се научавали да пишат и четат и получавали елементарни познания по математика, пеене, история. Следващият образователен раздел продължавал също 3–4 години и включвал граматика (въпроси от фонетиката, морфологията и синтаксиса на гръцкия език), риторика и философия (тук се включват философски дисциплини и също аритметика, астрономия, география и естествознание). Като последен етап съществували и висши школи, еквивалент за своето време на днешните университети. Такива имало в Константинопол, Александрия, Антиохия, Дамаск, някои малоазийски градове и др. Висшите школи били издържани от държавата, а образованието в предходните степени най-често се получавало в манастирски училища или в училища, открити от по-образовани лица, на които се заплащало за труда от учениците. Вероятно по подобие на тази схема било изградено образованието и в България. Може да се предполага, че особено роля сред българите имали най-вече прицърковните и манастирските училища. Данни за това черпим от Житието на св. Климент Охридски. Като организатор на образователното и книжовно дело в земите на днешна Македония той успял да подготви около 3500 ученици. Думата, с която обозначавали учителите в началните и средни училища била даскал. Даскалите най-вероятно произхождали от средата на граматиците, както били наричани най-опитните книжовници в българското средновековие.

За съжаление няма сведения в България да е функционирало висше училище по подобие на действащите във Византия. Въпреки това, както показват проучванията, българският елит и особено царското семейство високо ценяло образованието. Това проличава запазените до днес средновековни български книжовни паметници, част от които в последно време се приемат за сборници, които били приготвяни за подготовката на бъдещия престолонаследник (Втори Симеонов сборник – Изборник от 1076 година). По този начин се установява, че високите знания сред българската знат съвсем не отстъпвали от тези сред високообразованите византийци.

Материалите за писане и упражнения – пергамент, хартия, метални стила, мастила и други – били скъпи. Поради това по-вероятно е, по подобие на някои училища от XVIII – XIX в., учениците да са писали върху дъсчици, покрити с восък или с пръст върху дълга маса, покрита с пясък. От Сказанието на Черноризец Храбър установяваме, че учениците са учели за произхода на славянското писмо и от мънички знаели за делото на светите братя Кирил и Методий, за разлика от византийците, сред които малцина били запознати с възникването на гръцката азбука. По свидетелства от някои жития (на свети Козма Зографски или на свети Ромил Видински) се установява, че освен славянски език в някои училища, които приемали децата след 7 годишна възраст се изучавал и гръцки. По същите източници можем да съдим, че учебният процес бил организиран вероятно според взаимната метода, според която по-напредналите ученици помагали на по-слабите.

Самото изучаване на буквите било въз основа на изговаряне на техните наименования: а (азъ), б (буки) и т. н. Методът утвърждавал светостта на словото и възпитавал уважително отношение към него, но бил по-труден и бавен. Според някои изследователи, за да бъде по-лесно, всички поредни  наименования на буквите образували отделни изречения, а вероятно и цяло повествование. Към началото на XV в. този метод бил критикуван от българския интелектуалец на сръбска служба Константин Костенечки, който в своето съчинение Сказание за буквите предлага обучението да се извършва чрез звуково наизустяване на буквените знаци. В това отношение той изпреварил с векове практиката по българските земи. Османското завоевание попречило неговите идеи да намерят прием и обучението чак до началото на XIX в. запазило стария си вид. Помощни текстове в образователния процес на децата били различни кратки молитви (Цярю Небесни…, Отче наш… и др.), Псалтирът и Евангелието – основно чрез техните повествования учениците се научавали да четат и пишат.

Посредством буквите били изучавани и цифрите. Децата се учели да смятат посредством пръстите на ръцете, а при нужда – и на краката. Тази елементарна метода била позната още в Античността и позволявала пресмятане на значителни цифрени стойности. В България била възприета десетичната византийска буквена номерация. Цифрите се изписвали чрез букви, над които се поставял специален знак – титла. В кирилицата първите поредни букви (без „б“ и „ж“) обозначавали числата от 1 до 10. Отделни букви обозначали десетките 20, 30, 40, 50, 60, 70, 90, 100, 200 и т. н., като се запазвал основния реда на азбуката.  Тази близка на гръцката номерация система била разнообразена постепенно със специфични за кирилицата цифрени означения, например с „ц“ било обозначавана цифрата 900. За по-големи стойности се използвало съчетанието на букви със специални знаци (например диагонална черта от долу(ляво) нагоре (дясно), пресечена с две успоредни черти означавало хилядна, точният брой на хилядните зависел от буквата след знака). Съществували и отделни думи със значение на дадени големи цифрени стойности – например за 10 000. В съчетанието между букви, знаци и думи се изобразявали огромни цифри. Например Йоан Екзарх борави с цифри като 3 000 000, когато говори за диаметрите на земята и небесните тела в своя компилативен Шестоднев.

В заключение трябва да се упомене, че особено място в процеса на обучение се отделяло на умението да се чете и пише. Словото в представите на православните християни имало значение на живителна сила, до такава степен, че едно от имената на второто лице на Света Троица – Иисус Христос – е Бог – Слово: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото“ (Йоан 1:1). Цялото Свето Предание и Свето Писание били съхранени и предадени посредством устно и впоследствие писано слово – учениците от средновековните български училища трябвало да имат възможност да се докоснат до това слово, да го четат, разбират и предават. Особено показателни за това са запазените приписки на средновековни българските книжовници, които с трепет и смут описват своите книжовни дела и молят четящите да им простят, ако се натъкнат на грешка. Както се убеждаваме, дълбоката религиозност, на която било основано образованието в средновековна България, съвсем не означава, че то лишавало децата от знания. Напротив – българите придобивали значително за времето ди познания по граматика и книжовно дело, етика и философия, астрономия, география, математика и други. По-подробното запознаване с тези достижения обаче би следвало да бъде тема на други материали.

Източник: https://www.diakonia.bg/

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Related Post

Св. Наум Охридски – чудотворният просветител на българската църкваСв. Наум Охридски – чудотворният просветител на българската църква

Георги Канев Всяка година на 27 юли православната църква празнува паметта на Светите Седмочисленици  – двамата братя Кирил и Методий и учениците им  Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава (Ангеларий).

Приписките – призиви на средновековните български книжовници за духовен животПриписките – призиви на средновековните български книжовници за духовен живот

Георги Канев Един от изключителните извори за душевността на българските средновековни книжовници са така наречените първични приписки. Приписките са бележки, които оставят в полето на средновековните ръкописи различни лица – автори,

Житие на св. преподобни Роман Търновски, ученик на св. Теодосий ТърновскиЖитие на св. преподобни Роман Търновски, ученик на св. Теодосий Търновски

На 17 февруари почитаме паметта на св. Роман Търновски, един многобройните светии, които са българи по род, ученик на св. Теодосий Търновски и прослава на българското име в Православния свят.